Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
he War of the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Уорън Адлър. Войната на семейство Роуз

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2006

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-247-4

История

  1. — Добавяне

Двайсет и пета глава

На мъждукащата светлина на свещта той виждаше дългата редица бутилки с вино, които беше спасил от безполезното хранилище. Вече беше изпил една, „Гран Ван дьо Шато Латур“ реколта ‘66, заедно с малко камембер, който откри в хладилника. Отвори още една бутилка от същата марка, но от друга реколта. „Определено отстъпва на предишното“ — каза си, след това надигна бутилката и заотпива на големи глътки.

Носеше само шорти, но лепнеше от пот. През отворения прозорец чуваше шумовете на града, автомобилни клаксони, скърцащи гуми, детски викове. Сети се за номера с консервите и избухна в истеричен смях.

Каза си, че със сигурност го очакват още по-големи удоволствия, пресуши бутилката и я търкулна под леглото. Бени пак го нямаше. Беше го търсил навсякъде. Липсваше му, искаше да поговори с него. Само кучето го разбираше. Надникна през отворения прозорец и извика:

— Бени, Бени! Къде си, палавнико такъв? — На сутринта пак трябваше да се обажда в приюта за животни. Веднъж-два пъти Бени се беше отклонил прекалено далеч от къщата и го бяха хванали ловците на кучета. „Ще те напляскам сериозно, ако сега ме изоставиш — закле се Оливър. — И то във време, когато най-много се нуждая от теб.“ Пиян беше и го осъзнаваше. От трезвостта нямаше полза. Нито сега, нито когато и да било.

Взе друга бутилка вино, накуцвайки, излезе от стаята си и се ослуша пред вратата на Барбара. През процепа още проникваше отвратителната миризма на развалена храна. Сигурен беше, че този път е прогонил проклетницата от спалнята й. От тяхната спалня. Това беше първата стъпка. Ознаменува победата с още една глътка от бутилката. Отиде в стаята на Ив, включи голямото портативно радио и завъртя бутона за станциите. Откри една, която предаваше рок музика, и увеличи звука до максимум. Шумът изпълни тихата къща. Отвори вратата на стаята на Джош, надникна вътре, за да се увери, че няма никого, и изнесе радиото в коридора, но първо махна копчетата за регулиране на звука. Барбара мразеше силната рок музика дори повече от него.

— Забавлявай се, кучко — промърмори той.

Хвана се за медните перила, но му беше трудно да държи в едната ръка и фенера, и бутилката. Изпи последната глътка вино и захвърли бутилката. После предпазливо тръгна надолу по стълбите. Като влезе в библиотеката, лъчът на фенерчето освети шкафа с барчето, легнал на пода като някакъв мъртъв звяр. Миризмата на алкохол беше непоносима. Оливър сви рамене и се обърна. Нямаше смисъл да се оплакват мъртвите войници. Със сигурност на бойното поле щяха да паднат и други жертви. Излезе от библиотеката и закуца по коридора към работилницата. Макар че главата му се беше замаяла, виното не беше намалило неговата мотивация да прогони Барбара от къщата. Неговата къща. Вдигна фенерчето, за да осветява стълбите, и стъпи на първото стъпало. Болка проряза крака му, загуби равновесие. Изпусна фенерчето и се търколи надолу по стъпалата. Болката отново прониза цялото му тяло, когато се натъкна на металните предмети, посипани по стъпалата.

От удара фенерчето се счупи и всичко наоколо потъна в мрак. Загубата на равновесие и болката го изтръгнаха от опиянението. Осъзна, че лежи до вратата на работилницата. Опипа се — знаеше, че му тече кръв. Когато зрението му се приспособи към тъмнината, видя какво опустошение цари в работилницата. Криво-ляво допълзя до сауната и влезе в малкото помещение. Сякаш се озова в черна дупка. Не виждаше нищо. Просна се на дървената пейка, макар и да си даваше сметка, че е като в капан, докато слънчевата светлина не проникне през приземните прозорци. С опипване оцени пораженията, извади още парчета метал от плътта си.

Стори му се, че чува гръмлива рок музика. Мисълта, че и Барбара не може да заспи, донякъде го утеши, макар да разбираше неадекватността на подобна реакция. От приповдигнатото му настроение нямаше и следа. Прокле собствената си глупост и неспособността си да предвиди действията на Барбара. Продължаваше да мисли за нея като за добрата стара Барбара, не като за коварната пепелянка, в каквато се беше превърнала.

Шокът от падането му беше като обица на ухото, изострил беше сетивата му — знаеше, че трябва да бъде нащрек. Представи си плана на къщата, всяко кътче, всяка тръба или кабел. Сигурен беше, че познава сградата по-добре от Барбара. Ако на къщата й беше писано да се превърне в оръжие, добре тогава.

