Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (8)

Осма глава

Оливър не се изнесе на сутринта. Беше твърде объркан. За да избегне ново обяснение със съпругата си, излезе от вкъщи в шест часа, преди да са станали другите. Винаги отиваше пеша до кантората, ферарито си стоеше в гаража, завито с покривалото. Не би позволил на друг да кара този „шедьовър на автомобилната индустрия“.

Дори когато вървеше пеш и в най-студените дни, мисълта, че любимата му кола го чака, му доставяше удоволствие. Тази сутрин обаче удоволствие нямаше.

Не беше мигнал нощес. Не беше свикнал с високото легло „Чипъндейл“ в спалнята за гости. А изглеждаше толкова привлекателно и удобно, когато го купиха. Оказа се, че е прекалено високо и твърдо. Бяха обзавели тази стая с чудесно бяло писалище с дърворезба, махагонова тоалетка и огромен старинен шкаф. На пода беше постлан кръгъл килим в стил „арт деко“, елегантните завеси бяха в бежово. Изведнъж му хрумна, че спалнята за гости е твърде показна, за да е комфортна.

Прекарал беше неспокойна нощ, от въртенето му в леглото през нощта чаршафите бяха станали на топка, което само подсилваше неприятното му усещане. Въпреки това той не стана да ги оправи, тласкан от някакво мазохистично желание да се накаже за провала си като съпруг.

Този феномен — единствено с тази дума можеше да опише ситуацията, — беше обичайно явление сред неговите познати. „Тя ни в клин, ни в ръкав взе, че каза: «Край на брака ни.» Сякаш целият й характер се беше променил. Сигурно в жената настъпват някакви необясними процеси, щом наближи четирийсет години.“ Беше чувал да го казват по стотици различни поводи.

„Като че е някаква епидемия“ — помисли си, докато вървеше по Кънектикът Авеню. Постепенно забърза крачка, накрая затича, докато не остана без дъх и не се подпря на фонтана на Дюпон Съркъл. Изведнъж го осени прозрение. Предстоеше му да започне нов живот, за който беше напълно неподготвен. И в слаба физическа форма, за да стартира отново. Май беше по-добре наистина да го беше поразил сърдечен удар.

Някъде призори вече беше проследил мислено живота си с Барбара от мига, в който за пръв път я беше зърнал на онзи търг за антикварни предмети. Боксьорите Криб и Молино. Именно те ги бяха обединили в брачен съюз.

— Остави ги да водят битки вместо нас — му беше казала тогава Барбара.

Историята се беше доста поизтъркала през годините, макар че в светлината на новите обстоятелства, изводът далеч не изглеждаше толкова смешен. Съдбата беше отредила аукционерът да сгреши. Сега обаче всичко му се струваше глупаво. Ако двете порцеланови фигурки не вървяха заедно, може би нямаше да го сполети сегашната му съдба.

Убеден беше, че винаги е бил примерен и любящ съпруг. За малко не добави и „верен“, но се сети как на два пъти беше преспал с проститутки по време на конференции в Сан Франциско и Лас Вегас, когато децата още бяха малки. Цяла нощ си блъска главата къде е сгрешил — така или иначе, тя имаше всичко, за което би могла да мечтае. Продължил бе да се мята в мрака, а сутринта беше като изстискан от чувството за безнадеждност.

Най-много го объркваше фактът, че Барбара не го предупреди. С нищо. Мразеше да го заварват неподготвен.

— Изглеждаш доста кофти — подхвърли един от адвокатите, когато Оливър го подмина в коридора. Тъй като редовно бягаше за здраве, колегата му винаги пристигаше пръв в кантората. Оливър не искаше да го вижда никой — даваше си сметка, че по външния вид и потиснатото му настроение веднага ще разберат какво се е случило. Самият той многократно беше виждал подобна картина: брадясал мъж със смачкан костюм и риза, който идва на работа преди седем часа — поредната жертва на съпружеската ярост.

— Нито дума повече — предупреди Оливър колегата, след като се вмъкна в кабинета си и се пльосна безпомощно на въртящия се стол зад бюрото. Барбара го гледаше в сребърна рамка, усмихната загадъчно като Мона Лиза. Той метна снимката в кошчето за боклук. Не си спомняше колко време е седял така, с празно съзнание. Искаше му се да заплаче. Секретарката му, мис Харлоу, жизнерадостна дама на средна възраст, влезе в кабинета и почти веднага забеляза фотографията на Барбара в кошчето.

— Тази сутрин се нуждая от мило отношение и любезности — промълви той.

— Виждам.

— И кафе с поничка.

— Със сладко или без?

— Не знам още — призна той и след като вдигна глава, срещна насълзените й очи. — Само не се опитвай да ме утешаваш.

