Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
he War of the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Уорън Адлър. Войната на семейство Роуз

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2006

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-247-4

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Когато отново дойде в съзнание, в стаята беше тъмно и се чуваше само постоянното „бип, бип, бип“. Сякаш се намираше в грамаден часовник, може би в онзи във фоайето в дома му. Махалото бумтеше в ушите му, сложният механизъм тиктакаше в главата му. Паметта му ту се възвръщаше, ту изчезваше, в съзнанието му се мяркаха откъслечни картини. Ето ги двамата с Барбара по време на медения им месец в хотел „Гротън Ин“ — разнебитена сграда в колониален стил.

Беше твърде горещо за юни. Слънцето напичаше през покрива и правенето на секс в тези условия беше трудно и незадоволително занимание. Барбара не беше възбудена. Не и така, както преди да се оженят. Тогава той го отдаде на напрежението от сватбената церемония. Родителите и на двама им се бяха възпротивили на брака им. На него му оставаха още две години да следва право в Харвард, нея също я деляха две години от дипломирането й в Бостънския университет.

— Ще работя, докато завърша — заяви им той през онзи злощастен пролетен ден, през който съобщи „ужасната“ новина. Не че те бяха против брака му конкретно с Барбара. Просто не можеха да си представят как някакво бедно деветнайсетгодишно момиче ще попречи на кариерата на сина им и същевременно ще го натовари с прекалено голяма отговорност.

— Но аз я обичам — пламенно възрази той. Сякаш думите бяха достатъчни, за да обяснят подобна коренна промяна в живота му. Тогава си каза, че навярно монотонното им брачно съществуване и прекадените им амбиции относно бъдещето му са причина за твърдата им позиция. Затова се държа любезно с тях. Амбицията на един държавен служител за единствения му син беше чувствителна тема.

— Няма да ви разочаровам — обеща, тъй като знаеше с колко труд са изкарани парите за образованието му, — но не мога да живея нито минута без нея.

Беше 1961 година, преди настъпването на сексуалната революция и появата на хипитата, проповядващи свободната любов, и на съвместното съжителство на мъж и жена без законен брак или годеж още се гледаше с лошо око.

— Ти си луд — каза баща му.

Майка му само седеше със скръстени ръце и наведена глава до кухненската маса и плачеше.

— Не искам от вас повече да ми плащате таксата за университета — побърза да ги успокои той. — От тук насетне ще съм самостоятелен. — Поколеба се и добави: — Двамата с Барбара ще сме самостоятелни.

Когато с Барбара обсъждаха бъдещето си, тя все повтаряше, че няма да зависят от никого и все пак ще се справят.

Нейните родители бяха още по-шокирани, тъй като и двамата бяха гимназиални учители и перспективата тя да зареже образованието си ги ужасяваше.

— Обичам го — заяви тя. Още беше време, когато тези две думи означаваха нещо. Да си влюбен беше най-висше постижение и успех. Двамата бяха хлътнали до уши. Единственото му желание беше да я докосва, да усеща миризмата й, да чува гласа й.

— Обичам те повече от всичко на света — повтаряше й непрекъснато и я прегръщаше.

— Готова съм да умра за теб, Оливър — кълнеше се тя.

Да умре ли? Съзнанието му внезапно се проясни отново.

Не разбираше защо мисли за това тъкмо сега, докато лежеше в затъмнената стая, изненадан от внезапната ерекция, която ясно повдигаше чаршафа. „Значи още не съм мъртъв“ — каза си. Освен това болката бе изчезнала. Успокоителните или каквото там му бяха дали, му причиняваха главоболие и го унасяха. Намираше се в някакво полусънно състояние, но чуваше гласовете на лекарите и сестрите, които използваха някакви сложни медицински термини. Всеки момент очакваше да чуе тракането на токчетата на Барбара по коридора и да почувства успокояващото и прохладно докосване на дланта й.

