Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
he War of the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Уорън Адлър. Войната на семейство Роуз

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2006

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-247-4

История

  1. — Добавяне

Деветнайсета глава

Ан седеше до него, докато колата се движеше по планинския път над Шенъндоу. Стъклата бяха свалени, въздухът ухаеше на пролет, дърветата вече се бяха разлистили.

Ан почти не обелваше дума. Бяха спрели по пътя, за да хапнат пържено пиле и сирене. Оливър беше взел две бутилки „Шато Латур“ реколта ‘66 от винарната си в избата на къщата.

Ан се чувстваше неловко. Струваше й се, че изневеряваше на обещанието към него. Но молбата на Ив я задължаваше да я изпълни. Харесваше й думата „задължаваше“. Сякаш сама я беше измислила. И му я повтори, когато му се обади в офиса.

— Наистина е задължително, Оливър. Не става въпрос за теб, Барбара или мен. Става въпрос за Ив.

— Като във филм — иронично промърмори той, но в крайна сметка се съгласи да поговорят насаме.

През последните седмици се бяха виждали рядко. Оливър излизаше рано за работа и се прибираше късно, дълго след като всички в къщата бяха заспали. През почивните дни пак го нямаше. Съботните дни прекарваше в кантората, а вечер ходеше на кино. В неделя правеше мъчителни опити да бъде с децата, но те все бяха заети. По задължение той присъстваше на всички баскетболни мачове на Джош.

Една вечер Ив дойде в стаята на Ан. Напоследък се държеше потайно и равнодушно — нещо, което бе станало характерно за обитателите на дома. Колкото и да се преструваха всички, във въздуха витаеше враждебността между отчуждените съпрузи.

— Няма да ходя на лагер! — Войнственият тон на Ив напомни на Ан за първата им среща. Но момичето не остави време за спор. — Няма да се чувствам добре там. Пък и знам, че ни изпращат, за да не сме вкъщи.

— Какво лошо има в това?

— Мислиш, че не виждам какво става тук ли?

— Човек трябва да е сляп и глух, за да не го забелязва.

— Въпросът е, че ме е страх да ги оставя сами. Затова не искам да замина. Обещай да го запазиш в тайна.

— Разбира се. — Също като Барбара и Оливър и Ив си беше измислила малка лъжа за прикритие. И сега за първи път позволи на Ан да надникне зад фасадата.

— Ще заминеш, Ан. Ние с Джош — също. Бог знае какво може да се случи, докато ни няма. Страх ме е. Много ме е страх. Де да можех… — Девойката се поколеба и Ан забеляза, че й бяха потекли сълзи. — Де да можех да направя така, че да ги сдобря или татко да се изнесе. Или мама и ние да се изнесем. — Тя отвори нова кутия цигари и запали една. — Не ги разбирам. Старая се. Много се старая, Ан. Не можеш да говориш с никой от двамата вече. Все едно, че семейството ти не съществува. Само дето всички живеем в една къща. Иска ми се да я бяха продали, да се свърши с нея. Какъв е смисълът?

— Чудя се дали те помнят за какво са започнали кавгата — отвърна Ан. Ив остави дима бавно да излезе от ноздрите й.

— Искам да говориш с татко, Ан. Моля те. Не ме интересува какво ще му кажеш. Само не му давай да ни прати на лагер.

— Как бих могла да го уговоря? Какво ще му кажа?

— Каквото искаш. Кажи му нещо, което би накарало един баща да се притесни за дъщеря си. Че ходя в лоша компания, пуша трева, нуждая се от строг родителски контрол. Знаеш какво имам предвид. Само не му казвай, че ме е страх за тях двамата. — Ив замълча и погледна през таванския прозорец. В очите й ясно се четеше страхът. — Убедена съм, че ако не бяхме аз и Джош, те щяха да се разкъсат един друг. — Момичето поклати глава. — Ан, как може любовта да се обърне до такава степен в омраза?

— Не съм експерт по човешката душа.

— Но татко ще те послуша. — Момичето я погледна хитро. — Има неща, които усещам.

Ан мислено й благодари, че не продължи темата.

* * *

— Бях забравил, че в живота съществуват и такива красиви неща — изведнъж каза той. Беше спрял колата на едно възвишение, от което се виждаше красивата панорама на долината под тях. — Кара те да се чувстваш пречистен и освежен.

Тя се обърна към него. На ярката слънчева светлина очите му бяха кобалтовосини, като боята върху неговата колекция от стафордширски фигурки. Тази мисъл я развълнува и затова се отвърна.

— Миналата пролет изобщо не предполагах, че животът ми ще се промени толкова драстично. Миналата пролет се чувствах сигурно и спокойно. Само си представи. Основната ми печалба от осемнайсетте години брак беше сигурността.

— Значи ли това, че вече не се чувстваш сигурно?