Малко след като тя излезе, се обади Хари Търмонт. Оливър тайно се надяваше, че обаждането е от Барбара, която съжаляваше за случилото се и искаше да му се извини. Само бегло познаваше Хари, който беше бракоразводен адвокат. Хората го наричаха „Бомбардировача“. Сърцето му замря.

— Тя ме нае, Роуз — злорадо заяви Търмонт.

— Едва ли има значение дали си ти или някой друг — мрачно отвърна Оливър. Още повече го доядя на Барбара. Явно не си губеше времето и бързо си беше намерила адвокат. После си даде сметка, че на нейно място би постъпил по същия начин.

— Ако се държиш разумно, ще уредим нещата така, че да са изгодни и за двама ви — добави Търмонт.

— В момента не съм готов да разговаряме по този въпрос.

— Знам. И много съжалявам за вас двамата. Повярвай ми, опитах се да я разубедя. Опитът за помирение винаги е първата стъпка. Така ни учеха в университета. Боя се, че е непоколебима.

— И не е склонна да отстъпи, така ли? — промърмори Оливър и веднага съжали, че е показал тревогата си.

— Не, категорична е.

„Не ми пука. Отдавна не ми пука“ — беше му казала тя. Невероятно.

— Ами ако размисли?

— Няма.

— Защо си толкова сигурен?

— Делото ще е доста тежко — смени темата Търмонт. — По-добре вземи мерки.

— Чак толкова ли е страшно?

— И по-лошо.

— Не разбирам.

— Ще разбереш.

— Кога?

Вместо да отговори, Търмонт заплашително заяви:

— По-добре си намери адвокат.

Оливър кимна. Знаеше едно от основните правила в правото. Само глупак би искал да бъде адвокат на себе си, особено когато става дума за развод.

— Може би, ако нещата се поуталожат малко… — подхвана — не му се искаше да вярва, че решението на съпругата му е окончателно.

Търмонт се изкиска. Беше кикот на хиена. Оливър не издържа и тресна слушалката. Дълго се взира в телефона, питайки се дали Барбара е казала на децата. С треперещи пръсти — наложи се да ги разтърка, за да станат отново послушни, набра номера у дома. Обади се Ан и съобщи, че Барбара е излязла по работа.

— Ами… — Оливър се поколеба. Искаше му се да каже: „Ти не си виновна“, за да успокои поне нея.

— Да й предам ли нещо?

— Много неща — отвърна той. — Повечето лоши.

— Съжалявам, че стана така — измънка Ан.

Скоро жена му щеше да настрои и нея. В това беше убеден. Децата също. Но защо?

Ако само имаше някакви доказателства за извършеното от него престъпление. Може би тогава щеше да приеме наказанието.

Помоли един от наскоро развелите си колеги да го свърже с някой добър адвокат, занимаващ се с бракоразводни дела. Веднага. Адвокатът, който се казваше Джим Ричардс, веднага назова Хари Търмонт.

— Барбара вече го е ангажирала.

— Спукана ти е работата. — Той поклати глава и тъжно погледна Оливър. — Тоя ще ти разкаже играта.

— Съмнявам се. Очаквам да приключим нещата цивилизовано.

— Цивилизовано ли? Хари Търмонт не е цивилизован. Знай, че в момента се намираш в джунглата. — Ричардс прелисти бележника си. — Опитай с Мъри Голдстийн. Кантората му е в тази сграда. Бивш равин. Ще ти чете лекции и ще ти съчувства. Тъкмо каквото ти е необходимо.

— Тя иска от мен само да се изнеса от къщи — промърмори Оливър.

— Всички така казват.

Уговори си среща за същия ден — професионална куртоазия. Но преди да си тръгне от офиса, отново се обади на Барбара. Само за да се увери, че случващото се не е сън. Тя вдигна телефона.

— Още ли си сърдита? — попита я тактично, същевременно се запита има ли причина да му се сърди. По дяволите, не можеше ей така да захвърлиш живота си на боклука. Склонен беше да й прости.

— Не съм сърдита, Оливър.

— Още ли мислиш за развод?

— Търмонт не ти ли позвъни?

— Да, обади ми се.

— Не става дума за това дали съм сърдита или ядосана. Трябва да уредим доста делови подробности. Според законите на щата може да се иска развод по взаимно съгласие.

Фактът, че си е направила труда да проучи законите, го ядоса още повече.

— По дяволите, Барбара. — Стори му се, че отново обръч стегна гърдите му. Споменът за болничното му преживяване се завърна. — Не можеш да постъпваш така.

— Оливър, обсъдихме го снощи. — Тя отегчено въздъхна.

— Каза ли на децата?

— Да. И те имат право да знаят.

— Можеше поне да ме изчакаш. Никак не е честно от твоя страна.

— Сметнах, че ще е най-добре да го чуят от мен, да разберат аргументите ми.

