Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (22)

Двайсет и втора глава

Беше й трудно да избърше всички сребърни прибори и съдове сама, особено голямата купа в стил рококо. Решена беше този път нищо да не се обърка. Надяваше се Оливър да е разбрал посланието й. Снощи бе чула странни звуци. Пласьорът й беше казал, че дозата не е много голяма. Боядисването на Бени й хрумна след това. Оливър вече трябва да е разбрал, че неговите атаки няма да останат безнаказани. Не му отстъпваше по ум и изобретателност. От него се искаше само да се изнесе и всичко щеше да си дойде на мястото.

А Червената шапчица й се полагаше по право. Не че статуетката й харесваше. Ако трябваше да си признае, изобщо не беше запалена колекционерка на стафордширски фигурки. Статуетките бяха грубо изработени, грозновати, с тъпи физиономии. Пък и запознанството й с Оливър бе заради Криб и Молино. Беше й писнало до болка от спомените. Две хиляди долара за Червената шапчица беше смешна цена. А Криб и Молино сега струваха пет хиляди. Надяваше се съпругът й да не открие веднага липсата на статуетката. Поне докато Търмонт се върнеше от отпуска. Оливър също беше в неблагоприятно положение, защото и Голдстийн бе заминал на почивка.

Гордееше се с оригиналното си мислене. Ключът към победата в тази игра беше в оцеляването и тя беше решена на всяка цена да оцелее. Известно време се беше колебала дали да плати сметките за ток и газ с парите от продажбата на фигурката. Ала в момента най-много искаше да покаже кулинарните си шедьоври на своите бъдещи редовни клиенти. Освен всичко друго щяха да видят къщата й, щеше да им покаже какво е истински стил. След това щяха да започнат да се разплащат по-експедитивно. „Едно малко начинание, Барбара“ — каза си тя, когато се зае със сложните приготовления за вечеря за четиринайсет души. Всъщност щяха да бъдат тринайсет, тъй като тя беше решила да е без кавалер.

Беше подбрала много внимателно менюто и гостите. Беше решена да им докаже, че се придържа към класическите традиции, като в същото време е способна да внесе и нещо ново. Беше началото на лятото и посланиците, които покани, още не бяха излезли в отпуска.

Не пропусна дори гръцкия посланик и съпругата му. Към поканата добави няколко реда, с които ги молеше да направят нова оценка на кулинарните й умения. Те приеха, което я изпълни с удовлетворение. Тайландският посланик, когото тя редовно снабдяваше с деликатесите си и който си падаше чревоугодник, също щеше да присъства. Приеха и „Фортунатос“, една от бързо напредващите вашингтонски фирми за организиране на тържества.

Даваше си сметка колко важна е рекламата, затова покани и редактора на кулинарната страница на „Вашингтон Поуст“ заедно със съпругата му. Не можа да си „уреди“ министър, но успя да „завербува“ заместник-министъра на отбраната, с чиято жена се срещаха от време на време на родителските срещи в „Сидуел Френдс“. И за да внесе завършващите щрихи към списъка, покани военния аташе на Франция и привлекателната му съпруга. Двамата присъстваха на повечето празненства, организирани от френското посолство.

Планът й беше доста смел и тя го знаеше. Трябваше да положи всички усилия, за да направи добро впечатление, да накара хората да заговорят за нея. Щеше да е първото от предстоящите подобни мероприятия. Самореклама. Тъй като сега децата ги нямаше, беше малко по-спокойна, макар че напрежението между нея и Оливър продължаваше. Не биваше да му обръща внимание. Смяташе, че веднъж завинаги е убила желанието му да й прави мръсни номера. Почти беше сигурна, че разумът у него ще надделее и той ще напусне къщата.

