Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
he War of the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Уорън Адлър. Войната на семейство Роуз

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2006

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-247-4

История

  1. — Добавяне

Дванайсета глава

Къщата наистина беше като бойно поле. Ан държеше да запази пълен неутралитет, тъй като беше заинтересована за мястото си, но не знаеше колко дълго ще издържи нетърпимото напрежение.

Барбара и Оливър си бяха сложили брави на стаите и се заключваха. Отначало това й се струваше безсмислено, докато не започна да забелязва колко силна е взаимната им враждебност. Имаха и отделни телефони, като една от линиите бяха оставили на децата. Кухнята беше запазена територия за Барбара. Той се беше отказал от всички права, касаещи храненето и домакинството. Никога не се хранеше вкъщи, а за Бени отваряше кучешки консерви, които държеше в стаята си. Животното сякаш усещаше, че нещо не е наред, и по цял ден бродеше из квартала, връщаше се вечер и се просваше до леглото на Оливър.

Оливър беше запазил правата си върху орхидеите. И продължи да прекарва часове наред в работилницата си, определена по негласно споразумение като негова собственост. Предимно там се виждаше с децата и от време на време с Ан, която използваше какви ли не претексти, за да го посети. Ферарито и мястото в гаража също бяха негови.

Понякога, когато се чувстваше унил, той сваляше покривалото на колата и я изкарваше за кратка обиколка. Или пък прекарваше часове да настройва двигателя и да лъска никелираните повърхности. С тези си занимания не пречеше на Барбара. А тя влагаше много усилия и време, за да развие кулинарния си бизнес. В къщата непрекъснато ухаеше на нейните специалитети.

Ан съзнаваше любовта си към Оливър, но знаеше, че той не споделя чувствата й. Затова беше още по-предпазлива. Твърде опасно беше да се показваш от прикритието, когато над главата ти летят снаряди и от двата лагера. Колкото и смешна да беше ситуацията, с дните абсурдността постепенно избледняваше. Ан впрягаше цялата си воля да се държи като страничен наблюдател, въпреки че я гризеше силно любопитство.

Всяка секунда в къщата беше момент на изпитание, всеки непредпазлив поглед криеше опасни последици, всяка изпусната дума предвещаваше атака. Нощем тя си повтаряше наум случилото се през деня и пресмяташе мотивите, победите и загубите.

Питаше се дали изобщо забелязват присъствието й. Когато притеснението й надхвърлеше допустимите граници, тя се скриваше зад маската на безразличието. Дори децата, изглежда, се бяха примирили. Отначало се опитаха да помирят родителите си, но усилията им се разбиха в очевидната непримиримост на враждуващите. Тогава, мърморейки, приеха новото положение и накрая се примириха.

— Родителите ми направо са откачили — заяви Ив една вечер. На Ан й правеше впечатление, че момичето прекарва все повече време с приятелите си и все по-малко с нея. Безсмислено беше да налага по-строга дисциплина в период на подобно изпитание за всички. Джош намираше утеха в баскетбола и другите спортове. Тъй като той непрекъснато се виждаше с баща си, продължаваше да се държи така, сякаш нищо не се е случило.

Понякога Ан се чувстваше неудобно заради ролята на инспектор, която й бяха отредили. Изискваше се усилие и концентрация. И, разбира се, тя трябваше да крие собствените си мотиви и интереси. Възможно ли беше Оливър да види в нея алтернативата? Въпросът я гризеше непрекъснато и я изпълваше с вина.

— Станала си много тиха — отбеляза Барбара един ден.

— Така ли? Нямах представа — отвърна Ан.

— Не те виня. Нещата тук доста се промениха.

Това беше първият й опит за оправдаване на собственото й поведение и действия пред Ан, която нарочно гледаше настрани, за да не я издадат очите й.

— Само една жена, преживяла подобно нещо, може да ме разбере — продължи Барбара. — Мисля, че къщата е честна компенсация. Той ще може да си купи друга само за няколко години. Дори по-скоро. А пък аз никога няма да имам, освен ако не се омъжа отново. После порочният кръг пак ще се затвори.

