Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (17)

Седемнайсета глава

Барбара бе сложила в лед зайците, застреляни от Джош и дядо му, докато ги закара до града. Сега те висяха окачени на куки в кухнята като обесени престъпници. Откачи ги един по един, разряза ги по дължината и ги одра. После извади вътрешностите, наряза месото на парчета и го сложи в голяма купа.

Пастет от заек — идеята беше новаторска и тя беше убедила продавачите в магазина да опитат да го продадат. Благодарна беше, че работата я беше разсеяла от ужасния уикенд. В неделя й се обади Търмонт. Всичко се беше объркало. Детективът бил бесен и отправил закани. Поискал си парите веднага и казал, че Оливър е унищожил част от оборудването му. Останките беше видяла в кофите за боклук.

Беше й криво, задето се е принизила да наема детектив. От друга страна, нямаше избор. Ех, ако Оливър можеше да я разбере и да си тръгне веднъж завинаги. Изненадана беше, че този епизод я накара да ревнува. Знаеше какво рискува, даваше си сметка, че при определени обстоятелства Оливър би се поддал на изкушението. Често, когато се връщаше вечер у дома след продължителна командировка, той се нахвърляше върху нея като настървен звяр. Барбара примирено му се отдаваше, разбира се. Не че изпитваше желание за секс, а заради чувството си за съпружески дълг. Явно всичко беше предварително програмирано и това сега я караше да мрази повече онази Барбара от миналото.

Донякъде се радваше, че няма да може да види записите на детектива. И тази мекота в нея направо я вбесяваше. Обзета от яд, тя безмилостно сечеше със сатъра зайците, сякаш бяха нейни живи врагове. Кой всъщност беше истинският противник? Тя? Оливър? Ан? Искаше й се да се извини на Ан. Поведението, към което се придържаше, не беше типично за нея. Принудена беше да прибягва до тактически уловки, за да спечели битката. Убедена беше, че по време на война хората вършат неща, които изобщо не са им присъщи. На война хората забравят за съчувствието, милостта, загрижеността към ближните.

Търмонт й беше забранил всякакви дискусии на тази тема. „Зарежи, провалихме се!“ — излая по телефона, след което затвори и така възпрепятства всичките й опити да му възрази. Уликите в кофата за боклук свидетелстваха за гнева на Оливър. Подобна ярост бе неприсъща за него. По принцип беше разумен и кротък, рядко губеше самообладанието си и избухваше. Още две негови черти, които тя с течение на времето намрази — хладнокръвието и трезвостта му.

„Покажи емоциите си и аз ще разбера, че губиш сражението.“ Беше й втълпил този урок и тя се стараеше да се придържа към него. Да, колко ловко само беше изиграла ролята си при онази първа среща с Ан, когато си размениха само няколко прозаични фрази за времето, за уикенда. Тя започна дългия си разказ за пътуването, сякаш нищо не се беше случило между нея и момичето. Ан се държа забележително спокойно, макар че леките потрепвания на устните й и притесненото отклоняване на погледа издаваха напрежението й. Чак когато Ан тръгна за колежа, гневът отново завладя Барбара. „Малката кучка се е чукала с Оливър под моя покрив, в стаята до тази на дъщеря ми!“ Злобата изби подобно на въздух под налягане и тя започна да сече зайците още по-безмилостно.

Необичайните обстоятелства повлияха на сутрешната й рутинна програма. Едва когато сложи заешките черни дробчета и останалото месо в месомелачката, тя се сети, че от известно време не е виждала Мерцедес. Потърси го в любимите му убежища в кухнята, след това погледна в градината и около гаража.

— Мерцедес — извика, подсвирна няколко пъти. Накрая се отказа и се върна в кухнята. „Сигурно Ан е забравила котарака, като се има предвид с какво е била заета“ — каза си и се ухили ехидно.

След като смля заешкото месо заедно със свинското и телешкото, тя добави към готовата кайма лук и чесън, после се обади в приюта за животни и подробно описа на служителя как изглежда котаракът.

— Обадете се в общината. Може да е бил прегазен от кола — отвърна онзи.

Много трудно се свърза с общината, но с облекчение научи, че не е имало прегазени животни в нейния район. Но не беше нормално Мерцедес да изчезне така. Беше го отгледала от малко коте. Домашният любимец рядко излизаше извън пределите на къщата. Когато се върнеше, драскаше по вратата на кухнята, за да му отворят. В крайна сметка грижите за Мерцедес изцяло паднаха върху нея. Тя изпитваше по-голямо притеснение за котарака, отколкото за Оливър. Де да можеше съпругът й да изчезне безследно…

Барбара разбърка вино, коняк, сол, пипер, магданоз, мащерка и олио в една голяма купа, след което добави сместа към каймата, затвори съда и го сложи в хладилника. Ниската температура щеше да убие неприятната миризма на месото. Преди да затвори вратата на хладилника, тя отново се сети за инцидента с месния й специалитет за Коледа.