Естествено цялата готварска работа трябваше да свърши сама, но резултатът беше повече от удовлетворяващ — щеше да изненада гостите с невиждани ордьоври, вдъхновени от фантазията й, а основното меню беше като в приказките. За десерт приготви еклери с крем карамел, залети с топъл шоколад. Към ордьоврите щеше да поднесе вино „Шабли Гран Кру“ после „Сен Емильон“, реколта 1966 година. И десертно шампанско. За миг се изкуши да вземе няколко бутилки от хранилището на Оливър, но устоя на желанието. От сега нататък трябваше да избягва всякакви скандали. Пък и вечерята беше нейното „представление“. Нейното и на никого друг. Решила беше да си докаже, че има сили и възможности да осигури пълно обслужване. Прегледа скъпите порцеланови съдове, преброи сребърните прибори и кристалните чаши. Какво от това, че е подхождаше прекалено комерсиално? В края на краищата тя се занимаваше с бизнес. Беше си направила дълъг списък с продукти — омари, телешко филе, картофи, аспержи, гъби, яйца, шоколад. И още, и още. Обиколи всички пазари и магазини, за да избере най-доброто. Сега беше освободена от грижи за децата и можеше да работи по-бързо и усилено, дори Оливър не я дразнеше. Изглежда, беше решил да не й се пречка и тя му беше благодарна. Беше загърбила финансовите си проблеми и в момента не искаше да мисли за тях. Откри, че работата върху конкретни проекти и цели я удовлетворява. Страхотно удоволствие беше да се наслаждава на свободата. Напоследък вземаше силни приспивателни. Така нощите минаваха по-бързо, пък поне няколко часа не мислеше за тревогите си. Грижливо бе разработила план, с който да осуети всякакви злонамерени действия от страна на Оливър. Разбира се, ако не си беше взел поука от инцидента с Бени.

Ден преди официалната вечеря занесе походно легло в кухнята, за да преспи там, след като довърши приготовленията. Сутринта очакваше трима помощници за сервирането. Внимателно огледа продуктите да не би Оливър да ги е подменил с други, прегледа и бутилките с вино, после се зае с приготовленията. Поради някаква причина студената вода беше спряла. Опита на другата мивка, но и там беше същото. Не беше сериозен проблем, ала когато понечи да завърти крана за топлата вода, извика от болка — металът беше нажежен. Никога преди не се беше случвало. След първоначалния шок тя напълни тенджерата с лед, изчака да се разтопи и изми продуктите.

Не свърза странната случка с Оливър. Дори да беше саботаж, нищо не можеше да й попречи. Но когато една от бъркалките на миксера върху кухненския плот изхвърча и едва не я улучи в лицето, тя за първи път се притесни сериозно. Взе бъркалката и видя, че ръцете й неудържимо треперят. Разгледа я и отново я закрепи към миксера. Може би беше нейна грешка. Може пък да не я беше поставила правилно.

Взе тенджерата с вградена резачка и на тънко наряза обелените картофи, като гледаше със задоволство как излизат изящните резени. Но когато натисна бутона за изключване на резачката, кръглият циркуляр продължи да се върти. Понечи да издърпа щепсела, ала той сякаш беше залепнал за контакта. Внезапно усети, че в кухнята е станало непоносимо горещо — едва тогава забеляза, че всичките котлони на печката са нажежени до червено. Завъртя копчетата, за да ги спре, но без успех. Все пак преодоля първоначалния си пристъп на паника и запази самообладание. Като капак на всичко най-сетне издърпа кабела на резачката, обаче уредът падна на пода. Острието циркуляр се откачи, рикошира в един от шкафовете и падна в мивката.

Барбара машинално се просна на пода, за да се предпази. Надигна се, обаче неволно събори кутията с ножове и те изпопадаха върху нея, един одраска бедрото й. Затича към умивалника, без да мисли, хвана нажежения кран и се опари. Рязко дръпна ръка, като без да иска задейства машината за рециклиране на боклука и тя забуча под мивката. Опита се да я изключи, но тя не спря. Внезапно забръмчаха абсорбаторът и двата кухненски робота. Барбара протегна ръка към щепселите и случайно докосна тостера, който също беше много горещ. Почти едновременно се включиха червените лампички на кафемашината и микровълновата фурна. Миялната машина сякаш оживя. Към адската симфония се присъедини и кошчето за боклук, което затрака ужасяващо. По гърба й потече студена пот.

Уплаши се. Всички електрически уреди в кухнята сякаш работеха в пълен синхрон.

Какофонията от звуци едва не продъни тъпанчетата й. Кръвта от нараненото й бедро започна да се просмуква в панталона й. Изгорената длан адски я болеше. Като обезумяла се завъртя из кухнята — блъскаше се в тенджери, тигани, купи, паници, разпръсваше на пода консервираните храни, чупеше чинии. Главата й се удари в медните джезвета, окачени на стената. Зави й се свят, машинално се хвана за дръжките и заедно с джезветата падна на земята.