Можеше да измисли хиляди поразии. Къщата беше негова и поради тази причина — верен съюзник. Двамата заедно щяха да воюват срещу Барбара. „Нищо в живота не си заслужава цената, ако не се бориш за него“ — каза си той, за да стимулира куража си. И търпението.

Плувнал беше в пот. От време на време отваряше вратата, за да види дали се е съмнало. Нощта сякаш беше вечна.

Когато най-накрая се развидели, той излезе от сауната и отиде в работилницата да огледа опустошенията. Постепенно в съзнанието му се оформи план и той вече знаеше точно какво търси. Изненадан беше, че спрейовете със силикон и голямата четвъртита кутия със смазочно масло са непокътнати и по местата си.

Взе ги заедно с един лост тип „кози крак“, който възнамеряваше да използва като оръжие. Излезе, предпазливо изкачи стълбите, като с длан бръсваше встрани гайките и болтовете. Докато куцаше по коридора, нищо не наруши решимостта му да изпълни замисленото. За миг зърна отражението си в огледалото на стената, но бързо извърна поглед от измъченото си и небръснато лице.

Останките на разбитото радио лежаха до първото стъпало за втория етаж. Разбира се, беше работа на Барбара. Беше си изляла цялата ярост върху апарата. Подпирайки се на перилата, той се изкачи до третия етаж и реши, че Барбара се е завряла в стаята на Ан.

С помощта на лоста извади щифтовете на металната пръчка, която придържаше мокета, нави го и оголи дървените стъпала. После спокойно напръска със силикон всяко стъпало. Когато свърши и това, намаза дъските с тънък слой смазочно масло.

Действаше делово и методично, сякаш диктуваше важен документ на госпожица Харлоу. Това, което вършеше в момента, беше крайно необходимо, сериозни контрамерки срещу упорството на Барбара. Можеше и да не се стигне до тук, ако беше проявила малко разум и отстъпчивост. Но в момента нямаше избор. Когато приключи, се изкачи по задното стълбище и заклини вратата с дървено трупче, за да не може да се отвори. И като човек, приключил работния си ден, се затвори в собствената си стая. Заслужаваше да се почерпи. Отвори бутилка „Лафит Ротшилд ‘59“. В края на краищата имаше специален повод. Набързо пресуши бутилката и си легна, капнал от умора. Стори му се, че чува някъде отдалеч познатия лай на Бени. Което му напомни да се обади в приюта. Но телефонът не работеше. Ядосан, той издърпа кабела от розетката и запокити апарата в другия край на стаята — телефонът падна с трясък и се разби на парчета. Оливър отвори втора бутилка вино и набързо я пресуши.

* * *

Събуди се внезапно, беше сънувал кошмар, но не можеше да си спомни точно какъв. След секунди осъзна къде се намира. В стаята беше тъмно, цареше нетърпима жега. Плувнал беше в пот. Стана от леглото и с накуцване се добра до банята. Повдигна му се. Сложи главата си под чешмата и завъртя крана. Но вода не потече. Върна се в стаята, отвори бутилка вино и поля с нея косата си. После отпи голяма глътка.

Виното го ободри и той запали свещ. Отиде до огледалото и се втренчи в отражението си. Когато видя лицето си, отчаяно поклати глава. Брадата му беше набола, под очите му имаше дълбоки сенки, голото му тяло беше цялото в рани и белези.

Когато отвори вратата на стаята, едва ли не очакваше да види на стълбите безжизненото тяло на Барбара. Обзе го разочарование, че не е чул викове от болка. Най-много от всичко искаше да я чуе как крещи от болка.

Застана в коридора и го обзе странно чувство за дежа вю. За миг изгуби всякаква ориентация за време и пространство. Във въздуха витаеха странни миризми. Определено бяха миризмите от нейните проклети ястия. Самата мисъл беше някак нереална предвид случващото се в момента.

Рязко се обърна, сякаш Барбара го дебнеше в гръб, и видя новата бележка, залепена на вратата му. Беше написана прилежно, с много по-спокойна и твърда ръка.

„Така не може да продължава вечно — гласеше текстът. — Трябва да поговорим. Ще те чакам в трапезарията в девет часа.“

Бележката като че му оказа хипнотизиращ и успокоителен ефект. За кратко се почувства гузен, след което веднага се изпълни с надежда. Може би най-накрая излизаше от кошмара. Да не би накрая у нея да беше заговорил разумът? Прочете отново бележката. Разбира се. Така не можеше да продължава вечно. Сякаш за да подсили оптимизма му, часовникът във фоайето отби девет. И тъй като беше полугол, се върна в стаята и си облече халата. Най-малкото, което можеше да направи, беше да се облече що-годе прилично за едно евентуално помирение.