Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (16)

Шестнайсета глава

Оливър изпрати Ан в стаята й и се зае да разглобява скритата камера. Разби я с чук и изхвърли парчетата в боклукомелачката. Когато машината пресова пластмасата на малки кубчета, той ги изхвърли в контейнера за смет отвън.

През цялото време се стремеше да потиска гнева си, но действаше като зомбиран, без да съзнава какво върши. Когато гневът му се поуталожи, той се почувства смазан от умора. Мозъкът му се проясни и причината за поведението му изплува отново.

Махна покривалото на ферарито, свали покрива от фибростъкло, седна зад волана. Почувства хладината на седалката, вдъхна аромата на скъпа кожа. Отвори жабката, извади ключа и запали двигателя, който успокояващо замърка.

Да, колата беше играчка, но той й се радваше като дете и се грижеше за нея като майка за скъпата си рожба. Редовно сменяше свещите, редовно я лъскаше до блясък. Ферарито беше модел отпреди три години, същинско произведение на изкуството. Той си даваше сметка, че цената му нараства с времето. Кола за петдесет хиляди долара.

Изведнъж му се прииска да потегли в нощта, подобно на самотен каубой в търсене на нови приключения. Да тръгне да търси нов живот и да зареже стария. „Само аз и моето малко червено ферари“ — каза си, наслаждавайки се на сигурността и топлината на плътно прилепналата към тялото му седалка. Натисна педала на газта и със задоволство се вслуша в шепота на мощния двигател. Колата беше като вълшебно килимче, тежащо над тон и половина.

Действителността рязко го изтръгна от фантазиите му. Спомни си Мерцедес. Вината за смъртта на животното изцяло беше на Барбара. Слезе от колата и пъхна трупа на животното в найлонова торба. Сложи я на седалката до себе си и подкара по тъмните улици. Лекият ветрец сякаш му помогна да се отпусне. За миг забрави трагедията, остави съзнанието си да се слее с мощта на ферарито. Човек и машина сякаш се наслаждаваха на усещането за свобода. Когато стигна до Мемориъл Бридж, Оливър спря, грабна торбата и я хвърли в река Потомак.

„Така ще спестя на децата всякакви неприятни вълнения от подлата постъпка на майка им“ — каза си. Беше използвала детската стая, за да го шпионира най-коварно. Постъпката й беше по-гнусна от самото шпиониране. Нищо чудно, че Мерцедес бе загинал. Възмездие на съдбата. Нека децата си мислят, че котаракът е избягал.

Върна се вкъщи, прибра в гаража ферарито, метна отгоре покривалото, събра касетите и лентите и ги изгори в камината в библиотеката. „И Никсън е трябвало да постъпи така“ — помисли си, докато гледаше как останките изчезват в огъня и се превръщат в пепел. За миг му се прииска на мястото на лентите да беше Барбара.

В седем часа на другата сутрин се обади на Голдстийн и му разказа за случилото се.

— Ще те чакам в деликатесния ресторант на Гръб Роуд — отвърна адвокатът. — Ще те черпя истинска еврейска храна, която ще те успокои малко.

Оливър го завари в едно от сепаретата — Голдстийн тъкмо слагаше две парчета сьомга върху черно хлебче. Устата му беше пълна, затова само посочи към чинията от другата страна на масата.

— Искам да я съдя за нарушаване на неприкосновеността на личния живот. Дори и за друго да е, каквото и да е — заяви Оливър.

Голдстийн продължи да дъвче, без да спира.

— Е? Какво ще предприемем?

— Мисля.

— Не мислиш, а се тъпчеш.

— Невъзможно ли е човек да се храни и да мисли едновременно?

— Няма нищо невъзможно.

Голдстийн набързо омете чинията си и запали пура.

— Така, вече свърших с мисленето — заяви и издуха към тавана дима от пурата. — Стратегията ни ще бъде основана на една цел — къщата. Цялата къща. Барбара иска да те принуди да напуснеш. Затова прибягва към всякакви средства. Иска да те спипа с прислужницата…

— Ан не е прислужница. По-скоро е детегледачка. — Оливър и сам се изненада задето тръгна да я защитава така пламенно. Сякаш искаше тя да се издигне в собствените му очи.