— Ами моите аргументи?

— Ще ги изложиш лично. — Тя замълча, сетне добави: — Няма да се занимаваме с ненужни спорове кой да поеме попечителството над тях, нали?

Хладнокръвието и безпощадната й логика го подразниха. Отново почувства парене в гърдите и бодежи. Изсипа в дланта си две хапчета от лекарството, което му бяха предписали, и ги сдъвка.

— Да, безсмислено е — измънка.

— Защо да им съсипваме живота? Казах им, че ще живеем отделно, но ще могат да се виждат с теб, когато пожелаят. Все пак си им баща. Надявам се, че не съм постъпила против желанието ти.

— Не искам да страдат — примирено каза Оливър. Сърцебиенето му се успокои. Преглътна няколко пъти, за да се отърве от тебеширения вкус на лекарството. „Какво нахалство! — помисли си. — Скапва живота ми живота и ме принуждава да съм й съучастник!“ Чувстваше се безпомощен. И победен. — Така значи… Това ли е окончателното ти решение? — попита. Напрегна слуха си, за да долови поне някакво покаяние, но уви. Вместо отговор последва мълчание. — Защо постъпваш така… без предупреждение? Даваш ли си сметка, че ми дойде като гръм от ясно небе? Да бях забелязал поне някакъв признак. Нещо, каквото и да е. Чувствам се така, сякаш са ме простреляли в главата.

— Не го обръщай на мелодрама, Оливър. Бракът ни се разпадаше от години.

— Защо тогава аз не го забелязах?

— Дълбоко в себе си си го знаел.

— Сега на психиатър ли ще се правиш? — Вече не можеше да потисне сарказма си. Ако в момента тя се намираше до него, щеше да я зашлеви. Искаше да й смачка физиономията, да размаже онези невинни славянски черти, да извади онези кафяви очи, които несъмнено в момента му се присмиваха. — Мръсница! — процеди.

— Очаквам в най-скоро време да си събереш багажа — преспокойно каза тя, все едно не беше чула ругатнята му.

— Защо не… — подхвана той, после млъкна. Какво повече можеше да каже? Гневно тресна слушалката върху телефона. — Fini — прошепна на празния кабинет. Облече си смачканото сако и тръгна за срещата с Голдстийн.

 

 

Голдстийн изглеждаше невероятно добродушен. Говореше като равин — представа, която се подсилваше от дипломите на иврит, окачени на стената редом с дипломата му по право. Черна къдрава коса обрамчваше плешивото му теме. Носеше очила с рогови рамки, очите му с притворени клепачи създаваха впечатлението, че той тъгува за сегашното състояние на човешката раса. Беше закръглен, с тройна гуша и дебели пръсти, носеше кремава риза и раирана вратовръзка на „Ермес“. Запали голяма пура, докато чакаше Оливър да се настани на креслото пред бюрото. На бюрото му стоеше рамкирана фотография на семейството му, вероятно заснета преди години, на която се виждаха три пълни деца и шишкавата му съпруга.

— Мразя разводите — промърмори, поклати глава и погледна снимката. — Развалени семейства. Шанда. Означава „жалко“ на иврит.

— И аз не съм възхитен — измънка Оливър.

— Чия беше идеята?

— Нейна.

Голдстийн поклати глава отново и издиша облаци дим. Изглеждаше като човек, който съчувства на ближните си. Оливър си го представи с брада и еврейска молитвена шапчица, утешаващ своето паство. Хрумна му, че ако разговаряше със свещеник, щеше да изпита смътно чувство за вина. В момента изпитваше необходимост да се изповяда. Заговори, от устата му се изля порой от думи — оправдания, обвинения и догадки, които досега беше изброявал мислено. Всички имаха една цел — да представят пред Голдстийн изопачената картина на здрав брак, продължил цели осемнайсет години.

Голдстийн го слушаше търпеливо, стискаше между зъбите си пурата, която отдавна беше угаснала, и от време на време кимаше.

Когато свърши, Оливър глътна още едно хапче. Бившият равин отпусна сключените си пръсти и остави в пепелника угасналата пура. Кимна, изправи се, взе бележника си и започна да задава въпроси:

— Има ли друг мъж?

— Мисля, че не.

— Защо мислите така? А друга жена има ли?

— Нищо подобно.

— Съвместна собственост?

— Къщата, разбира се, всичките антики и други скъпи вещи. В тях вложихме всичко, което имахме. Според мен къщата би могла да се оцени на поне половин милион, антиките струват още толкова. Боже, с колко любов я построихме! — Погледът му се зарея в празното пространство.

Голдстийн отново кимна като психоаналитик, който изслушва изповедта на пациента си.

— За какъв развой от делото сте готов, господин Роуз? — попита. От предишния му любезен тон нямаше и помен.

