Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
he War of the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Уорън Адлър. Войната на семейство Роуз

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2006

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-247-4

История

  1. — Добавяне

Двайсета глава

— Трябваше да му оставиш поне виното, Барбара — промърмори Търмонт. — И двамата се съгласихме, че виното си е негово. И точка. Стореното от теб само усложнява нещата.

— Това бяха само половината му запаси от „Латур“. Можех да направя много по-големи поразии, например да променя температурата в хранилището, която трябва да е между 12 и 14 градуса. Можех да унищожа всичките му запаси, ако бях наистина толкова зла. — Стараеше се да говори спокойно, макар че всичко й кипеше.

— Голдстийн заплашва да заведе иск за нарушаване на споразумението за делба.

— И влизането с взлом беше нарушение, но нашият иск не доведе до нищо.

— Той си взе поука. Това ще ни е от полза, когато стигнем до същността на делото.

— Мисля, че и друг път го е правил. — Барбара се усмихна самодоволно, горда, че се е научила да бъде хладнокръвна. Нямаше да им позволи да я пречупят. Сега повече от когато и да било беше решена да победи.

Търмонт я изгледа иззад очилата. Тя злобно се усмихна, наслаждавайки се на ситуацията. „Мислят, че жените са глупачки, а?“ — каза си гневно.

— Сигурна съм, че е успял да отключи моята стая и е влизал вътре. Дори съм сто процента убедена.

— Ти какво, да не халюцинираш? Съдът не се интересува от подобна информация.

— Знам, че е влизал.

— Само това не е достатъчно.

Барбара си тръгна от кантората на Търмонт в необичайно добро настроение. Донякъде имаше зъб на адвоката, който непрекъснато я обезсърчаваше, особено когато му каза, че е съсипала виното, за да отмъсти на Оливър, задето е унищожил растенията й. Ако беше толкова умен, щеше да включи в делбата и растенията. Отново се запита дали не е било по-добре да се обърне към адвокатка. Жената адвокат щеше да я разбере. От друга страна, повечето съдии бяха мъже и тогава делото щеше да бъде като игра на руска рулетка. Представителите на „силния“ пол вечно заговорничеха, за да държат жените на мястото им.

Независимо от всичко обстоятелствата, при които той беше открил, че виното е съсипано, я ободряваха още повече. „Устроил си е излет сред природата със скъпата си Ан“ — помисли си. А тя, Барбара, им беше развалила цялото удоволствие. Дори признанието на Ив не й развали настроението.

— Разказах й всичко, мамо. Не искам да ходя на лагер. Не мога да отида, след като у дома стават такива неща — беше й признала дъщеря й.

Явно мълвата се разнасяше бързо в къщата на семейство Роуз. Оливър споделяше с Ан, Ан с Ив, Ив осведомяваше майка си, Голдстийн общуваше с Търмонт. Като въртележка. Не й пукаше. Беше окрилена от собствената си твърдост и решителност. Нейните специалитети бяха високо ценени на най-престижните празненства. Успехът й беше в кърпа вързан. Никой и нищо не можеше да я спре. Беше сигурна, че ще спечели, макар и Търмонт да я беше предупредил да не бърза да се радва, докато бракоразводното дело не влезе в съда.

— Защо не дойде да говориш с мен? — сопна се на дъщеря си, но дълбоко в сърцето си знаеше, че реакцията й е машинална. Та нали именно това се очакваше от нея!

— Защото в момента имаш други грижи. Големи грижи. Не исках допълнително да ти усложнявам живота.

Барбара прегърна дъщеря си и я целуна по страната:

— Знай, че винаги можеш да споделяш с мен абсолютно всичко.

— Просто не искам да ходя на лагер. Мамо, страх ме е да ви оставя двамата сами в къщата.

Барбара се засмя, когато си се представи като страховита и психически нестабилна жена.

— Никой мъж не може да се занася с твоето мамче, скъпа — отвърна тя, подражавайки на Хъмфри Богарт.

— Но той е баща ми.

— Знам, скъпа. Оливър е твой баща. Не мой. — Барбара отново се засмя. — Не е кой знае каква трагедия. Само обикновен трик заради развода. Всеки от нас е прав за себе си. Съдията ще реши. Е, ще има неприятни моменти. И какво от това? Защо трябва да се страхуваш? — Тя размаха пръст под носа на Ив. — Навън ни чака нов свят, мила. И не бъди глупачка с мъжете. Отвръщай им със същото. Отстоявай исканията си пред тях докрай. Помни, това ти е урокът за живота. Пред себе си имаш жив пример. — Тя вдигна ръце и се изправи на пръсти. — Чувствам се висока сто метра. Все едно летя и гледам света отвисоко.