Известно време лежа на пода върху парчетата порцелан и разсипани храни; не можеше да стори нищо, освен безпомощно да крещи. Едва събра сили, пропълзя по корем до вратата, хвана се за дръжката на вратата, надигна се и слезе по дървените стълби. Точно преди да стигне до етажа, се подхлъзна и си удари главата. Ужасяващото бучене продължаваше да се разнася от кухнята. Барбара пипнешком намери електрическото табло, отвори го и извади главния бушон. Всичко потъна в мрак.

* * *

Лежеше върху студения под и се питаше дали не е мъртва. Къщата беше необичайно тиха, климатикът не работеше. В крайна сметка болката, която изпитваше, я убеди, че още е жива. В тъмнината не можеше да разбере дали по страните й се стичат сълзи или кръв. Дори не можеше да определи кое в момента беше по-силно в нея — болката или гневът й.

Опита се да стане, но не успя и падна. Краката й се подкосяваха. Забеляза лъч светлина от притворената врата и олюлявайки се, бавно се качи по стълбите. Някак си тя се добра до банята, за да огледа пораженията по тялото си. На челото й се виждаха дълбоки драскотини. Бедрата й бяха набраздени от кръстосани резки. По ръцете й също имаше рани, покрити със съсирена кръв. Изгорената длан я пареше.

Но физическата болка отстъпваше на заден план пред яростта й. Вече нямаше място за никакви заблуди какво се беше случило и кой беше причината. Мръсникът Оливър беше осеял цялата кухня с капани. Докато се миеше и почистваше раните си, у нея се надигна непреодолимо желание за мъст. Както когато затвори Оливър в сауната, и сега тя усети у себе си желанието да убива. При това, без да изпитва вина. Без да има милост. И той се беше опитал да я унищожи с диверсията в кухнята, използвал бе домакинските уреди като оръжие срещу нея.

Веднага след жаждата й за мъст се нареждаше решителността й. Решителност, каквато досега не беше изпитвала.

— Ти никога няма да ме спреш — изрече тя, загледана в образа си в огледалото.

* * *

Почисти кухнята, доколкото можа, взе инструменти от работилницата на Оливър, за да изключи от електрическата мрежа всички уреди, включително електрическата фурна. Не повика електротехник. Нямаше време. Пък и след като анализира положението, реши, че ще може да приготви вечерята, без да използва уредите. Все пак се наложи да отиде до магазина и да купи ръчна месомелачка и няколко приспособления за рязане и стъргане.

— Майната й на техниката — прошепна на смълчаните уреди. Внимателно провери газовата фурна и котлона, да не би и те да са били пипани от Оливър. Оказа се, че газовият котлон е оцелял, което я зарадва. Докато работеше упорито, неволно изпита възхищение към всички устройства, които улесняваха труда на съвременната домакиня. Ирония е, че всички те бяха изобретени от мъже, и така жените се превръщаха в заговорници за собственото си унищожение. Подобни мисли поддържаха позитивната й нагласа и укрепваха решителността й. Самочувствието й се повиши, гордееше се със своята независимост, изобретателност, находчивост.

Спа с дрехите и с едната ръка върху дръжката на сатъра. Щеше да го използва срещу Оливър, без да й мигне окото. Само да й дадеше и най-малък повод. Тази мисъл й даваше странно спокойствие и душевен комфорт. Чу го, когато влезе в къщата. Той обаче се качи по стълбите и си отиде направо в стаята. След него се чу тропането на ноктите на Бени по мраморния под на фоайето. За да укрепи още повече „крепостта“ си, на всяка от вратите на кухнята Барбара беше опънала сигнална система от въжета с прикрепени към тях тигани и тенджери. И най-малкото подръпване щеше да издаде силен шум и да я предупреди за нова провокация.

Така или иначе цяла нощ не мигна, вслушваше се и в най-малкия шум. „Нека дойде — мислеше си. — Готова съм да го посрещна.“

Стана рано, още при изгрев-слънце. Трябваше да приготви тестото, в което щеше да увие телешкото филе. До десет часа напълни мидените черупки с рачешкото, приготви и специалния сос.