— Не знам, не съм сигурен. Нямах време да помисля. Според мен децата няма да са проблем. Печеля достатъчно, за да мога да ги издържам и занапред. Искам да се чувстват добре. Готов съм да предложа солидна издръжка.

— А къщата?

— Не знам. Да речем, че Барбара ми плати половината от стойността й. В края на краищата построихме я заедно. И от всичко останало по половината.

— Искате справедлива подялба при развода или ще изпадате в сантименталности? Ако ще проявявате сантименталност, няма смисъл да се развеждате. В интерес на истината на мен ми се иска да не разрушавате семейството си. Мразя, когато децата служат като разменна монета или като боксови круши. Децата трябва да са „брукха“. — Той погледна Оливър и поклати глава. — Означава „дар божий“.

— Вижте, Голдстийн. Не аз искам развод. — Оливър почувства как кръвта нахлу в лицето му.

— Ясно. — Адвокатът вдигна пухкавата си длан. — Трябва да се успокоите, да не се влияете от чувствата си.

— Разбирам за какво намеквате. Искате да разрешим спора мирно. Без никакви проблеми и главоболия. И накрая да има тлъст хонорар за вас.

— От вашата уста в божиите уши.

— Надявам се и тя да иска същото.

— Не можем да сме сигурни — промърмори Голдстийн. — Това е най-важният закон в семейното право. Никога не бъди сигурен. Когато се развеждат, хората се побъркват.

— Е, аз няма да се побъркам — кисело заяви Оливър. — Щом така е писано, да става каквото ще. Само гледайте да не протакаме много.

— В окръг Колумбия има срок на изчакване. Шест месеца, ако страните нямат взаимни претенции. Това е най-бързият начин. Но делбата на имуществото става отделно и може да продължи доста дълго. Като се стигне до съд, се изчаква съдията да се произнесе по делото. — Голдстийн се приведе и издиша дима от пурата. — Всички съдии са кретени.

Оливър кимна. Струваше му се, че събитията се развиват с шеметна скорост.

— Няма да се стигне до там.

— Дано.

— Двамата с Барбара сме разумни хора.

— Така е било до вчера.

— Познавам адвокатите. Те могат доста да усложнят нещата. На Търмонт му викат Бомбардировача.

— Лично аз имам смесени чувства. Една съдебна битка ще ме направи още по-богат. Имам много добро и любящо семейство, господин Роуз. — Той с копнеж се вгледа във фотографията. — Тази година на децата предстои да постъпят в колеж. Имам грамадна къща в Потомак, прислужница и два мерцедеса. Два пъти в годината пътувам до Израел. Хари Търмонт притежава всичко това, но и самолет и къща на остров Сейнт Томас. Винаги има тен, което означава, че много често ходи на почивка.

— Не е необходимо да ми четете лекции. Аз също съм адвокат.

— Именно затова ви изтъквам тези факти. Можем да ви оберем до шушка. — Той отново се приведе, Оливър усети лошия му дъх.

— Добре, успяхте да ме изплашите, Голдстийн. Вече казах, че искам да разреша спора мирно. Без никакви препирни. Отвращава ме мисълта, че някой друг ще се обогати от моето нещастие.

Голдстийн отново си запали пурата, дръпна и издиша облаци дим.

— Ще говоря с Търмонт и ще ви се обадя. — Той стана. — От тук насетне ще разговаряме с жена ви само чрез Търмонт.

— И за двама ви ли ще плащам?

— Не съм измислил законите.

— Само вземате парите, а?

— И не аз причинявам разводите.

— Но вината не беше моя — запротестира Оливър.

— Да не би да е моя?

Оливър съжали, че се е обърнал към този човек. Сега беше още по-объркан.

— Изнесохте ли се от къщата? — попита Голдстийн.

— Не. Може би довечера. Не мога да се организирам.

— Защо?

— Не знам. Там е моето гнездо. Не мога да събера сили да отлетя. Там е моят дом, Голдстийн. Моите орхидеи, моите вина, моята работилница. И стафордширските ми фигурки са там.

— Какви фигурки?

— Малки, от порцелан. Някои са кобалтовосини…

— Не ви разбирам, Роуз — прекъсна го Голдстийн.

— И аз не се разбирам. — Никога досега не го беше обземала такава нерешителност. Потърси някаква насока в очите на Голдстийн, но тъжните надвиснали клепачи насреща му го депресираха още повече. — Трябва ми време — каза след дълга пауза.

— Време имаме достатъчно.

— Така ли? — попита Оливър. Чак сега започна да мисли рационално. — Току-що оставих зад гърба си близо двайсет години от живота си. — Почувства се твърде обсебен от тъгата, за да продължи. — Обадете ми се, като говорите с Търмонт — промърмори накрая и излезе от кабинета, без да знае къде отива.