Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (10)

Десета глава

Хари Търмонт беше много шик с костюма на тънко райе. Настанил се беше зад плексигласовото си бюро с модернистична форма. През панорамния прозорец зад него се виждаше Белия дом, а отвъд него — монументът на Джордж Вашингтон. „Старшият партньор във фирмата на Оливър имаше подобна гледка от кабинета си“ — помисли си Барбара и си спомни как веднъж Оливър й беше обяснил, че подобен изглед автоматично удвоява хонорара на адвоката.

— Още не се е изнесъл от вкъщи. Не го разбирам — каза тя. Беше седнала на удобния стол и наблюдаваше Търмонт. Като гледаше червения му нос и воднистите сиви очи, си помисли, че господин адвокатът е пристрастен към чашката.

Той обаче сам си призна, че е отказал алкохола.

— Непрекъснато ми се пие — добави. — И понеже насила се въздържам, ставам адски зъл.

„Надявам се да не станете зъл по време на делото“ — подхвърли тя при първата им среща преди два дни. Сега обаче започваше да се пита дали е била права.

— Той е като някакво животно. Почти невидим е — заобяснява. — Излиза рано, преди да се събудим, и се прибира късно, много след като сме си легнали. Не се храни у дома. Знам, че Ив му е звъннала в кантората, и са говорили надълго и нашироко. И с Джош е разговарял. Май се е срещал с него вчера след училище. Иначе е добър човек. Повярвайте ми, ако имаше друг начин…

— Типичен случай — прекъсна я Търмонт. — Поддържам контакт с Голдстийн. От тук нататък ние ще поемем нещата. Най-мъдро е да го изчакате да се отърси от шока и сам да си тръгне.

— Ами ако не го стори?

— Вие готова ли сте да се изнесете?

Нищо не разбираше. Не че не беше премислила всички възможности. Просто се остави да я води интуицията й, която й подсказваше, че постъпва правилно. Чувстваше се абсолютно свободна в истинския смисъл на думата.

— Естествено, че няма аз да се изнеса от къщата си — заяви тя.

— Тази къща е и негова — тихо каза Търмонт и се втренчи в нея.

— Немислимо е и вие го знаете. Оливър също го знае. — Барбара се изправи и отиде до прозореца зад бюрото. Слънцето хвърляше отблясък върху статуята на генерал Джаксън в средата на парка „Лафайет“.

Търмонт взе някакъв напечатан лист, сложи си очилата и зачете:

— Съгласен е да дава две хиляди долара месечно за поддръжката на къщата, за децата и за всичко останало. Ще плати и обучението в „Сидуел Френдс“. Това е отправната ни точка. Процедурата ще се проточи доста. Един от основните пунктове е, че сте разделени от шест месеца. Все такива неща. — Обърна се към нея и лукаво се усмихна. Очилата с половинки стъкла му придаваха вид на хитър и мъдър човек. — Ще изработим стратегия според ситуацията. Голдстийн е голям сухар. Евреин, възпитан в каноните на Талмуда. Аргументите му винаги са базирани върху моралните ценности. Автоматично вдига летвата по време на процеса. Но до този момент съпругът ви не е проявил признаци на несговорчивост.

— Той много си обича семейството.

Търмонт остави листа и свали очилата.

— Откъдето и да го погледнете, къщата не ви е гарантирана сто процента. — Пресегна се към гравирана дървена кутия и извади от нея къса пура, като демонстративно я засмука, преди да я запали. — Основната ни задача е как да разделим помежду ви плячката — така наричам вещите. Какво да се прави, такова е проклятието на днешните времена. После идва попечителството върху децата, което е не по-малко съсипващо и безсмислено. При имуществото е по-различно. Там всичко изглежда просто. Това е за мен, това — за теб. Като да сключваш договор между две воюващи кралства от девети век. Счетоводителят на съпруга ви ще изготви опис, след което ще атакуваме.

Тя не беше подготвена за подобни процедури. „Никъде не преподават как да се развеждаш“ — бяха й казали нейните разведени приятелки. Не се впуснаха в подробности да обсъждат материалните й претенции, само абстрактно й описаха какво е да си сам, какви са радостите и болките. И, разбира се, многото мъже. На Барбара тази част й харесваше най-много. „Повечето от тях са като децата“ — беше й казала нейната приятелка Пеги Лоутън. Тя беше домакиня, професионален доброволец в благотворителните организации и, както се изразяваше, „От време на време разгонена кучка в събота вечер“. Пеги беше весела, жизнерадостна, забавна, авторка на остроумни фрази от типа на „Нямах никаква представа, че съм секси. Сега свирките ми са още по-предпочитани от мъжете.“ Като се сети за нея, Барбара се усмихна. Нямаше търпение лично да се убеди в този аспект на свободата.

— Той вече ви е предложил половината от стойността на къщата. Но това е само началото на пазарлъка. Решаващата дума ще е ваша. Освен ако не искате, както вече споменах, да се преместите да живеете другаде. И без това поддръжката на имота ще ви излезе солена.

— Моят бизнес тепърва прохожда — отвърна тя. — С неговата издръжка и моите доходи ще се справя някак.

Търмонт поклати глава и се усмихна:

— Не ме разбирайте погрешно.