— Долен мръсник! — извика вбесено. Отвори вратата към градината и отново повика Мерцедес. Оливър не обичаше котарака и животното усещаше неприязънта му.

Веднъж се беше хвърлило и забило ноктите си в голия задник на Оливър, докато двамата с Барбара се любеха. Той изкрещя от болка, върху плътта му се появиха дълбоки кървави белези. Настоя да отрежат ноктите на животното, но Барбара се възпротиви:

— Не бива да го правим! Няма да има с какво да се отбранява.

— Няма да има и с какво да ме напада — сопна се Оливър.

Самата тя беше готова на компромиси и години наред беше търпяла Бени да спи в спалнята им. Кучето излайваше всеки път и при най-малкия шум в къщата, да не говорим, че се вкопчваше в крака й, сякаш я чукаше. Децата не проявяваха желание да се грижат за животните. Така по право Мерцедес стана „нейния“ котарак, а Бени — кучето на Оливър.

Попита Ан дали е виждала котарака, но младата жена неубедително смотолеви:

— Няма ли го у дома?

— Защо иначе щях да те питам? — Барбара се държеше вежливо и не искаше да вдига скандал, защото имаше опасност да излезе от релси и да издаде какво знае.

Така и не се успокои, а котаракът не се върна. И тъй като не можа да спи през нощта, тя стана рано и отиде в кухнята, за да си довърши пастета от заешко месо. Отново си спомни за случката с предния специалитет и опита на вкус сместа, за да е сигурна, че този път няма да провалят кулинарното й произведение. Неприятните спомени отново я замъчиха и тя разби яйцата с невероятен плам. Смеси жълтъците и белтъците с брашно и ги разбърка, докато се получи гладка маса. По принцип готвенето й действаше като терапия, но в момента и то не можа да я успокои. Понякога приготвянето на едно ястие поглъщаше цялото й внимание. Но сега й беше трудно да се съсредоточи, да подреди в чинията естетично резените хляб с парчетата бекон, да приготви месото за печене, да го притисне добре, за да няма отдолу въздух. Дори забрави да украси филиите с магданоз и дафинов лист. Наложи й се да извади тигана от фурната, за да си довърши „произведението“.

Когато отново го сложи във фурната, излезе да търси Мерцедес на улицата, но я обзе предчувствие, че е безполезно. Възможно ли беше Оливър да е унищожил невинното животно в знак на отмъщение? Трудно й беше да повярва, че той е способен да убие беззащитното същество. Мисълта не й даваше мира и я изнерви още повече. Но така и не можа да открие котарака. Загуби и чувството за време. Четири часа по-късно се върна в къщата и по миризмата на изгоряло разбра, че е забравила да нагласи часовника на фурната и е съсипала специалитета. Това само още повече засили раздразнението й.

Обади се на Търмонт.

— Мисля, че е видял сметката на Мерцедес — изстреля тя думите си в слушалката.

— На котарака ли?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Почти. Мерцедес го няма от два дни. Никога преди не се е случвало. Ан явно е решила да се жертва за каузата на Оливър и ми отговаря уклончиво. Но Мерцедес беше само едно невинно животно. Не мога да повярвам, че тъй наречения ми съпруг е способен на подобна чудовищна постъпка. — Усети, че се разплаква.

— Успокой се. Не прави трагедии заради някакво животно.

— Вие, мъжете, не можете да разберете какво означава домашният любимец за жените. Има някаква необяснима духовна връзка, необикновена любов…

— Имаш ли доказателства за вината на Оливър?

— Ами, Мерцедес изчезна. Това е достатъчно доказателство. Оставих Ан да се грижи за него. Мисля, че гневът е подтикнал Оливър на подобна стъпка. Нали видя какво е сторил с техниката на детектива. — Устните й се разтрепериха и гласът й пресипна.

— Само не върши нищо глупаво — предупреди я Търмонт. Но тя не отвърна и затвори телефона. Разрида се безутешно, отиде в стаята си, взе успокоително и заспа като труп.

Събуди се от биенето на големия часовник във фоайето. Беше единайсет часът! Отначало се обърка, но бързо си възвърна чувството за време. Върна се и депресията й заради изчезването на Мерцедес. Чу лаенето на Бени и стъпките на Оливър, който се качваше по стълбите. Излетя от стаята и се втурна към коридора, за да го посрещне.

— Ти си сторил нещо на Мерцедес! — изкрещя тя, за да надвика музиката от уредбата на Ив.

— Доста сериозно обвинение — равнодушно отвърна Оливър. Косата му беше разчорлена, изглеждаше уморен.