Ни в клин, ни в ръкав се замисли за шкафа в стил Луи XV със стъклена витрина, изработен от магнолиево дърво, който едва не беше купил на един търг. Само че Барбара беше против и дори се бяха скарали. Всъщност разсъжденията й бяха много логични.

— Нямаме толкова място — опъна се тя и хвана ръката му, когато водещият на търга погледна към него.

— Прекрасен е!

— Къщата е обзаведена, Оливър.

Да, права беше, разбира се. Тази мисъл го безпокоеше от седмици. Обзаведена ли? Повече от десет години се бяха занимавали с нея, още откакто се влюбиха в занемарената сграда на хълма с изглед към Рок Крийк Парк и моста на Калвърт Стрийт. Освен това кварталът беше най-добрият в града, а във Вашингтон за хората се съдеше по квартала, в който живеят.

Години наред къщата, подобно на подвижни пясъци, изсмукваше всички пари, които можеха да отделят. Промениха изцяло интериора, стая по стая.

В полудрямка той усети отново да го местят с количка, безкрайните луминесцентни магистрали на тавана отново пробягваха над него.

— Ще ви направим рентгенова снимка — каза му един чернокож санитар. Оливър го беше чул да говори в асансьора за някакъв бейзболен мач. Изведнъж му хрумна, че нарочно не пускат при него посетители. Представи си как Барбара седи изнервена и с подути от плач очи в някоя чакалня и чака резултатите от изследванията. Искаше да попита: „Наистина ли умирам?“, но се страхуваше от отговора.

Замисли се за орхидеите, за които се грижеше с много любов и сега те цъфтяха в оранжерията редом с африканските теменужки и бостънската папрат, засадени от Барбара.

Беше цяло предизвикателство да се занимава с такива деликатни растения.

Притесняваше се и за шнауцера Бени, който го боготвореше и му беше безрезервно предан. Нито Барбара, нито децата можеха да се оправят с кучето. Домакинските уреди също трябваше да се поддържат, както и градината. А пък и кухнята на Барбара…

„Господи, не ме убивай, дай ми да поживея още“ — изплака в себе си.

Поставиха го върху студената метална маса на рентгена и го завъртяха като пиле на грил. Рентгенологът делово го мушна тук-там по гърдите, след което нещо забръмча. „Вероятно в момента апаратът прави снимката — каза си Оливър. — Но защо не чувствам болка?“ Забеляза, че часовникът на стената показва дванайсет.

— Кой ден е днес? — избърбори.

— Сряда — отвърна рентгенологът.

По-късно го преместиха в друга стая и заградиха с параван леглото му, но този път не го прикачиха към някакви устройства. От убожданията ръцете и задните му части бяха изтръпнали. Поспа известно време, събуди го докосването на студена длан. Премигна и отвори очи. Зърна очилата жена с румено лице.

— Дяволски късмет извадихте, господин Роуз.

— Няма да умра ли? — прошепна той.

— Едва ли. Помислихме, че е сърдечен удар и за всеки случай взехме всички предпазни мерки, но се оказа хиатозна херния. Доста често срещано явление.

Той се понадигна и иронично подхвърли:

— Значи съм възкръснал? — Вените му бяха надупчени от иглите на системите, още усещаше слаба болка в гърдите.

— Та вие изобщо не сте умирали.

— Да, много хора ще останат разочаровани. От горе на всичко ще стана за посмешище във фирмата. — Той седна, предпазливо стъпи на пода. — Кажете на жена ми да дойде и да ме прибере оттук колкото е възможно по-скоро. Не се обиждайте, но заведението ви не ми харесва.

Лекарката се засмя:

— Е, не сме луксозен хотел. Колкото до съпругата ви, преди малко разговарях с нея и й съобщих добрата новина.

— Не е ли тук?

— Нямаше смисъл да идва. И сам можете да се приберете у дома.

— Оставете на мен да преценя…. — подхвана той, но не довърши фразата. Безсмислено бе да се заяжда.

