Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
he War of the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Уорън Адлър. Войната на семейство Роуз

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2006

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-247-4

История

  1. — Добавяне

Двайсет и осма глава

Оливър дълго лежа на пода в стаята си, опитвайки се да си възвърне чувството за реалност. Но гледаше да протака, защото връщането на времето означаваше и връщане на болката. Можеше да си лежи тук цяла вечност. Щеше да избегне съществуванието. Съществуванието беше враг.

Времето беше се изнизало неусетно. Беше изгубил представа за последователността на събитията. Лежеше в локва от собствената си застояла пот. Откри, че състоянието му го дразни, защото означаваше, че започва да се опомня. Когато стана очевидно, че е неизбежно да се върне към действителността, той отвори очи.

Беше ден. Кой точно — не знаеше. Упорито избягваше чувството за време. Стаята беше затрупана с празни бутилки от вино. Когато размърда краката си, бутна някои от тях и те се търкулнаха една към друга. Звънът им му напомни, че е жаден, и той запълзя, за да потърси пълни бутилки.

Намери една, надигна се и след като не можа да открие тирбушон, счупи гърлото на бутилката и жадно започна да пие. Течността се разля по брадичката и по голите му гърди. Дори не обърна внимание на цвета и реколтата на виното. Небцето му беше изтръпнало, а вкусовите му рецептори сякаш бяха изчезнали.

Когато се поосвежи, се изправи, придържайки се за леглото. Беше замаян и му се гадеше. Устата му беше пресъхнала, преглъщаше с усилие. Времето вече го настигаше. Не можеше да избяга от него.

Изведнъж долови неясни звуци. Сигурно неговият съюзник, къщата, се опитваше да общува с него. В далечината се чу странен шум като от сечене на дърва. Къщата се опитваше да му каже нещо. Искаше да изплаче болката и гнева си.

Мисълта за безпомощността на неговия дом го свести. И рязко го върна към настоящето. Осъзна, че часовникът в коридора не отмерва времето, беше забравил да го навива и така да го поддържа жив.

Макар и настоящето да се проясняваше, близкото минало му се губеше. Историята постепенно му се изясни. Беше търсил Барбара навсякъде — в кухнята, после в оранжерията, градината, гаража. Дори разкова стълбите в задната част на къщата, за да й попречи да излезе, ако още беше вътре. Обиколи двора и къщата, след което влезе през главния вход. Беше си внушил, че тя е на тавана, затова бързо изтича нагоре и като пълен глупак се опита да изкачи стълбите на горния етаж, забравил, че беше заложил капан там. Подхлъзна се и падна, преди още да е изкачил второто стъпало. Значи до тавана не можеше да стигне, той се беше погрижил за това.

Макар и препятствието да беше негово дело, след случката той стана по-бдителен и предпазлив. Щом мръсницата можеше да стори подобно нещо с Бени, значи беше способна на всичко. На всичко. А пък, ако той умреше, кой тогава щеше да пази къщата?

Спомни си, че по едно време беше чул някакви звуци, затова тръгна към мястото, откъдето се разнасяха. Някой викаше от ужас или от болка. Стигна до оранжерията и видя смътно позната фигура да тича в градината. Ан! Не беше поставил капаните за нея и му олекна, когато видя как тя избяга. Тази война не беше нейна. Капаните бяха за Барбара.

Мисълта го върна в неговата стая, където бе оставил времето да изчезне, да се изпари. Сигурен беше, че проклетницата е някъде в къщата. Сигурно се таеше като плъх и се шмугваше в скривалищата си. Трябваше само да я накара да излезе от дупката и да я прогони. Внимателно, хитро.

Легна и остави умът му сам да измисли план. Отново започваше да се смрачава. На нощното шкафче откри наполовина изгоряла свещ и я запали. Мъждукащата жълта светлина му подейства успокояващо. Отново се почувства в безопасност и съзнанието му се проясни.

Хапна малко мухлясал хляб и го прокара с вино. После с металния лост в едната ръка и свещта в другата, внимателно отвори вратата. Стъпи върху нещо, което изхруска. Наведе и се видя една от стафордширските фигурки — беше счупена. Една от най-ценните, Гарибалди. Сподави тъгата си и вдигна свещта. На вратата забеляза познатия почерк на Барбара, надписът беше с червило. Вече не използваше хартия или картон, а пишеше направо на вратата.

„Ще чупя по една всеки ден“ — прочете той.

Загърби всякакви емоции, нямаше полза от тях. Сега трябваше да се съсредоточи върху онова, което предстоеше да направи. Взе инструментите и свали болтовете от пантите на всички врати, освен неговата — на дрешници и гардероби, стаи, навсякъде, където имаше панти. Никоя врата, освен неговата и тези, водещи към външния свят, нямаше да могат да се отворят, без да изскърцат — най-сигурната аларма. Нагласи ги така, че и от най-малкото помръдване да паднат. После се зае с мебелите, на които също разхлаби болтовете, махна краката и стойките. Щяха да се разпаднат при най-лекото докосване.

Остави трапезарията, която и така цялата беше в руини. Макар че не можа да се удържи и със задоволство погледна надписа, който бе издълбал върху масата: „КУЧКА“. В кухнята разхлаби всеки винт и гайка, които видя, особено онези, които още държаха малкото тенджери, останали по местата си. Стори същото с рафтовете и вратичките на шкафовете. Работеше методично, съсредоточен върху действията си, прогонил всякакви странични мисли.

Свещта догоря, но навън беше започнало да се развиделява. Благодарен за естествената светлина, той премести най-тежките тенджери на площадката на първия етаж. Другите постави по ъглите на подпорните стълбове. Разхлаби и перилата на стълбите, после преряза щифтовете, придържащи мокета към стъпалата. Едно леко докосване на перилата и онзи, който се опитваше да се задържи, щеше да полети право върху големия полилей.

Часовникът беше следващото предизвикателство. Той нагласи махалото да се удря в дървената кутия. После настрои механизма така, че когато часовникът отбива часа, мелодията да звучи по-силно. Следващата му работа беше да разхлаби крепежните скоби на картините, окачени на стените в библиотеката и гостната.

Наслаждаваше се, на собствената си изобретателност, благодарение на която и при най-лека вибрация щеше да настъпи хаос и разрушение. Всичко щеше да се срути в един миг като експлозия на фабрика за фойерверки. Толкова се развълнува, че сърцето му заби до пръсване, зави му се свят. Стъпвайки на пръсти, бързо се изкачи по стълбите и се шмугна в стаята си.

Порови сред бутилките, намери две пълни — шампанско „Дом Периньон“, реколта ’69. Отвори едната. Корковата тапа изхвърча, от гърлото потече пенлива течност. Оливър отпи малко, останалото изля върху главата си, както правят автомобилните състезатели, когато спечелят шампионат. Но той още не беше спечелил и не пропусна да си го напомни.

Още не. Щеше запази другата бутилка за истинската победа.