Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (14)

Четиринайсета глава

Хари Търмонт пръв го отнесе. Барбара побърза да отиде в офиса му веднага след възможно най-неприятния разговор с жената на гръцкия посланик.

— Дамата каза, че гостите се стараели да се прикриват, докато двама от тях не повърнали — единият направо на масата.

— Сигурно са провалили цялото тържество. — Търмонт се опита да прикрие усмивката си, но несполучливо.

— Май не ме взимаш на сериозно, Хари. Това е саботаж.

Тя гледаше да запази самообладание, да бъде по-скоро разумна, отколкото емоционална. Но сутринта й беше минала ужасно, направо отвратително. Бяха я извикали в посолството в седем сутринта. Посланикът и съпругата му — госпожа Петракис, я посрещнаха в трапезарията, в която силно миришеше на повръщано. Без да кажат нито дума, я отведоха в кухнята, за да се увери сама.

— Опитайте от яденето — нареди й посланикът. Лицата им бяха сериозни и бледи като на мъртъвци. Очите им бяха кървясали от недоспиване. Барбара помириса месните рула. Вонеше на нещо ужасно.

— Опитайте — повтори посланикът. На лицето на жена му не се долавяше и грам съжаление. Затова тя послушно лапна един залък, но веднага го изплю.

— И вие се наричате професионален готвач! Отровихте ми гостите!

Барбара беше прекалено шокирана, за да даде някакво обяснение. А и в гърлото й заседна буца.

— Първоначално си помислих, че турците са ви платили, за да ни скроите номер — продължи посланикът.

— Турците ли?

— После си казах, че подобна мерзост е недостойна за дипломати. — Гневът му постепенно набираше скорост. — Има вкус на изпражнение. Изпражнение! — Той закрещя, жена му напразно се стараеше да го успокои. Барбара беше излязла от къщата им, обляна в сълзи.

— Смятам, че задължително трябва да предприемем съдебни мерки — каза тя спокойно на Търмонт. — Тъкмо това чакахме. Той напълно съсипа храната. — Само при мисълта за това я свиваше стомахът. — Да не говорим за щетите за моя бизнес. Загубата на клиента.

Адвокатът се почеса по брадичката.

— Имаш ли доказателство?

— Че кой друг би могъл да е? Имам доверие на Ан. Изведнъж се почувства някак неловко, като се сети как беше заварила Ан на Бъдни вечер. Нещо почти неуловимо й убягваше от общата картина и умът й се помъчи да го изясни. Спомни си, че тогава усети присъствието на Оливър в библиотеката. Мимолетно чувство, интуитивно, на подсъзнателно ниво. Търмонт прекъсна размишленията й:

— Няма да издържи в съда, Барбара. Ще го притиснем, но резултатът няма да те задоволи. С това няма да го изгониш от къщата.

— Той ще си признае. Нали ще трябва да даде показания под клетва.

— Барбара, направи ми една услуга. Престани да се правиш на юристка. Няма да си помогнеш, като станеш за посмешище.

Тя се вбеси от провокацията и избухна:

— Орхидеите не бяха болка за умиране. Не и в сравнение с това, което той ми причини.

— Орхидеите ли? Какви орхидеи?

Мислеше да не му казва, но думите сами изскочиха от устата й. Беше му разказала за запалената елха, не и за орхидеите.

— Коледата беше съсипана. Изхвърлих сума ти кофи с пяна. Тогава видях орхидеите и се ядосах. Реагирах емоционално, без да мисля. Освен това не исках да ги убивам. Само да им навредя. Не и да ги убивам.

Той я погледна — не можеше да повярва на ушите си. Само дето не размаха пръст към нея и не й каза да се засрами.

— Ключът към успеха в тази игра е дисциплината, Барбара.

— Лесно ти е да го кажеш.

— И не може да тичаш при мен всеки път, когато имате малка криза или скандал.