— Значи има вземане-даване с децата.

— Може и така да се каже.

— Аз го казвам. Защото утре ще съобщят на съдията, че чукаш тяхната гледачка. Ще те обвинят, че си лош баща и морална заплаха за децата. Като я чукаш под носа им, така да се каже. Подобно неморално деяние е опасно за тяхното бъдеще и възпитание. И така нататък, и така нататък. Ще ти наложат съдебна възбрана да ги виждаш. Ти ще си идеш, прислужницата ще си иде. Накрая ще те изгонят от къщата.

— Но това е жестоко. Ан е невинна.

— От чутото бих си помислил, че не е чак толкова невинна.

— Нямах предвид това. Тя е страничен човек. И не заслужава да я заливат и нея с помия.

— Всеки, който се окаже свързан с развеждаща се семейна двойка, бива окалян. По този въпрос не може да се направи нищо. Не се дръж като глупак. Скъпата ти съпруга ти е устроила капан, като те е оставила сам в къщата с младата привлекателна девойка. Прав ли съм?

— Да.

— Ти си мъж, който не води редовен полов живот, нали?

Оливър размаха пръст:

— Това е заговор. Край, искам Барбара да отговаря пред съда.

— И ще накараш оня шпионин да свидетелства? Или онази, как й беше името? Ще цъфнат журналистите. Преди да си се усетил, ще имаме сценарий за порнографски филм. Искаш ли да подложиш децата си на подобно нещо?

Оливър погледна топеното сирене, хлебчетата и пушената сьомга в чинията си. Стомахът му се преобърна, той извади от джоба си хапчетата и глътна едно.

— Така или иначе, ти си унищожил доказателствата. Няма за какво да се хванат. Ходът беше техен, но го провалиха. — Голдстийн стръвно погледна чинията на клиента си. — Това ще го ядеш ли?

Оливър побутна чинията към него и Голдстийн се нахвърли върху храната, като продължаваше да бърбори с пълна уста:

— Безчовечността на човешкото племе ме депресира. А когато съм депресиран, се тъпча.

Оливър го изчака да преглътне, изгледа го на кръв и въздъхна:

— Сякаш съм попаднал в някакъв театър на абсурда. Използват какви ли не електронни устройства. Разводът вече е шоубизнес. За хората няма нищо свято.

— Само бракът е свят. Не и разводът.

С философските си сентенции Голдстийн си играеше с нервите и търпението му. „Упражнява върху мен бившия си занаят“ — каза си. Направи му впечатление, че в момента адвокатът не беше онзи дребен човечец с набола брада, тежки клепачи, масивна челюст и шкембе като надут балон. Сега се беше изтупал, панталонът му беше пристегнат с черен кожен колан. Гол сигурно би приличал на шишкаво ангелче.

— Когато ми говориш така, неволно те оглеждам отзад, да не би да са ти пораснали криле — промърмори кисело. Знаеше, че Голдстийн умира да изнася моралистични проповеди.

— Можеш да унищожиш законовата база за семейството и брака, но биологичната база си остава. Търмонт не изпитва никакъв респект към човешкото тайнство. Es ist nicht gut für der Kinder — лошо е за децата. Жалко. — Голдстийн поклати глава. В празната чиния се отразяваше блясъкът на лампите. — Ето какъв съвет ще ти дам. — Той спря и си пое дъх. „Сигурно се приема като Мойсей законотвореца, който е слязъл от планината Синай със скрижалите в ръка“ — помисли си Оливър. — Майната му на станалото. Сякаш изобщо не се е случвало. Опитаха, но загубиха. Ако Барбара не го спомене, ти се преструвай, че не знаеш нищо. Ще говоря с Търмонт. Избухне ли скандал, ще бъдат замесени и децата. В този случай противниците ни ще се опитат да докажат, че влияеш лошо на сина си и на дъщеря си, което се опитаха да направят още в началото.

— Как да го забравя? Нали и Ан е замесена. Не знам какво да правя. — Той поклати глава. — Барбара няма да си държи устата затворена. Ще превърне в ад живота на Ан.