— Не. В интерес на истината, не. — Тонът му се повиши. — Не се чувствам сигурно — нито душевно, нито физически. А понякога изобщо нищо не чувствам. — Тя го потупа по дланта. Безобидните сестрински чувства към него бързо се смениха с други. — Най-лошото е, че вече и сам не се харесвам. Ти харесваш ли се, Ан?

Не за това искаше да говори с него тя, но се почувства задължена и също отговори отрицателно.

— Да е с теб човек е равносилно на мазохизъм — прошепна тя и си отдръпна дланта. Но да се самосъжалява също не беше много приятно, рече си тя и прогони вредните чувства от главата си. — Дойдох да поговорим за Ив. Не иска да ходи на лагер. — Ан се поколеба. Беше забравила сценария, който си беше намислила. — Може би ще е по-добре да остане у дома.

— У дома, как не. За нея е по-добре да е далеч от нас.

— Оливър, ама тя наистина не иска да ходи.

Той слезе от колата, облегна се на парапета на панорамната площадка и зарея поглед към долината. Макар слънцето да грееше ярко, въздухът беше леко мразовит. Погледна нагоре, като си засенчи с ръката, за да не му свети в очите.

— Там има пътека — каза, след като видя знака. Храната и виното бяха в сака, който той преметна на рамо. Двамата тръгнаха по пътеката. На половината път до върха имаше една гола скала. Двамата седнаха и тя извади пилето.

— И на мен много не ми се иска да ги изпращам — каза Оливър. Явно през цялото време беше мислил върху нейните думи. — Но атмосферата е отвратителна. Няма смисъл и те да преживяват всичко това.

— Според мен ти правиш грешка — отвърна Ан.

Оливър взе от земята малък плосък камък и го запрати надолу в ниското.

— Вече не бих се оставил да ме манипулират жени — започна той и захвърли още няколко дребни камъчета.

— Сега си станал женомразец.

— Оправдано е, не смяташ ли?

Тя премълча.

— Тогава я приеми не като жена, а като твоя дъщеря. Знам, че я обичаш.

— Разбира се, че я обичам — сепна се той. — Затова смятам, че и за двете ми деца ще е по-добре да са колкото се може по-далеч от нас. И за теб също.

Така нямаше да постигне нищо, каза си Ан. Той беше непреклонен и не искаше да слуша никого. Тя му подаде парче пиле и той хапна от него, но видимо без желание.

— Ив каза, че не приличаш на себе си — човека, когото е познавала преди няколко месеца. Барбара — също.

— Може би е права. — Оливър отново се замисли. — Тогава защо иска да остане вкъщи, след като може да се спаси?

— Защото ви обича и двамата. — Не можеше да му разкрие истинската причина. Отвори бутилката вино. Тапата излезе удивително лесно. Ан наля в двете пластмасови чаши, които бяха поставени върху плоската скала.

— Вие жените винаги сте най-умните и грижовните. Винаги мислите най-много за себе си. Все говорите за вашите радости, вашата болка и огорчение. Винаги си мислите, че ние, мъжете, сме по-глупави и наивни. Винаги заговорничите, манипулирате ни.

— Не съм дошла тук, за да разиграваме подобна мелодрама, Оливър. Ако обичаш, не замесвай и мен. И не ми говори за манипулации. Което е и причината още да живея в тази къща…

— Извинявай, Ан. Извини ме за всички мои минали и предстоящи прегрешения.

— Ти не си виновен за нищо, Оливър. Просто послушах сърцето си и останах.

— Значи си мазохистка.

Беше дошла да говорят за Ив, а какво излезе. Плачът напираше в гърдите й и тя се извърна настрани.

— Майната й! — възкликна Оливър. — По-добре да пийнем. — Вдигна чашата си, Ан го последва. Той отпи и се изплю: — Мръсница! Успяла е да проникне в хранилището. — Захвърли чашата към скалата и помириса гърлото на бутилката. — Наляла е оцет. Оцет в „Шато Латур“ от шейсет и шеста година! Не е за вярване! — Взе другата бутилка, отвори я и подуши. — Кучка! — извика и запокити бутилката, която се разби долу в скалите. — Сигурно е похабила всичките. Всяка една бутилка превъзходно вино. „Марго“, „Шасань Мортраше“ ’73, „Шато Бешвил“ ’64 и ’66. Ако е докоснала и „Ротшилд“, ще я убия. — Погледна Ан, която явно беше уплашена. Тя стана, отдръпна се назад и промълви:

— Защо правиш въпрос за някакво си вино?

— Някакво си вино?! — Оливър изрита втората бутилка в пропастта. След малко натам полетя и храната. — „Лафит-Ротшилд“ не е само вино. Не и реколта ’59. — Лицето му стана тъмночервено. — Ако ме обичаше, щеше да ме разбереш.

Тя затича надолу по пътеката. Надяваше се гневът му да утихне, докато се върне при колата. Дълго седя край пътя. Питаше се какво общо има всичко това с любовта.