— Малка криза ли? — Тя го изгледа на кръв. — Хари, да държа продуктите под ключ ли? Възнамерявам да си изкарвам с това прехраната. Защо той трябва да ми се пречка? Направо е… жестоко, безсърдечно от негова страна.

— Трябва да измислиш по-пагубно, по-оригинално отмъщение.

— Човек не стига далеч, като влиза с взлом в чужда собственост — сряза го Барбара. Но казаното от него отново я върна към мисълта за Ан и Бъдни вечер.

— Нещо по-гадно — невъзмутимо продължи Търмонт. — Трябва ти истинска стръв.

— Като например друга жена ли?

— Не непременно. — Той й хвърли лукав поглед. — Трябва ти нещо, което напълно да го съсипе и накрая съдията да постанови той да се изнесе от къщата. Не трябва да пропускаме, че влияе лошо на децата. И представлява опасност.

Барбара го слушаше с половин ухо. Мислеше само, че Оливър е бил там. В библиотеката, на Бъдни вечер. Сигурна беше. Още тогава го беше усетила, но не реагира. Малката, невинна Ан! Виж я ти, прави се на света вода ненапита!

— Поне имаме едно хубаво нещо от тази история — добави адвокатът. — Разбрахме, че можем да провокираме Оливър. Ако само провокацията не беше толкова очевидна. Трябва да се постараеш следващият ти ход да не прилича на отмъщение. Съдиите не одобряват подобно поведение. Така ще бъдем принудени да тръгнем на компромис, а точно това не искаме да се случи.

— Добре, Хари, няма да бъде толкова очевидно.

Очевидното в момента беше едно — Хари Търмонт и законът имаха доста ограничено действие.

Той излезе иззад бюрото и застана пред нея.

— Нямам нищо против да го изкараш от равновесие, Барбара. Но ако той разбере, че го правиш нарочно, нищо няма да постигнеш. Разбираш ли?

— Напълно. — Тя се усмихна уж стеснително, а в същото време се замисли за новата перфектна идея.

Хари дълго я наблюдава и накрая каза:

— Приличаш ми на котка, която е изяла канарчето от клетката.

— Още не съм го изяла, Хари. Току-що открих къде му е клетката и как да се докопам до него.

Никога досега не беше приемала зачатието на Ив като акт на измама. Любенето за нея тогава беше нещо повече от обикновеното съвместно съжителство. Любовта се нуждаеше от нещо осезаемо, от плът и кръв, за да затвърди връзката. А едно семейство не е семейство без деца. Трудно й беше сега да преосмисли тогавашните си възгледи. Прекалено странни и чужди й се струваха сега, когато любовта беше изпепелена.

Изводът, до който стигна, беше, че съзнателното зачеване на дъщеря им беше породено не от любов, а от страх. Може би по онова време постъпката й беше продиктувана от интуиция. А може би подсъзнателно се беше страхувала, че бракът им бързо ще стане банален и скучен. Оливър ходеше на лекции всеки ден. Скоро щеше да тръгне на работа, да се среща с хора, колеги и клиенти. Тя обожаваше тези думи, толкова екзотични и изпълнени с обещание и вълнение. Оливър щеше да прави страхотни и вълнуващи неща. Тя обаче щеше да има скучна работа, може би да демонстрира кухненски уреди или да продава дамско бельо. После щеше да се прибира вкъщи, да приготвя вечеря, да чака слънцето да изгрее и на нейната улица. Хм. Целият свят се въртеше около него. Слънцето огряваше само него. По онова време може и да й се е струвало, че това ще бъде най-вълнуващият живот. Но дори тогава е предусещала, че й трябва още нещо. Нещо. И е била убедена, че липсва дете. Какво е животът на една жена без дете? Такава бе повелята на природата. Писано е било да се случи. Тази идея се беше превърнала в най-силната й амбиция — да има дете от него. От него. Затова и кръсти дъщеря им Ив. По-късно на бял свят се появи и Джошуа, дори и защото не беше нормално да имат само едно дете. Моментът на раждането беше избран практично — точно когато Ив тръгна на детска градина.