— Ех, защо не изучаваш Талмуда, Роуз. Чуй ме. Мисли за мен като за Давид. Давид и Оливър. Приятели. В библейски смисъл. Барбара няма да рискува репутацията си на добра майка. Ти самият каза, че е добра майка. Дори си мислеше до скоро, че е добра съпруга. Не ти трябва да излизаш виновен. Ако спечелиш опеката върху децата, няма да им направиш добра услуга. Имаш си адвокатска практика, пътуваш. Мисли за мен и като за духовен наставник. Вината няма да ти е от полза. Ние, евреите, знаем доста за вината. — Той спря за малко и се оригна — силно и протяжно. — Понякога помага да разплетеш труден проблем. В момента да се конфронтираш не е разумно. Недей да разстройваш децата. Кажи на Ан да остане.

— Ами ако тя не поиска?

— Нали каза, че те обича. В името на любовта жените вършат много глупости.

— Като например се омъжват. — Внезапно в спомените на Оливър изплува образът на младата Барбара.

— Любовта никога не бива да е първопричината за един брак. От началото до края бракът си е едно делово предложение. Чети Талмуда, Роуз. Така ще станеш истински менш, човек.

Голдстийн смачка в мазната чиния наполовина изпушената пура.

— Всичко това ми е адски противно — заяви Оливър. — Да си призная, вече започвам да се уморявам от сегашния си начин на живот. Поне тя да се държеше разумно. Малко ли й е половината цена?

— Спомни си за цар Соломон и младенеца.

— Какво, по дяволите, има общо той?

— Ключът към нашия случай е в Соломоновата мъдрост. Ще трябва да докажем, че сме „истинската майка“ на къщата.

— Но истинската майка е била съгласна по-скоро да се откаже от рожбата си, отколкото да я види мъртва. — Оливър се възгордя с остроумието си, но Голдстийн го погледна тъжно изпод тежките си клепачи:

— И кой получи детето в крайна сметка?

— Нищо не разбирам — каза Оливър и стана.

Голдстийн го придърпа обратно:

— Истинската майка.

* * *

На връщане от ресторанта той вървеше забързано, обзет от паника. Беше по-объркан отколкото преди да дойде на срещата с Голдстийн. Завари Ан в стаята й — събираше си багажа, клепачите й бяха подпухнали от плач.

— Заминавам — промълви тя.

— Къде?

— Не знам. Знам само, че повече не мога да остана тук. По-добре да си отида, преди тя да ме е принудила. — Куфарът, в който подреждаше вещите си, беше протрит и овехтял, а ключалките му — разбити. Оливър се почувства неловко, сякаш сам я изхвърляше на улицата.

— Голдстийн каза, че не е необходимо да си тръгваш.

— Тогава нека Голдстийн остане на моето място. — Тя се обърна към него. — Няма да стане. Барбара ще разбере, че сме имали… връзка. Частният детектив ще й каже. На теория все още си неин съпруг.

— Но вече е ясно, че занапред пътищата ни ще се разделят…

— И с какви очи ще погледна децата? — Ан го изгледа и нежно докосна страната му. — Нямаш представа колко се натъжавам, като гледам как страда семейството. Не ме напуска чувството, че волно или неволно съм го искала и съм го предизвикала.

— Кажи го на Голдстийн. Той е специалист по чувството за вина.

Ан сложи длан на гърдите му и той я прегърна.

— Знам, че те обичам, Оливър. Но няма да изтърпя, ако остана у вас при тези обстоятелства. Никога преди не съм се сблъсквала с подобна ситуация и не знам какво да правя.

— Да си призная, и аз не съм се сблъсквал. — Той отново си спомни за Голдстийн. — Тогава, Ан… — Поколеба се, не беше уверен в искреността на намеренията си, макар и да си даваше сметка, че го е трогнала до дъното на сърцето. — Ако ме обичаш…

— Моля те, Оливър, не постъпвай така с мен.

Той се ядоса на себе си. Освободи се от прегръдката й и вдигна очи към таванския прозорец. Навън беше мрачно и облачно.