Достойно беше преодоляла трудностите, гордееше се със себе си. Доказала бе, че на този свят няма нищо невъзможно. Усмихнато посрещна двамата сервитьори и сервитьорката, седна начело на масата като председателстващ съдия и им даде съответните указания. Беше подбрала внимателно тоалета си и извика фризьорка да й направи прическа. Гостите й не пропуснаха да отбележат колко е красива и така на практика повториха на глас собствените й мисли. Чувстваше се окрилена и непобедима. През цялото време разговаряше оживено с гръцкия посланик, който седеше вдясно от нея, и с тайландския, седнал от другата й страна. Очакваше, че по време на тостовете след вечерята гостите ще й направят още по-големи комплименти за чара, външния й вид и най-вече за кулинарните й способности. Господин Уайт, редактор на специализираната колонка във „Вашингтон Поуст“, задаваше конкретни въпроси за всяко отделно ястие и явно беше доста впечатлен от подробните й и изчерпателни отговори.

Знаеше, че поканените са очаровани от къщата, от мебелировката, от прекрасните сребърни и порцеланови сервизи на масата. Телешкият котлет „Уелингтън“ беше перфектен и тя беше убедена, че някаква свръхестествена сила й се бе притекла на помощ.

— Нямам думи да изразя радостта си — заяви, докато сервитьорите поднасяха на гостите поредните деликатеси, истински шедьоври на кулинарното изкуство.

Наистина не можеше да си спомни кога преди е била толкова щастлива. Каза си, че това е само началото на множество официални вечери. Щеше да стане най-прочутата организаторка на партита в цял Вашингтон, дори в цялата страна. В края на краищата имаше голяма къща, чар и привлекателност и щеше скоро да бъде (или вече беше) светило в избраната професия. Щеше да задмине Джулия Чайлд, да стане кулинарен авторитет от световна величина. Знаменитости от цялата планета щяха да се надпреварват да ги кани на вечерите си. Книгите й щяха да се издават и продават в целия свят.

— Каква необикновена жена сте! — възкликна гръцкият посланик, докато нарязваше крехкото телешко месо. И я погледна с неподправено възхищение. За пръв път в живота си тя почувства какво е истинска власт. Тази вечеря бележеше нейното прераждане. Доказала беше решимостта си да мине и през ада, но да запази тази къща, тази среда.

Удовлетворена, огледа гостите около масата — мъжете с фракове и жените със скъпи вечерни рокли. И си даде сметка до каква степен тази къща е започнала да се превръща в част от пантеона на Вашингтон. Нещо, в което беше вярвала, беше го усещала, а сега го виждаше да се сбъдва в действителност. Едва сега осъзна пълното значение на личната война, която водеше. Във Вашингтон, а може би и другаде, за човека съдеха по квартала, в който живее, по размера на къщата му и обзавеждането. За нея борбата за лично удовлетворение беше равнозначна на висок старт в живота.

Успехът на приема подобри настроението й и смекчи сърцето й. Каза си, че има вероятност с Оливър да стигнат до компромисно решение. Сега, когато се чувстваше по-сигурна, можеше да си позволи да направи повече отстъпки. Но присъствието му в къщата направо я побъркваше.

Гръцкият посланик продължаваше ласкателната си реч. Тя машинално кимаше, но умът й беше другаде. Ех, ако можеше да накара Оливър да разбере колко е важна тази къща за нея! Все пак можеше да направи компромис. Въпреки случващото се сега, той беше практичен и разумен човек. И състрадателен. Може би решението й да сложи край на брака им беше прекалено прибързано. И двамата с него бяха реагирали прекалено емоционално. А пък и нали някога се бяха обичали…

Лаят на Бени прекъсна мислите й. След като го чу, машинално се настрои за неприятното, което щеше да последва. Звукът от клаксона от колата на Оливър. За миг изпадна в необяснима паника.

Настръхнала от нерви, напрегна слуха си, за да чуе приближаващите му стъпки. Лаят продължи, после постепенно секна. Барбара огледа помещението. Тримата сервитьори прибираха съдовете от масата, за да направят място за десерта. Работеха в пълен синхрон, професионално и спокойно.

Въпреки това сърцето й беше свито. Извини се и отиде в кухнята. Еклерите вече бяха поставени в подноса, шоколадовата заливка вреше на слаб котлон. На пръв поглед не се забелязваше нищо нередно.

— Какво има, госпожо Роуз? — попита я един от сервитьорите, изненадан от присъствието й.

— Защо и тримата влязохте в кухнята? — промърмори тя само за да каже нещо. Сервитьорът, висок и достолепен чернокож мъж, се смути.