— Настоявам за обяснение. — Омразата у нея отново взе да напира. Сякаш цялата й нервна система запулсира. — Не предполагах, че си способен на такова нещо.

— Значи вече си ми произнесла присъдата.

— Какво ти е виновен котаракът? Само дето беше мой. Затова ли го направи?

Той огледа коридора, сетне промърмори:

— Ела в работилницата, за да не ни чуят децата.

Колената й трепереха, докато вървеше след него и се взираше в тила му. Косата му като че още повече се беше прошарила. Спомни си колко се разстрои той, когато сред черните му кичури се появиха първите бели косми. Тогава беше на двайсет и осем и тя закачливо го наричаше „моето старче“.

Спомни си как веднъж шеговито му подхвърли: „Щом ще остаряваме заедно, най-хубавото тепърва предстои.“ В гърлото й заседна буца и тя прогони спомена от съзнанието си. Нямаше да позволи на сантименталностите да омаломощят решителността й.

Той спря за миг, за да включи сауната, след което отиде в ъгъла на работилницата, подпря се на тезгяха и се заигра с дръжката на менгемето. Тя остана на прага. Боеше се да се доближава до всичките тия машинарии и инструменти. Оливър се беше опитал да я научи как се борави с тях, ала въпреки търпението му тя така и не овладя тънкостите на занаята. Сега обстановката я изплаши. Той свали сакото и вратовръзката си.

— Твоят котарак гушна букета.

Думите излязоха от устата му неочаквано за нея. Шокираха я и тя прехапа устната си, за да спре да трепери.

— Голяма постановка ми беше уредила — продължи Оливър. — Телевизионна продукция. В моя дом. Използвайки стаята на дъщеря ми. Отвратително беше. Нецивилизовано. Нечовешко. — Тонът му се повиши за миг, но после пак стана спокоен. Оливър зарея поглед към тавана. — Мен би ме било срам да разкажа на децата за подобно нещо. Да използваш Ан като някаква примамка.

— Но Мерцедес… — прекъсна го тя. — Беше само едно невинно създание.

— Ан също.

— Ан не е мъртва.

— Е, и Мерцедес нямаше да е мъртъв, ако не беше оня твоя частен копой. — Той се обърна към нея и поклати глава. — Не съм го убил аз. Аз не убивам животни. Твоят детектив го прегази, когато бързаше да се изнесе с микробуса си от градината.

Барбара се насили да се успокои, но установи, че не може да контролира паниката си, и рязко се сопна:

— Ти си виновен! Може би непряко. Обаче си виновен. И предполагам, че злорадстваш. Никога не си обичал Мерцедес. Напротив, мразеше го.

— Повтарям — не съм убиец на животни — промърмори той и заразкопчава ризата си.

— Никога няма да ти го простя, Оливър. Никога. — Сърцето й биеше до пръсване, измъчваше я чувството, че не може да изрази и да излее целия гняв, натрупал се у нея.

— Да ми простиш ли? Ти, която обърка живота на двама ни, говориш за прошка? На твое място дори не бих си го помислил. — Той размаха пръст пред лицето й. — Станала си непоносима кучка. Всичко, през което ни караш да минаваме, е безсмислено. Вземи парите и се махни. Но да искаш цялата къща, сякаш аз никога не съм съществувал, е нечувано нахалство. Претенциите ти са нелогични и нерационални.

— Тъкмо ти не ми говори за рационално. Да не би съсипването на моя месен специалитет да беше рационално?

— А моите орхидеи? Постъпката ти беше адски нелогична. — Той доразкопча ризата си, след което разкопча и панталоните. Тя си спомни как някога беше копняла за тялото му. „Моят красив бог.“ Споменът отекна няколко пъти, сякаш се беше изгубил завинаги в опустелите пещерни дълбини на нейното съзнание.

— Никога няма да се предам, Оливър, никога.

— Съдът ще реши.

— Ще обжалвам. Делото ще продължи вечно.

— Нищо не е вечно. — Оливър й обърна гръб и свали панталоните и гащите си, оставайки напълно гол.

Тя го съпроводи с поглед, докато той вървеше към сауната. Преди да влезе, Оливър се наведе:

— Целуни ме отзад!

После затвори вратата. Барбара се вкамени. Гневът й отстъпи място на ледено спокойствие. И абсолютна стопроцентова омраза. Огледа се. С изненада установи колко ясно и хладнокръвно размишлява. Забеляза комплект длета, окачени на стената. Избра си едно, взе и намиращия се наблизо дървен чук и тръгна към сауната. Постави острието на длетото върху процепа на дебелата врата от секвоено дърво и рязко удари с чука по дръжката на длетото.

— Първо, добре го опечи — промърмори и тичешком се качи на втория етаж.