Защо ли не се беше обърнала към жена адвокат? Със сигурност щеше да я разбере по-добре, щеше да бъде по-тактична. Помисли си, че всички мъже са еднакви, после си спомни думите на Пеги: „Цялата работа е в пишките им. Свикнали са да мислят с тях. Забрави за гадаенето на ръка. По пениса можеш да познаеш характера на един мъж.“

Изведнъж някой сякаш издърпа мостчето изпод краката й, докато се качваше на кораба.

Това, което най не харесваше у Търмонт, беше неговото позьорство и самонадеяността му.

— Съпругът ви предлага да вземете половината от стойността на къщата и вещите в нея. Не самата къща. Не и онова, което е вътре. Стойността. Което означава, че един независим оценител ще направи оглед на движимото и недвижимо имущество и ще определи реалната му пазарна цена. После Оливър сигурно ще вземе пари назаем и ще направи една голяма вноска. Доколкото мога да преценя, след като ми изплатите хонорара, ще ви останат около четиристотин-петстотин хиляди. Мисля, че ще са достатъчно, за да изкарате дългата и сурова зима.

Той стана и се приближи към нея. Пурата му остана в пепелника. Барбара забеляза приближаването на сянката му, долови мускусната миризма на одеколона му. За миг й се стори, че ще й се нахвърли и ще я нападне. Кой знае защо реши, че Търмонт е намислил да си опита шанса. Приближаваше се към нея и се наслаждаваше на безпомощността й.

— Не е честно — промърмори тя.

— Честно ли? — Търмонт рязко спря. Май бе осуетила попълзновенията му. Обаче й докривя, че все пак не опита да я съблазни. Може би тя искаше именно честна игра, истинска декларация на независимостта. Познаваше добре само Джош и Оливър и нямаше представа за другите мъже… какви са по характер. Това също не беше честно. — Какво, ще ми изнасяте лекция кое е честно и кое не?

— Не мога да ви изнасям лекция за нещо, което не съществува. — Как само го засегна. Той се усмихна кисело, показвайки отново своята арогантност. Но Барбара не се уплаши.

— Мислите ли, че е честно да посветя близо двайсет години на неговата кариера, неговите нужди и желания, неговата сигурност. Отказах се от следването си заради него. Родих му две деца. И посветих много повече време от него на тази къща. Освен това къщата е всичко, което имам. Моите финансови възможности не могат да се сравняват с неговите. За Бога, та за няколко години той ще спечели толкова, че да си купи нова къща. А за мен какво — само пари в брой. Не ми е достатъчно. Искам и къщата. Цялата. Това не е само постройка, а символ на начин на живот. И възнамерявам да я запазя! Ето това е честно.

През цялото време очите му не се отместиха от лицето й и не трепнаха нито веднъж. А когато тя свърши, Търмонт одобрително се усмихна.

— Е, значи имаме напориста клиентка. — Той се наведе и прошепна в ухото й: — Наистина ли го искате или просто отправяте празни закани? В реалния свят празните закани бързо се изпаряват.

— Напълно съм сериозна — просъска тя, изненадана от своята твърдост и решителност. Запита се дали наистина се чувства по този начин. Възможно ли беше враждебното чувство към съпруга й да е толкова дълбоко? Нощно време, особено през онази първа нощ, вината се загнездваше в душата й и я гризеше. Блокираше всичко останало в съзнанието й, освен мисълта за измяната. Беше се обадила на майка си в Бостън, но и това не й беше помогнало.

— Не разбирам за какво говориш — заяви майка й след дългото обяснение. „По дяволите, не ми трябва нейното одобрение“ — каза си Барбара. Разбира се, щяха да я помислят за луда. Всички, включително и децата й, може би щяха да я помислят за луда. От позицията на нейното празно легло обаче тя не мислеше така. Цялото неодобрение за постъпката й и омразата към нея сякаш бяха филтрирани от самотата в мрака и си спомняше само хубавото и положителното. Оливър я подкрепи в стремежа й да се измъкне от оковите на домакинството и да захване някаква работа. Най-вече я мотивира за кухнята и я насърчи да започне да готви с комерсиална цел. Сега сигурно си мислеше, че е създал чудовище. Тя винаги можеше да се опре на него в трудни мигове. Можеше да разчита на неговия гръб и опора. Беше сръчен, знаещ, можещ, обичащ. Добър като глава на семейството. Добър като баща. Добър син. Тогава защо му причиняваше това? Цяла нощ не можа да заспи. На следващата пи валиум и нещата се пооправиха. А снощи беше още по-добре. Започваше вече да се примирява с решението си.

— До този момент, Барбара — добави Търмонт и прекъсна мислите й, — си мислех, че и вие сте като другите. Обичайният синдром на разбунтувалата се домакиня. Тъжното хленчене на една нереализирала се жена. Плажовете са пълни с тези дебелани. Напускат дома на родителите си без пари, със силен нагон и големи надежди. Глупачки. Повечето от тях. Защо напускат дома си без пари? Защо изобщо го напускат?

— Не разбирам за какво говорите.

— Възможно е, Барбара. Можем да го постигнем. Но всичко ще зависи от вас. Той ще се дърпа, разбира се. Битката ще е жестока.

— Няма да отстъпя, искам цялата къща.

— Ще отнеме доста време. Моето време. Вашето време. Болка. Спорове. Гняв. Неудобство. Как мислите — струва ли си?

— И още как.

Търмонт я погледна отвисоко.

— Имате кураж, госпожо — заяви и отново запали пурата.

Тя разбра думите му по следния начин: „Обичам трудните разводи.“

— Къщата е моя. Съсипах се от работа заради нея — каза, преди да си тръгне.