— Никога не съм те виждала такава, мамо. Толкова самодоволна.

— Виждаш ли? Няма за какво да се тревожиш. Иди на лагер. Забавлявай се.

В сърцето си тя прости на Ан. Прости й за всичко. „Но никаква милост за ония мръсници!“ — помисли си, когато отново се сети за Оливър и адвоката му.

Сякаш за да отпразнува новопридобитата си свобода, тя си купи вибратор. Мисълта за него беше сладка също като ефекта му върху интимните й части. По всяко време можеше да си каже: „Време е за купон“, да се заключи в стаята си и да използва „пениса играчка“, както го нарече. Доставяше й повече удоволствие, отколкото Оливър през всичките години на брака им.

— Мое малко техническо чудо — прошепна. — На кого са му притрябвали мъже?

 

 

С напредването на пролетта слънцето се издигаше все по-високо. Дърветата по околовръстното шосе цъфнаха и гледката към парка и Калвърт Стрийт Бридж в тяхната пролетна премяна беше величествена. Барбара вече нехаеше за Оливър. Мислеше за него като за някаква мишка, която никога не вижда, макар че следите от присъствието му не можеха да бъдат елиминирани. Понякога вечер го чуваше да се върти в работилницата, а ако станеше рано, го чуваше как излиза от къщата. Така или иначе, за нея Оливър вече не беше част от живота й.

Не можеше обаче да се отърве от мисълта, че той по някакъв начин беше успял да проникне в стаята й. Наскоро се беше научила да се вслушва в интуицията си, да се ръководи от вътрешния си глас. Не разполагаше с конкретни улики. Внимателно беше огледала цялата стая и дрешниците, надникна под леглата, дори в обувките. Нощно време, когато не можеше да спи, отново размишляваше за подозрението си, дори се опитваше да го прогони. Но то се беше вдълбало в съзнанието й и отказваше да я напусне.

През деня, освен с готвенето трябваше да се занимава и с подготовката на децата за лагера. Ив щеше да бъде инструктор — евфемизъм за привилегирован ученик в лагера, и това до известна степен я успокояваше. Да си инструктор означаваше да разполагаш с по-голяма свобода.

— Само много те моля, внимавай — предупреди я. — Не искаме да ни създаваш допълнителни проблеми. Не и сега.

— Няма, обещавам — отвърна Ив.

Барбара почти нямаше притеснения относно дъщеря си. Джош обаче я притесняваше. Животът му се въртеше само около баскетбола и училището. Тя си задаваше въпроса как е възможно толкова да мрази мъжете и в същото време да продължава да обича сина си.

Но успехът влечеше със себе си и проблеми. Тя вече знаеше как бързо си отиват парите. В споразумението за делбата се беше съгласила да не използва за своя бизнес средствата за домакинските разходи. Макар да беше малко безсмислено, тя намери други доставчици и започна да пазарува от различни магазини за хранителни стоки, за да поддържа отделна сметка, както я беше инструктирал Търмонт.

Счетоводството не беше стихията й, но непрекъснато си казваше, че трябва само да сумира разходите за покупки, после приходите от клиенти и да получи печалбата чрез разликата. Едновременно направи за себе си шокиращи открития. Клиентите й бавеха плащанията, но тъй като работата й едва прохождаше, тя реши да не ги притиска. От друга страна, доставчиците настояваха да им плаща в кратки срокове. За да се задържи на повърхността, тя беше вземала назаем от парите за домакинството.

— Никой не ме е учил как се прави бизнес, Търмонт — оправда се, когато той я укори.

— Кажи го на човека, от когото купуваш месо.

— Казах му.

— И?

— Той ме отряза. — Споменът разпали недоволството й. — Ако не бях жена, нещата щяха да се развият по друг начин. Месарят не пожела да ми се довери. Показах му сметките за сумите от клиентите. Той се ухили и процеди: „Това си е ваш проблем, мадам.“ Думата „мадам“ преля чашата и го замерих с парче месо.

— Добре си направила.

— Напротив. Прибързах и сгреших. — Тя почувства как стомахът й се сви на топка. — Нахалът ми заяви, че жените не трябвало да се занимават с бизнес. Били прекалено емоционални. А след това едва не ме посече със сатъра. Не че искаше да ме убие. Но заби сатъра в дървения тезгях. Разбрах накъде биеше. Мечтаеше си да го забие в мен, мръсникът.