Донесоха му дрехите, портфейла, ключовете и куфарчето. Въпреки че още се чувстваше изнемощял, той се облече, взе си нещата и слезе във фоайето. Намери телефонна кабина и позвъни вкъщи. Обади се Ан и като чу гласа му, възкликна:

— Оливър, толкова се радваме, че не е нещо сериозно!

Той си я представи — с русолява коса, лунички, обло лице и усмивка, от която на страните й грейват трапчинки. Изведнъж му хрумна, че тя винаги го наблюдава крадешком. Но защо тя вдигна телефона. Къде беше Барбара?

Ан сякаш прочете мислите му, защото каза:

— Барбара току-що излезе. Скоро ще се върне. Доста работа имаше по поръчката на пакистанското посолство. — Поколеба се, като че имаше да добави нещо, но накрая се отказа.

— Заминавам за Ню Йорк да се видя с клиента си — продължи Оливър. — Но със сигурност довечера ще си бъда вкъщи. Децата добре ли са?

— Много са притеснени. Обадих им се в училище да ги успокоя, след като лекарката каза, че състоянието ти се е подобрило.

— Чудесно. — Канеше се да размени обичайните любезности и да затвори, но изведнъж му хрумна нещо. — Ан, кога съобщиха на Барбара?

Тя дълго мълча, после измънка:

— В понеделник сутринта. Помня, че аз вдигнах телефона. Жена ти много се разтревожи.

Отново го прободе болка, но премина бързо и този път не го изплаши.

— Ами, добре тогава… — Ненадейно се почувства объркан, сякаш го бяха изненадали с непредвиден ход на игра на шах. — Кажи й, че ще се върна за вечеря.

След като затвори, няколко секунди се взира в телефона, опитвайки се да разбере защо го измъчва странно чувство за загуба. За да прогони натрапчивата мисъл, позвъни на Лараби.

— Доста ни изплашихте — каза Лараби.

Спомни си за раздразнението на председателя и как непрекъснато повтаряше „Ще се оправите“. Чак му докривя, че в крайна сметка онзи се беше оказал прав.

— Много съжалявам — промърмори и се ядоса, задето едва ли не се подмазваше на клиента. Не можеше да се отърси от мисълта, че проявата на уязвимост (макар и не по негова вина) някак си беше навредила на репутацията му. За един адвокат показът на слабост можеше да бъде фатален. Отново му призля, понечи да каже нещо, но без да иска, се оригна в слушалката.

— Ало…

— Връзката е лоша — каза Оливър, внезапно му олекна не само физически, но и душевно.

След срещата с Лараби самоувереността му се възвърна, защото категорично беше прекратил всякакви намеци за заболяването си, като подхвърли уж на шега:

— Дори лекарите се почувстваха глупаво, задето са вдигнали такава паника.

Но в самолета отново се сети за неприятното преживяване и машинално започна да драска в бележника си, докато гледаше през илюминатора как залезът обагря в различни цветове невероятно синьото небе. Откакто го изписаха, го измъчваше усещането за самота, все едно изведнъж беше изоставен от всички, дори от най-близките си хора. Освен това незнайно защо сега се страхуваше повече отколкото в болницата. В края на краищата беше прескочил трапа, нали? Тогава на какво се дължаха депресията му и усещането за самота? Какво не беше наред?

„Обадете се на жена ми“ — беше прошепнал на някого. Думите изплуваха в съзнанието му като вик на давещ се, молещ за помощ. Видя се как, изпаднал в паника и истерия, с нокти и зъби си проправя път към Барбара. Картината се смени с друга. Представи си как плува в бурното море, броди из безкрайните пясъци на пустинята, изкачва стръмни скали, извършва подвизи, само и само за да бъде до нея. После филмът в съзнанието му свърши и остави у него празнина, усещане за предателство. Защо тя не бе дошла в болницата, след като й бяха казали, че съпругът й умира?