Макар и стопанката на дома да се стараеше да не й личи, сега изглеждаше още по-красива отпреди. Направо сияеше от радост — състояние, напълно неразбираемо, имайки предвид нейната „участ“.

— Не съм достатъчно зряла, за да съдя — отвърна Ан и си спомни необявената война, която бяха водили нейните родители. Рядко беше виждала дори и най-дребни жестове на взаимно уважение между тях. Изглежда, двамата съществуваха благодарение на взаимната омраза. — Не мога да давам съвети за брачния живот. Израснала съм в традиционно семейство — излъга.

— Знам. Съпругът изкарва парите, а съпругата готви, чисти, пере и се чука. — Тонът на Барбара постепенно се втвърди и стана непримирим.

При новите условия между враждуващите съпрузи беше прекратена всякаква комуникация. Понякога обаче разговорите не можеха да се избегнат и Ан чуваше откъслечни реплики. Веднъж късно вечерта дочу как Оливър крещи в кухнята:

— Ще плащам сметките за ток и газ, които са нормални за едно обикновено домакинство. Не и за твоите дейности. Тях ще си ги плащаш ти.

Ан побърза да се изпари от сцената. Достатъчно далеч, че да не я виждат, но близо, за да ги чува.

— Че как ще пресметнеш разликата? — иронично попита Барбара.

— Ще повикам служител от електрическата и газовата компании. Ако е необходимо, ще поставим отделни електромери.

— Ами твоята работилница и сауната?

— Нямам печалба от тях.

— Но и аз ги плащам.

— Да не би сега да поискаш да ми взимаш и наем за стаята? За тока, който изразходва електрическото одеяло?

— Ако можех, щях.

— И не ми харесва как скалъпваш бюджета за храната. Търмонт се съгласи да имаме отделни сметки. На едно семейство не му трябват три килограма брашно и килограм и половина масло седмично.

— Ами твоят портокалов сок? Знам, че онзи ден взе кутия с портокалов сок. Само ти си бил. — Барбара беше провела цял разпит по този повод.

— Признавам, аз бях. Допуснах грешка. Трябваше ми празна кутия да си прибирам отвертките.

— Добре, че ми напомни. Тези кутии от сокове на перваза изглеждат грозно.

— Первазът си е мой.

— И не виждам защо трябва да заключваш барчето с алкохол и хранилището с вината.

— Кесаревото — кесарю.

— А Божието — Богу, копеле такова.

— Не се шегувам за храната, Барбара. Освен това не смятам водата.

— Водата ли?

— Цената на водата — измърмори той някак смутено, но на Ан й се стори, че смущението му е само привидно и въобще не съжалява за казаното. — Моля те само за по-разумна оценка.

— Хвърляш наляво и надясно думата „разумно“ като някаква молитва.

— Сега ти започна да набожничиш. Какво стана, да не си се преродила?

— Да, ако искаш да знаеш. Ти ме принуди.

— Е, още не си се отървала от мен.

Както разбра Ан по-късно, по въпроса имаше съдебно решение. Барбара се беше оплакала от нарушение и злоупотреба със споразумението им за поддръжката на къщата. Голдстийн обжалва и спечели. Съдът постанови Барбара да има отделни разходи за кулинарния си бизнес.

— Накрая ще вземат да ти свършат законите — каза й той при друг скандал.

— Не ми пука.

— Не може всеки път, като се караме, да тичаш в съда. Не стига, че трябва да чакаме толкова дълго, за да разрешим основния си проблем. Какъв е смисълът от тези временни решения?

— Няма да ти позволя да ме унижаваш.

— Не те унижавам.

Дълго след това двамата не си проговориха и сякаш сключиха временно примирие. Денят на Оливър минаваше винаги по един и същ начин. Ан забеляза, че той значително беше съкратил пътуванията си извън града, сякаш да изостави къщата означаваше да даде на Барбара голямо тактическо предимство.

