Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (24)

Двайсет и четвърта глава

Барбара открай време мразеше шкафа с барчето в библиотеката. Беше огромен, прекалено обемист и адски тежък. Когато отряза предните крака на шкафа и залепи вратичките, изпита неповторимо удоволствие.

За съжаление очакванията й не се оправдаха — очакваше тежката мебел да се стовари върху Оливър и ако не го убие, да го контузи жестоко. Може би не го беше обмислила добре, заслепена от гняв след драматичния инцидент в кухнята или провалената официална вечеря. Фактът, че беше унищожила ферарито, не се броеше; за нея не беше отмъщение, а „вдъхновение“, предизвикано от подлия номер на Оливър. Разбира се, той беше по-умел от нея в техническо отношение. Време беше да действа по-твърдо. Много твърдо. Готова беше напълно да се посвети на задачата си. И като с всичко останало, трябваше да разчита само на себе си. Търмонт беше само един алчен мошеник, който гледаше как да си напълни джобовете.

След като децата бяха на сигурно място в лагера, а къщата беше празна, тя имаше пълна свобода на действие. „Ще го накарам да се махне, пък каквото ще да става!“ — помисли си.

Акцията с шкафа, колкото и разочароваща да беше за самата нея, бе като предупреждение към Оливър. От прозореца го видя как докуца до чакащото такси. По всичко личеше, че травмата му е незначителна. Чу го и когато се върна и се качи по стълбите. Нощта беше непоносимо гореща и тя беше отворила прозорците. Шумът от движението по улицата, жегата и фактът, че непрекъснато се ослушваше, не й позволиха да заспи. Когато най-сетне съмна, стана, взе душ и изненадващо за самата нея се почувства освежена.

След като затвори вратата на стаята, видя бележката от Оливър. Свали я и дописа с червило: „Тепърва ще се каеш“, после я залепи на неговата врата.

С обувките в ръка, безшумно слезе по стълбите и отиде в кухнята. Извади от фризера кутиите със замразен пастет и пиле „галантен“ и ги сложи в багажника на колата си. Вместо да се развалят, щеше да ги подари на клиентите си. На тези, на които още можеше да разчита. Разбира се, вече беше отписала гостите от вечерното парти. Унижението не й даваше покой. Надяваше се никога да не й се наложи отново да погледне в очите някого от свидетелите на позора й. Що се отнася до останалите, дано оценяха щедростта й. Откри, че неволята води до изобретателност. Следващите няколко седмици щяха да минат бавно и мъчително. Повечето обитатели на Вашингтон бяха заминали на почивка, щяха да отсъстват от началото на юли до края на август. Но в момента имаше по-неотложни проблеми за решаване.

Макар и да не беше свикнала да планира събитията, извади от хладилника няколко кашона с консерви и храни и ги пренесе в стаята си. За всеки случай. За какъв случай? Макар и да не можа да си отговори, тази мисъл не засенчи новопоявилото се у нея чувство на гордост.

— Заминавам за известно време — каза на собственика на пазара, който с усмивка прие подаръка й и я разцелува. Отне й три часа да обиколи клиентите. Когато се върна, мина през задната врата.

Внимателно се качи по стълбите, сякаш преминаваше през минно поле. Крайно време бе да се научи да бъде предпазлива и непрекъснато нащрек. Дали Оливър още си беше в стаята?

На вратата й се мъдреше нова бележка, която гласеше: „Ти ще съжаляваш!“ Написана беше с неговия наклонен почерк. Вратата на стаята й беше притворена и отвътре се носеше неприятна миризма. Това потвърди нейните подозрения. Беше си извадил ключ от стаята й, което обясняваше как беше приложил номера с валиума.

Когато влезе, откри, че е надминал дори и най-смелите й очаквания. Макар непрекъснато да си повтаряше, че няма да се изненада от нищо.

Оливър беше отворил всички консерви и изпразнил съдържанието им в мивката, ваната и тоалетната. Храната вече беше започнала да се разваля и да се вмирисва. И гледката, и вонята бяха еднакво неприятни. Ядоса се на себе си, че не е предвидила подобно деяние. Но потисна яда си. Гневът беше емоция, която отсега нататък щеше да контролира. „Спокойно“ — каза си. Едва сега забеляза, че прозорците са затворени. Понечи да ги отвори, но дръжките не помръдваха. Огледа ги и разбра, че ги е залепил.

Без да му мисли, свали едната си обувка и с високия ток изби стъклата на всички прозорци. После внимателно събра парчетата и ги хвърли в храстите отвън. Странно, но сякаш за да ограничи щетите върху мебелите и килимите, Оливър беше поставил празните консерви обратно в кашоните. Усмихна се — по този начин той издаваше колко дълбоко го е засегнала историята с шкафа.

Почти се развесели, когато отиде в банята, решена да почисти бъркотията възможно най-бързо. Но отново я чакаше изненада. Явно Оливър беше спрял водата. Много умно, няма що. Разбира се, знаеше къде се намира главният кран. Когато слезе на първия етаж, откри, че кранът е отворен. Което означаваше, че Оливър е запушил водопроводните тръби към банята й.

Чешмите в кухнята работеха. Тя напълни няколко тенджери, пренесе ги по стълбите и ги изсипа във ваната. Отново я беше надхитрил. Разбира се, беше запушил и канала.

Решимостта й да запази хладнокръвие я напусна. Въпреки проникващия отвън въздух, вонята бе все така нетърпима и на бърза ръка щеше да я прогони от стаята. От усилието да се изкачва по стълбището с тенджерите, пълни с вода, дрехите й бяха подгизнали от пот. Сложи си джинси и тениска. На голо. Не си направи труда да нахлузи обувки. Това беше бойната й униформа. Козирува на отражението си в огледалото.

Метна през рамо спортен сак и отиде в кухнята, за да го напълни с всичко необходимо — фенерче, свещи, кибрит, хляб, сирене, бисквити. После избра най-острия и тежък касапски сатър. Въоръжена по този начин, отиде в работилницата на Оливър и с изненада откри, че не е заключена. От там взе чук и отвертка, след което методично изпразни всички рафтове и чекмеджета. Открай време ръцете я сърбяха да наруши реда в проклетата работилница. Съвършената организация я влудяваше. Оливър наричаше помещението свое „убежище“. Като си спомни за това, желанието й за разрушение се усили. Преряза кабелите на повечето електрически инструменти, а останалите натопи в корито със смазочно масло.

Действаше системно и целеустремено. „Като несломимата сила на справедливостта“ — каза си. Дори намери у себе си морално превъзходство, спомняйки си думите на Хемингуей: „Моралът е онова, което те кара да се чувстваш добре.“ А тя се чувстваше добре, дори превъзходно.

Навън вече се стъмваше и тя се качи по стълбите, осветявайки ги с фенерчето. Преди това обаче разпръсна по стъпалата купища гайки и болтове. Всяко препятствие беше нейно оръжие. Когато на път за третия етаж мина край стаята на Оливър, забеляза, че бележката я няма. Значи се беше прибрал във „владението“ си.

На пръсти се добра до стаята, която беше обитавала Ан. Легна на голия дюшек, ослушвайки се за подозрителни шумове. Стисна дръжката на сатъра, хладното острие се допря до бузата й. Ако мръсникът се осмелеше да влезе при нея, беше готова да го посрещне.