Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
he War of the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Уорън Адлър. Войната на семейство Роуз

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2006

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-247-4

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Болката стегна гърдите на Оливър тъкмо когато господин Лараби приключи излагането на проблема, който неговата компания имаше с Федералната комисия по търговията. През цялото време си водеше бележки, но внезапно химикалката започна да шари по листа, сякаш се движеше сама. Хрумна му, че причината е в кафетата — днес беше изпил повече от обичайното.

Опита се да омаловажи болката, но когато плувна в студена пот, го обзе паника. Остави химикалката и се помъчи да прикрие неразположението си, като се изкашля. Лараби се обърна с въпрос към Оливър, но думите му звучаха някак приглушено, неадекватно, далечно. „Втасахме я“ — помисли си адвокатът. Подобни пристъпи по време на важно съвещание бяха кошмарът на всеки човек с престижна професия. Пикочният мехур и червата щяха да реагират своенравно. Щеше да повърне и още по-лошо, да постави в неудобно положение всички около себе си. Колегите му често подхвърляха, че всеки трябва да си носи в чантата резервно долно бельо, макар че шегата се отнасяше повече за жените.

— Добре ли сте, Роуз? — попита Лараби.

Оливър с усилие кимна, но знаеше, че не е много убедителен. Някой му наля чаша вода от сребърната кана, ала той не можа да я преглътне.

— Нелепо е… — прошепна.

Отведоха го до кожения диван, помогнаха му да легне, разкопчаха яката му и разхлабиха вратовръзката.

— Сигурно ще ми мине — изграчи той. Това също прозвуча неубедително. Болките се усилваха, пробождаха го в гръдната кост.

— Пребледня като платно — каза някой и сложи длан на челото му. — Студен е като лед.

Друг предложи да извикат линейка — едва тогава той си даде сметка, че сетивата му са притъпени. Умът му запрепуска напред-назад във времето и той се запита дали не е като пословичния давещ се, чийто живот преминава пред очите му на забързан каданс.

— Глупаво е — чу се да казва.

— Ще се оправите — побърза да го успокои Лараби. Оливър го беше намразил от първата им среща и сега го възневидя още повече заради загрижеността му.

„Едва на четирийсет съм“ — помисли си и паниката премина в самосъжаление. Молеше се за едно — да не се изпусне в панталона; странно, но в този момент в съзнанието му възкръснаха предупрежденията на майка му: „И да не се наакаш в гащите, чуваш ли?“

Стомахът жестоко го свиваше — първите признаци на позора. Внезапно се ядоса на себе си, задето никога не гледаше в бъдещето. Дори не беше сигурен дали редовно е плащал застрахователните вноски. „Ако умрете на четирийсет, семейството ви ще получи един милион“ — беше го уверил застрахователният агент, но той само се засмя и избра да се застрахова за определен срок, не пожизнено.

„Невъзможно е да умра — помисли си. — Родителите ми още са живи, а бабите и дядовците ми бяха дълголетници.“ Изброи наум хората, които ще изостави, и това само подсили паниката му. Дали нямаше да изгуби съзнание?

Постепенно изгуби чувството за време. Някой го зави с одеяло, но продължи да го тресе.

— Ще се оправите, всичко ще бъде наред — повтори Лараби. Лицето му беше зачервено от тревога или раздразнение.

„Провалих първата си среща с новия клиент“ — каза си Оливър и си представи реакцията на колегите си от фирмата: „Горкият Оливър. Каква жалка картина!“

Двама санитари с бели престилки го сложиха на носилка с колелца и му поставиха кислородна маска. Той събра последни сили, и помаха с пръст на Лараби.

— Обадете се на жена ми — изграчи.

После почувства как колелата на носилката се завъртяха и санитарите го подкараха към линейката. След малко се чу и раздиращият вой на сирената. Леденостуден стетоскоп се долепи до голите му гърди.

— Бог знае… — промърмори някой.

— Ще умра ли? — прошепна Оливър, но маската заглуши думите му. За миг му поолекна, после болката се върна. Съзнанието му за кратко се проясни, но усещането за самота го обзе отново, когато си представи обляното в сълзи лице на Барбара и децата си, които са до него в сетния му миг. „Изоставих ги на произвола на съдбата“ — помисли си.

Ами кой ще храни Бени? Кой ще се занимава с виното, ще се грижи за орхидеите, ще навива махагоновия стенен часовник? Кой ще поправя повредените електрически уреди, ще се занимава с антиките, картините, колекцията от стафордширски фигурки? И кой ще поддържа любимото му ферари? Как се осмеляват да прекъсват редовните му занимания, да го откъсват от неговия свят? Самата мисъл беше непоносима почти колкото и болката.

Почувства убождане в ръката и скоро болката намаля. Той се понесе из пространството като астронавт в космическа капсула. Някакъв кошмар се таеше в дъното на съзнанието му, но той не си го спомняше — знаеше само, че е ужасен. Подът сякаш се помести, когато подкараха количката по коридора. На тавана блестяха редици луминесцентни лампи. От ярката светлина го заболяха очите.

Когато махнаха маската от лицето му, отново прошепна:

— Повикайте жена ми. Повикайте Барбара.

Усети, че прикачиха към гърдите му кабели, като в просъница чу ритмичното пиукане на някакъв уред, както и други непознати звуци. Встрани някакви хора си шепнеха, но той не ги виждаше и гласовете им оставаха безплътни. Знаеше, че ако повикат жена му, всичко ще бъде наред. Животът му зависеше от нея. Нямаше да умре, докато не дойде Барбара.