Връщаше се вкъщи около полунощ. След вечерята в ресторант обикновено отиваше на кино. На всякакви филми. Носеше в джоба си програмите на различни киносалони. Веднъж й ги беше показал. Всичките дати бяха отбелязани, за да може секретарката му да ги запише в неговия календар. За закуска секретарката му носеше кафе и поничка. По време на обяда той провеждаше делови срещи.

Разказваше на Ан как е минал денят му през онези вечери, когато Барбара надзираваше официалните събития, за които приготвяше ястията. Тогава Ан събираше смелост да се приближи до него. Беше забелязала, че незнайно защо той се чувстваше притеснен в присъствието й — факт, който още повече подклаждаше любопитството й.

— Това не е живот, Ан — каза й веднъж той, докато стояха във фоайето. — Но филмите са чудесен начин да забравиш за проблемите. Има нещо в затъмнения салон и непознатите, които седят около теб. Не е като да гледаш телевизия. Чувстваш се ужасно самотен.

В спокойното царство на своите мисли тя неведнъж си беше представяла как го прелъстява и неведнъж във фантазиите си беше доста агресивна. Но близо до него не можеше да се насили да предприеме нещо в тази посока, макар и внимателно да го наблюдаваше дали ще прояви някакъв интерес. Много мъчително беше да изтласка тези мисли в дълбините на съзнанието й. Освен това не смееше да се надява. Страхът, че Оливър ще я отблъсне, непрекъснато я тормозеше. Като нищо можеше да се озове на улицата и повече да не пристъпи прага на тази къща.

Понякога примирието между съпрузите се нарушаваше от драматични сблъсъци. Веднъж в отсъствието на Барбара той беше влязъл в бившата им съпружеска спалня, за да си вземе шишенцето с малокс.

Къщата беше разбудена от неистовото тропане на Барбара по вратата на неговата стая. Нейната ярост уплаши децата и те се сгушиха до Ан на стълбищната площадка като зрители на бой с бикове.

— Влизал си в стаята ми, мръсник такъв — изкрещя Барбара. Беше участвала в организацията на някакъв късен прием и разбра за непозволеното влизане, когато се върна. Той отвори вратата и се изправи срещу нея със сънен поглед.

— Трябваше да си взема лекарството. Беше ми много зле.

— Нямаш право да ми влизаш в стаята!

— Взех си само шишенцето с лекарството. Беше много късно за…

— Има денонощни аптеки.

— Трябваше ми веднага. Наистина, Барбара. Имах болки.

— Нямаш абсолютно никакво право. Това е нарушение на нашето споразумение. Нарушение на закона.

— Глупости.

— Непозволено проникване. Ще се обадя на полицията.

— Обади се. — Той й посочи телефона в стаята си, а тя, обзета от ярост, влетя вътре и набра 911.

— Ало, искам да съобщя за обир… Барбара Роуз, Калорама Съркъл 68. — Последва дълга пауза. — Не знам какво друго липсва, но знам, че са взели шишенце с малокс. Съпругът ми го е взел. Влязъл е без разрешение в стаята. Не, не ме е изнасилил. По дяволите, нали ви плащаме да ни пазите, не да ни задавате глупави въпроси. — Тя тресна слушалката. Оливър никога не я беше виждал толкова вбесена и искрено се забавляваше от случващото се.

— Сега успокои ли се? — попита я, усмихна се и се облегна на рамката на вратата.

— Нямаш право — повтори тя и се втурна в коридора, като блъсна вратата.

— Коя си ти, че да ми казваш какво имам право? — извика Оливър през затворената врата.

— Тая къща се превърна в лудница — прошепна Ив.

— Все едно гледам филм по телевизията — отбеляза Джош. — Чудя се как ли ще завърши.

Барбара отново отнесе въпроса към съда. Резултатът беше ново съдебно решение, с което на Оливър му се забраняваше занапред да влиза в нейната стая.

— Ще го пратят ли в затвора, ако влезе? — Джош попита веднъж майка си, докато вечеряха. Тя тъкмо им беше съобщила за решението на съдията.