— Наистина си прибързала — каза Търмонт. — Работата ти няма отношение към делото. В действителност успехът може само да ти навреди.

— Много съжалявам — саркастично процеди тя.

— Какво стана с другите сметки за домакинството?

— Не съм плащала два месеца за газ, ток и телефон. От компаниите вече започнаха да се изнервят, но очевидно още не са говорили с Оливър. — Тя го погледна навъсено. — Защо не ми услужиш с няколко хиляди? После ще си ги получиш с лихвата.

— Оливър ми дължи хонорари за три месеца.

— Видях сметките ти, Търмонт. Той ми праща бележките заедно с ксерокопия.

— Времето ми е скъпо, Барбара. Двеста долара на час. Ти го знаеше от самото начало. Непрекъснато те предупреждавам да не тичаш при мен за щяло и не щяло.

— От теб се очаква да ме предпазваш от проблемите.

— Аз съм адвокат по бракоразводни дела, не бизнес консултант. Колко пъти ти казах да уредиш плащанията?

— Поученията ти не са ми от полза.

* * *

Тя отиде в банката с намерението да поиска кредит. Посрещна я жена и Барбара се обнадежди.

— Трябват ми само пет хиляди. Не е кой знае колко. — После тя обясни проблемите си с бизнеса и настоящите домашни затруднения.

— С какво можете да обезпечите кредита? — любезно попита служителката. Гласът й беше доста дрезгав, явно беше закоравяла пушачка.

— Обезпечение? — Барбара имаше само смътна представа какво означава този термин.

— Като например ценни книжа, имоти, къщата ви.

— Моята къща? Тя принадлежи на двамата със съпруга ми. Затова са и затрудненията. Вижте, аз искам само… — Барбара замълча и се замисли. Наистина положението изглеждаше доста глупаво. Напоследък непрекъснато търсеше около себе си съюзници. Но по безразличното изражение на служителката разбра, че не е могла да я спечели за каузата си.

— Делото ни притеснява — обясни банкерката.

— Мислех, че са променили законите, за да облекчат живота на жените.

— Да, така е, но разбирате ли…

— Сгреших, че се обърнах към вас. — Барбара стана и си излезе. Питаше се дали и служителката в банката не я е помислила за твърде емоционална. „Този мръсник Оливър ме съсипа“ — каза си. Гневът само подсили решителността й и тя опита в още две банки. Един от служителите й предложи да излязат за по едно питие.

— С други думи, ако ме изпукаш, аз ще получа парите — сопна се тя, като нарочно повиши тон, за да я чуят и околните. Когато се върна у дома, не беше не себе си. Обади се на клиентите си и започна да ги моли да й платят. Сърцето й се беше свило, даваше си сметка, че гласът й трепери.

— Ние извършваме разплащанията бавно — отвърна надменно съпругата на тайландския посланик. — Превеждането на парите отнема доста време. Трябва да ни влезете в положението, скъпа.

Барбара си наложи да потисне гнева си, за да не влезе в пререкания. Нещата съвсем не бяха така, както си ги беше представяла. Работеше много и упорито, за да бъдат ястията й съвършени, истински произведения на изкуството, с които да се гордее. А когато станеше дума за плащане, срещаше само безразличие. Не беше очаквала, че ще бъде толкова трудно.

През нощта проведе въображаем разговор с Оливър.

„Нали те предупреждавах, че бизнесът е като джунгла — каза й той. — Всеки изяжда всеки. Исках да те предпазя от разочарованието.“

„Трябваше да ме научиш как да се пазя сама.“

„Нямаше да е джентълменско. Ти се закле да ме обичаш, да ме уважаваш и да ми се подчиняваш. Което означава да изпълняваш съпружеските си задължения в леглото, да се вслушваш в съветите ми и да не ми противоречиш.“ — Гласът му идваше някъде отдалеч, сякаш отекваше с вятъра.

„Нима полудявам?“ — запита се тя. Нарочно беше престанала да взема валиум. Каза си, че в момента е достатъчно доволна от живота, за да прибягва до антидепресанти. Но проблемите с работата започваха да й идват в повече. Скоро децата щяха да заминат на лагер и тогава може би щеше да съумее да спести някой и друг долар и да се стабилизира финансово, без Оливър да разбере за затрудненията й. Ех, ако можеше той да се изнесе от къщата. Присъствието му я изнервяше допълнително. Според нея не беше честно съдбата да постъпва така с нея. Щеше да е много по-доволна, ако той се беше сварил жив в сауната.