— Тогава искам да те попитам като приятел. Ако е възможно. Дори не искам да мисля за нас двамата като за любовници. Не желая да те използвам. Искам само да останеш още малко. Голдстийн каза, че Барбара сигурно ще премълчи за видяното от детектива. Заради децата. А и аз съм убеден, че те много ще се огорчат, ако си заминеш сега. Може и да заподозрат нещо. Нещо, което не им трябва да знаят. Остани за известно време.

Тя поклати глава.

— Едва ли ще мога, Оливър. Нямам нерви.

— Добре, тогава помисли за материалната страна, за финансовите ти потребности. Бъди малко егоистка.

— Тук има прекалено много егоизъм. — Тя изведнъж се натъжи и очите й се насълзиха.

— За бога, Ан, ние не сме някакви злодеи — Оливър неусетно се разпали.

— За какво е цялата кавга? Това е само една къща, Оливър. Можеш да си купиш друга. И всички тези статуи и мебели са само вещи.

— Тя няма право да притежава всички. — Оливър се извърна. Погледът му се изпълни с отчаяние.

— Двамата сякаш сте обсебени от тази къща и това ви кара да вършите ненормални неща. Снощи като те видях с ножа, си казах, че за теб няма значение нищо друго. Дори се учудих как не заби острието във врата на онзи. Бях сигурна, че ще го сториш. Има и нещо друго, Оливър. Не искам да гледам как се разпада семейството ви. И това, което ми причини Барбара… за мен не е истинската Барбара. Ако само можехте да се видите отстрани на какво заприличвате. — От дългата реч сякаш й се зави свят и тя седна на ръба на леглото. — Не искам да бъда безпомощен наблюдател на подобни събития. Нито пък да участвам в тях.

Той отново се приближи и седна до нея, докосвайки дървената резбована повърхност. Духом сякаш витаеше някъде в облаците.

— Купихме това проклето легло с форма на шейна в Мидълбърг — произнесе замислено, а тя се смути от рязката смяна на темата. — Изработено е някъде около 1810 г. Дадохме да го реставрират. Знаеш ли, когато дадеш една антика за реставрация, стойността й пада. Звучи налудничаво, нали? Какви ли чудати фантазии са имали хората по онова време? Легло като шейна. Затваряш очи и си представяш как се спускаш с шейната.

— И все пак те си остават само вещи, Оливър.

— И аз така мислех. Но те са повече от вещи. Те са мечти, сънища. Сякаш навлизаш в живота на друг човек. Започваш да се питаш колко души са спали на това легло, какво са си мислели, как са гледали на живота. — Погледът му обходи стаята. — Тези вещи са повече от предмети. Само мисълта за тях удължава живота им. Може би животът е само един сън.

— Признавам, че са красиви. Разбирам страстта ти към тях. Но те не са от плът и кръв. Нямат чувства. Само хората са от значение. — Тя се обърна към него и той я прегърна. Ан усети диханието му в ухото й. — И много обичам децата — добави тя. — Наистина много съм привързана. За тях бих сторила всичко. Според мен се държат като едни храбри войници и стоически понасят случващото се.

— Знам — прошепна той. Споменаването на децата сякаш го изтръгна от мечтите му и го върна на земята. — И аз не искам да страдат. Всъщност реших да ги изпратя на лагер през лятото. По-добре да са далеч от тук, докато не свърши бъркотията.

В интерес на истината тази идея само му беше хрумнала. Ако те заминеха, и Ан щеше да си тръгне. Надяваше се Ан сама да се сети. Но тогава на преден план излизаше друга дилема. С Барбара щяха да са сами в къщата в продължение на два месеца. Сами. Тръпки го побиха. Отново се замисли как беше стигнал до този ад. Да, с него ставаше нещо. Може би губеше самочувствието си. Усещането си за мъжественост. Определено беше изгубил контрол над събитията. Обърна се към нея, закопнял за одобрение, за изгубената си власт. Прегърна я и веднага се възбуди.

— Моля те, спаси ме.

— Добре — прошепна Ан и той започна да я разсъблича.

— Извинявай — промърмори. — Проклет да си, Голдстийн.

— Голдстийн ли?

— Каза, че влюбените жени вършели глупости.

— Прав е — отвърна тя.

Оливър се вкопчи в нея като отчаян удавник за сламка.