— Боя се, че да — отвърна тя спокойно. Но Джош очевидно остана потресен от чутото. Хвърли кърпата на масата и избяга в стаята си. По-късно Барбара го успокои, после почука на вратата на Ан.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. — Ан вдигна поглед от книгата, която четеше.

Барбара беше по халат. Лицето й беше намазано с крем, косата й — сресана назад. Изглеждаше много по-млада, по-несигурна и уязвима.

— Най-лошото е, че няма с кого да поговоря. Преди поне Оливър ме изслушваше. Но винаги ми се струваше, че крия нещо. Сякаш никога не казвах истината. — Тя седна на леглото и прехапа устната си. — Дяволска работа е този развод, Ан. Не е и наполовина толкова лесно, колкото го мислех. — Умоляващо я погледна в очите. Ан си каза, че този път няма как да избегне изповедта. — Сигурно си мислиш, че съм абсолютно нищожество — не изчака отговора й Барбара. — В интерес на истината… — Тя забоде палец в гърдите си. — … мразя се, задето се държа така, но няма друг начин. Ако бях вярваща, щях да съм по-смирена. — Наведе глава и от очите й закапаха сълзи. — Не съм някакъв свръхчовек. Не ми харесва онова, което причинявам на децата. Нито дори на Оливър. Искам само да си отиде и да ме остави на мира. Само това го моля. — Вдигна очи към тавана, устните й трепереха. — Предполагам, бих могла да направя компромис. Но знам, че после ще съжалявам до края на живота си. Трябва да сторя необходимото. Нима не разбираш? Влез ми в положението.

— Моля те, Барбара. — Ан седна до нея на леглото и сестрински хвана дланта й. — Не ме карай да избирам между двама ви. Като ви гледам, ми се къса сърцето. Жал ми е за вас.

— Не съм звяр, Ан — прошепна Барбара. — Наистина не съм. Дълбоко в себе си знам, че съм права. Като се обърна назад и погледна в миналото… — Тя въздъхна. — Чувствах се преследвана, безпомощна. Имахме само един живот, Ан. Само един. Не бях щастлива.

— Нямам право да ви съдя — промълви Ан. Но в действителност ги съдеше. Как Барбара можеше да не е щастлива с Оливър? Не го проумяваше.

— Ако само напуснеше къщата като всеки отхвърлен съпруг…

— Сигурна съм, че нещата ще се оправят — подхвърли Ан, отвратена от собственото си лицемерие. Де да можеше да е напълно откровена. Долавяше болката на Барбара. Разбираше нейната безпомощност. Но Оливър беше… специален. Истински дар от Бога. Да нараниш човек като него й се струваше вероломно, несправедливо. Все пак не можеше да вини или мрази Барбара. Нейният гняв и огорчения я бяха трогнали въпреки чувствата й към Оливър. Изведнъж Барбара я прегърна. Ан усети топлата влага от сълзите й, потта, женската миризма на тялото й. Почувства пълните й гърди. По някакъв странен перверзен начин близостта с тази жена й напомни за Оливър и затова отвърна на прегръдката.

— Само жена може да разбере друга жена — прошепна Барбара.

След известно време тя стана и избърса сълзите си с ръкава на халата.

— Ти си истинско съкровище, скъпа. Искам да го знаеш. Всички сме ти длъжници.

Ан се почувства ужасно неловко.

* * *

Идеята да си вземат коледна елха беше на Ив. Заедно с Джош и Ан сложиха дръвчето в библиотеката и го украсиха.

— Не ме интересува какво става в тази къща. Коледа си е Коледа — беше отсякла Ив, разказвайки на Ан надълго и нашироко за предишните радости от семейното прекарване на празника — каране на ски в Аспен, слънчеви дни на Вирджинските острови и в Акапулко. А когато оставаха у дома за Коледа, украсяваха елха в библиотеката и канеха на гости бабите и дядовците от Бостън, както и всички семейни приятели.

Всъщност отначало Ан не мислеше да остава за празниците при Роуз, но те всички бяха толкова унили и депресирани, че се чувстваше задължена да го стори.