Звъненето на телефона прекъсна горчивите й размишления. Обаждаше се Търмонт:

— Мъжът ти е разбрал за превишените сметки за домакинските разходи. Бесен е. Голдстийн ми телефонира и откровено злорадстваше.

— Тогава трябва да му поискаме още. Парите определено не стигат. Преди това никога не съм имала проблеми.

— Преди Оливър с готовност е плащал всичко, Барбара. Забрави ли, че сте в развод? Освен това имате писмено споразумение. Делото няма да стигне до съда поне още няколко месеца. Ако продължаваш сама да се набутваш между шамарите, накрая ще те принудят да направиш отстъпки.

— За нищо на света! — Тя замълча и се втренчи в слушалката. — Да не ми пишеш и този разговор към сметката за хонорара?

— Разбира се.

— Тогава затварям!

Прекара няколко часа заключена в стаята си. Стана й топло и отвори прозорците. Преди просто щеше да включи климатика, без да се замисли. Сега гледаше да спестява от всичко. Често размишляваше за самата себе си, такава, каквато беше преди. Малка глупачка, готова да жертва себе си, да жертва всичко в името на някаква глупава момичешка романтика.

„За теб, Оливър — беше му казала, — ще направя всичко. Абсолютно всичко.“

Той й беше обещал същото, но очевидно влагаше друг смисъл в думите. Барбара си спомни как всяко негово изказване беше изпълнено с мъдрости. Беше го издигнала в култ, боготвореше го. Спомни си как сутрин се любуваше на лицето му, докато той още спеше, целуваше трепкащите му клепачи, плътните му устни. И когато той я прегърнеше, светът преставаше да съществува за нея.

Стори й се, че в съзнанието й прозвуча камбанен звън. Тревожен звън, предвещаващ неприятности. Камбаните биеха за изгубената й невинност. „Бият за теб, Барбара, глупачка такава“ — помисли с горчивина. Обвиняваше родителите си, обвиняваше приятелите си, филмите, песните за вечна любов, романтичните лъжи. Всичко беше сантиментална илюзия. Любовта беше само една голяма измама.

Една нощ не можа да издържи и глътна две таблетки валиум. Очакваше да се унесе в забрава и да се отърве от неспокойните си мисли. Нищо подобно. Въртя се в леглото чак до сутринта. Стана и взе горещ душ. После студен. Нищо не помогна. Чувстваше се толкова превъзбудена, че не можеше да се контролира. Сърцето й биеше до пръсване. Обливаше я ту гореща, ту студена пот.

Обзе я ужас. Чувстваше се така, сякаш потъва и се дави. Не я сдържаше на едно място. Слезе в библиотеката и седна на креслото. Стафордширските фигурки като че оживяха и се раздвижиха, започнаха да танцуват и да й се присмиват с кобалтовите си очи. Също като очите на Оливър. Ръцете й се разтрепериха. Отвори барчето, взе някаква бутилка и отпи голяма глътка. Призля й още повече. Отиде в спалнята, сложи пуловер и джинси, след което излезе. В края на май навън беше приятно топло. Тя се разходи по тихите улици на Калорама, зави наляво по Кънектикът Авеню и ускори крачка. Понякога й харесваше да потича няколко пресечки. И сега не можеше да се спре. Докато един полицай не я доближи с патрулната кола и не й извика:

— Не е ли прекалено късно за бягане, госпожо?

— Майната ти, нали сме свободна страна.

— Майната ти на теб — чу го да й отговаря той.

Потта се стичаше на струи по тялото й и тя се изненада, когато осъзна, че е стигнала чак до Чеви Чейз Съркъл. Седна на една пейка в парка и се загледа в колите, които преминаваха от време на време. Внезапно сякаш получи просветление. Прекоси шосето и изтича до първия уличен телефон. Набра номера на Търмонт. Гласът му беше сънлив, разтревожен.

— Сипал е нещо в моя валиум — извика Барбара в слушалката. — Сигурна съм, че е решил да ме отрови, проклетият мръсник.

Търмонт явно беше объркан, но нейното съзнание се проясни още повече.

— Заместил е валиума с нещо друго. Нещо, което има противоположен ефект. Бях като опъната струна. Сега ми е малко по-добре.

— Къде си?

— Близо до Чеви Чейз Съркъл.

— Не прави нищо глупаво, Барбара.

— Не се притеснявай. Никога повече няма да извърша глупост.