Правейки си равносметка, тя реши, че не е било честно. Изобщо не е било честно. Дори мисълта нахлу в главата й с гласа на Хари Търмонт, защото думите бяха негови и тя веднага се беше съгласила, когато ги чу: „Честна може да е играта на карти. Честна може да е думата. Но животът никога не е честен.“

— Мислиш ли, че мъжът ми си има приятелка? — попита тя веднъж Ан. Стоеше с гръб към нея и приготвяше салатата за обяд. Беше сутрин и децата току-що бяха тръгнали за училище. Ан, която пиеше второто си кафе, предпочете да не отговори.

— Интимна приятелка — повтори Барбара. — Логично е. Какво, според теб, прави всяка вечер? В края на краищата, при мъжете винаги е по-различно.

След като Ан отново не каза нищо, Барбара се обърна към нея.

— Е, какво мислиш?

— Нямам представа. — Момичето избегна погледа й.

„Умна кучка“ — каза си Барбара и добави:

— Но той все пак си остава мъж.

— Нямам опит с мъжете.

Барбара усети притеснението на другата и продължи по-предпазливо:

— Допускаш ли, че ходи при проститутки?

— Съмнявам се — прошепна Ан, сякаш за да не ги чуе друг.

— Така ли? И защо? — Барбара отново се обърна. Онази очевидно беше захапала стръвта.

— Според мен не е от този тип хора — отвърна Ан и се изчерви.

Барбара отново я притисна:

— На мъжете не им пука къде си го пъхат. Изглежда, в сравнение с жените много по-лесно изпитват плътско удоволствие. Винаги са готови да експлодират. Как ходят непрекъснато така, със заредени пищови? — Стана и сложи купата и чинията в съдомиялната машина. — Надявам се, че не ти досаждам с въпросите си — добави. — В момента сигурно е много нещастен. И си мисли, че съм наела детектив да го следи. Обаче не е вярно. За мен няма никакво значение. Дори и да го хвана с жена в леглото, пак няма да има значение. — Тя затаи дъх.

— Това не е моя работа — отсече Ан, като не можа да скрие раздразнението си.

— Знам. Всъщност дори ми се иска да се случи така. Една чужда жена може и да реши проблемите ни.

— Ами чужд мъж — за теб?

Барбара се изсмя.

— Няма да се оставя толкова лесно отново да попадна в капана.

— Капан ли?

— Това е капан, Ан.

— А любовта? — попита момичето. Въпросът прозвуча припряно, измъчено.

— Любовта ли? Ти как мислиш? — Барбара отново се обърна и видя, че Ан цялата пламна.

— Нямам мнение.

— О, я стига! Със сигурност и ти си изпитвала онова чувство от типа „не мога да живея без теб“. Онова туптене на сърцето, изгаряща страст и желание.

— Нямам време да се замислям — отвърна притеснено Ан. — Твърде много съм заета със следването си.

— Наистина ли?

— Не ми е приоритет. Това е всичко.

Барбара си каза, че може би е отишла твърде далеч. Определено беше разбунила духовете. Бързо даде отбой, открила ново могъщо оръжие. От друга страна, питаеше добри чувства към Ан, и използването на тази тактика я караше да се чувства гузно.

— Извинявай, Ан. Напрежението, на което съм подложена, започва да ми се отразява. Дали да не взема да отида до Бостън да видя майка си и баща си? Може да взема и децата. — Нарочно говореше условно, за да види каква реакция ще последва. Но реакция нямаше. Ан стана и понечи да излезе от кухнята.

— Какво мислиш? — спря я Барбара.

— За кое?

— Да замина ли за уикенда с децата?

— Не знам. Постъпи както намериш за добре.

„Напротив, знаеш много добре — каза си Барбара, докато подправяше салатата. И умееш да си прикриваш мислите.“