На Бъдни вечер и двете деца бяха поканени на гости у приятелите си, а Барбара отиде да помага при сервирането на тържествена вечеря. За да не скучае, Ан с готовност се съгласи да й помага за приготвянето на месните рула по рецепта на самата Барбара, които бяха поръчани от гръцкото посолство. Барбара й даде съвсем конкретни инструкции, Ан си ги записа и ги изпълни точно. Съставките вече бяха приготвени. Оставаше й само да ги смеси. Сложи телешкото, лука, солта и пипера в голяма купа, добави галета, вино и бульон. От полученото фино тесто разточи седем правоъгълника, уви ги във фолио и ги сложи в хладилника. Чувстваше се много доволна от себе си. Барбара се притесняваше приготвянето на рулата да не попречи на Ан да прекара деня с децата. Самата Ан беше решена да направи всичко, за да не стане така. Да помогне на Барбара беше най-малкото, което можеше да стори за нея. Освен това ни най-малко не съжаляваше, че няма да прекара Коледа с родителите си — изключително мрачна перспектива. Майка й и баща й всеки път се напиваха до забрава на Бъдни вечер и на следващия ден тя трябваше да търпи последствията от тежкия им махмурлук. Понякога се налагаше дори да се сблъсква с тяхната агресивност.

Изми съдовете, напълни една гарафа с вино и отиде в библиотеката, където вече се издигаше голямата коледна елха, украсена със стъклени играчки и гирлянди. Под нея бяха струпани опакованите подаръци. Направи й впечатление, че Барбара и Оливър не възнамеряваха да си разменят подаръци. И все пак беше приятно изненадана, че и двамата бяха приготвили по нещичко за нея. Докато умуваше какво ли й е купил Оливър, мигащите лампички на елхата изведнъж засветиха много по-слабо. Тя понечи да издърпа щепсела, изведнъж чу във фоайето познатите стъпки на Оливър. Не го беше виждала цяла седмица, но Ив й беше казала, че той ще дойде за раздаването на подаръците. Явно двамата бяха решили заради децата да не се карат поне по време на празниците.

— Такава Коледа досега не сме имали — измърмори Оливър, отиде до барчето и си наля пълна чаша с уиски. — Да пием за по-хубавите коледи — добави и вдигна чашата за тост.

— Сами сме — промълви Ан и усети как желанието да го съблазни отново я обзема.

Той си изпи уискито и си наля отново:

— Гледах два италиански филма. „Бедни и мръсни“ и „Хляб и шоколад“. Киното беше почти празно. Само един-двама нещастници. Бих гледал филмите още веднъж, но затвориха салона. Все пак е Бъдни вечер. Операторът сигурно е искал да си отиде вкъщи при семейството. Да изпита малките радости на живота. — Въздъхна и си допълни чашата. Вдигна глава и погледна Ан, сякаш чак сега я забеляза. — Защо не си у дома при семейството си?

На този въпрос никак не й се искаше да отговаря.

— Сигурно защото тук имат нужда от мен — прошепна.

— Поне някъде имат нужда от теб. Аз, изглежда, не съм необходим никому. Дори като зрител.

Допи уискито и клекна до нея. Тя беше седнала на пода и гледаше мъждукащите лампички на елхата.

— Ще ги оправя тази вечер. Жиците трябва да се припоят по-здраво.

Ан го погледна крадешком, но бързо отмести очи.

— Май тези празници са само за децата — прошепна Оливър. Устните му потрепериха и той не можа да продължи. Тя нежно хвана дланта му. Без да се обръща, Оливър хвана нейната и леко я стисна. — Сигурно е много отегчително за теб — добави и най-сетне се обърна към нея. — Не разбирам защо търпиш този кошмар. Не знам защо и аз го търпя. Всичко ми се струва безсмислено. Две магарета, тъпчещи в калта.

— Не съм дошла тук, за да ви съдя. — Същото беше отговорила и на Барбара.

— Трябваше да видиш как изкарахме миналата Коледа. Беше много хубаво, цялото семейство заедно. Баща ми вдигна тост. „Ти си щастлив — каза ми. — Истински щастлив човек.“ И сега не проумява какво става с нас. Мисли, че съм си намерил любовница, а Барбара се е променила заради възрастта. Казвам му, че не е нито едното, нито другото, но той не иска и да чуе. Как да обясниш подобно нещо на някого?

— Недей. Другите това не ги засяга — отвърна рязко тя, изненадана от собствената си увереност.

— Мисля, че най-много ме тормози самотата. Загубата на приятелството с жена ми. То най-много ми липсва.

— Ще си намериш друга — предпазливо каза тя, а сърцето й заби по-силно. „Виж ме, до теб съм“ — умоляваше го мислено.

— Засега е изключено. Голдстийн ме предупреди да се въздържам. Никога не съм предполагал, че един ден ще трябва да се контролирам по този начин и да се подчинявам на бивш равин. — Той притисна ръката си към рамото й. — Скъпа Ан, ти си единственият остров на спокойствието в това проклето бурно море. Не знам какво бихме правили без теб. И децата. За тях си като Божи дар. Знам, че не си го очаквала, когато прие работата. Радвам се, че Барбара те назначи — едва ли е предполагала колко правилно постъпва.

В къщата беше тихо. За Ан земята сякаш беше престанала да се върти. Не смееше да помръдне. От близостта му през тялото й сякаш минаваше електрически ток. Усещаше дъха му до ухото й.

— Не може нищо да ме утеши — продължи той. — Сякаш още не съм се събудил от кошмар.

За пръв път Ан се възпротиви на гласа на разума и се подаде на физическото желание. Обърна се към него, погледна го в очите. Той впи устни в нейните. Езикът му докосна нейния. Тя машинално се вкопчи в косата му. Толкова пъти си беше представяла как прокарва пръсти през чупливата му прошарена коса!

Оливър прокара длани по бедрата й, притисна се до нея и тя усети възбудата му. Колко много го желаеше! Искаше да проникне в нея и телата им да се слеят. Когато го докосна, цялото й тяло потрепери, сякаш я милваха хиляди пръсти.

Той внезапно се изскубна от прегръдката й и миг по-късно Ан разбра какво го е смутило. Външната врата се отвори. Тя веднага застана на колене и се престори, че подрежда пакетите под елхата. Не се обърна дори когато усети, че Барбара е застанала на прага. Сърцето й биеше до пръсване. Оливър незабелязано се беше скрил в сянката зад барчето, за да не го види съпругата му.

— Ти ли си, Ан? — промърмори Барбара.

Ан бързо се обърна:

— Подреждах подаръците.

Погледът на Барбара сякаш пронизваше гърба й. „Моля те, Господи, дано не влезе. Дано не влезе“ — повтаряше си.

— Капнала съм от умора — промълви Барбара.

— Приготви ли сместа за рулата?

— Да.

— Децата още ли ги няма?

— Не.

— За пръв път не се радвам на коледните празници.

Ан почувства напрежението и затаи дъх, защото се уплаши, че Барбара ще влезе, за да поговорят. Не, нямаше да може да го понесе.

— По-добре иди да поспиш. — Барбара се прозина, обърна се и тръгна по коридора. С облекчение Ан изчака, докато чу стъпките й нагоре по стълбите. Чак след като вратата на стаята се затвори, Оливър излезе иззад шкафа и прошепна:

— Извинявай.

Ан се пресегна, хвана дланта му и я целуна. Той бързо се отдръпна, сякаш се опитваше да я отблъсне. На пръсти излезе във фоайето, отвори външната врата, все едно току-що се прибираше, и забърза нагоре по стълбите. Ан напрегна слуха си и чу как той превъртя ключа от вътрешната страна на вратата на гостната.

Остана в библиотеката още дълго, коленичила на пода пред елхата. Дали Барбара ги беше видяла? Не можеше да позволи подобна мисъл да помрачи щастието й.

Погледът й се премести върху мъждукащите лампички. Едва сега се сети, че го е помолила да ги оправи.