— Няма значение — бързо добави Барбара и отново огледа кухнята. После се върна в трапезарията. Успокои се, като видя, че гостите явно са доволни, и седна на мястото си, докато сервитьорите наливаха десертното шампанско.

— Всичко е идеално — прошепна съпругата на тайландския посланик. Барбара се изпълни с гордост и побърза да прогони неприятните мисли.

Сервираха еклерите, залети с горещия шоколад. Уайт от „Поуст“ одобрително закима, което й помогна напълно да се отърве от чувството на притеснение, и да опита десерта. Шоколадът беше по-гъст, отколкото й се искаше, но пълнежът от крем беше съвършен.

Сепна се, когато гръцкият посланик почука с вилица по чашата си и се изправи. Беше елегантен мъж с изискани маниери и живееше в разкошна резиденция на Шеридан Съркъл. За Барбара той символизираше цялото изящество на нейния дом.

Още по-голям комплимент за нея бе фактът, че дипломатът явно беше впечатлен. Тостът му представляваше смес от банални фрази и ласкателства към нея, но тя ги обожаваше. Никога преди не беше чувала да я хвалят така.

— Домакиня с рядка красота, кулинар от първа величина, жена с изискан вкус, безупречна. — Думите му сякаш се лееха. Един подир друг станаха и другите гости и се присъединиха към неговите похвали.

Когато свършиха, тя каза няколко благодарствени фрази, после ги поведе към библиотеката, където бяха сервирани коняк и кафе.

— Ще ми дадете ли интервю, госпожо Роуз? — попита Уайт. — Вие сте необикновена жена.

— Нямате представа колко се огорчих, когато разбрах за проблема ви — обади се съпругата на гръцкия посланик, като с усилие изговаряше думите на английски.

— Възхищавам ви се — добави съпругата на заместник-министъра и я целуна по бузата.

Сервитьорът донесе кутия със скъпи пури. Мъжете се увлякоха в разговори за политическите събития, жените подхванаха други теми. Барбара доволно се усмихна. Оживените разговори бяха сигурен знак за успеха на приема.

Изведнъж с крайчеца на окото си тя забеляза как френският военен аташе се намръщи. Той прошепна нещо на сервитьора, който посочи към фоайето.

В същия момент жената на гръцкия посланик стана и затърси настойчиво с поглед Барбара, която разбра за какво става въпрос, и побърза да я упъти към тоалетната.

Когато и Уайт излезе от библиотеката с необичайна бързина, добре познатото притеснение отново се загнезди у нея. Чу тропането по вратата на заетата тоалетна. Отиде във фоайето и потрепери, като видя пребледнялото лице на Уайт.

— Добре ли сте? — попита го разтревожено.

— Моля ви… — избърбори дописникът.

— На горния етаж. Има тоалетна в банята до спалнята.

Той се втурна нагоре по стълбите. Барбара се обърна и видя, че към нея се приближава съпругата на тайландския посланик. Мургавото й лице беше разкривено от болка. Реалността бързо нахлуваше в съзнанието й.

— Не. Горе е заето — извика тя. — На третия етаж.

Внезапно вниманието й беше привлечено от женски глас:

— Жак!

Последва тропане по затворената врата на тоалетната. След което чу приглушени ругатни на френски. Постепенно започна да осъзнава какво се е случило. Към нея се насочваха все повече и повече гости. Всички сякаш се бяха слели в едно и гласовете им образуваха какофония от хаотични шумове.

— Съжалявам — извика тя. — Трябва да ме разберете… не съм виновна.

Къщата изведнъж сякаш оживя. Зашеметена от ужас, Барбара се вслушваше в звуците от пускането на водата в тоалетните, отварянето и затварянето на вратите, забързаните стъпки. После видя как външната врата се отвори и гостите заизлизаха.

— Простете ми! — изплака тя. Нещо вътре в нея закипя. — Господи! — изкрещя и затича към дъното на къщата. Мина през кухнята, покрай изумените сервитьори, които бяха съблекли униформите си и разчистваха.

— Какво има, госпожо Роуз? — попита един от тях.

Тя беше загубила всякакво чувство за посока и вървеше, водена от напиращата нужда да се облекчи. Тъкмо клекна до храста, видя гръцкият посланик, който също беше клекнал наблизо. Той се обърна към нея, лицето му беше безизразно, сякаш се беше отделило от тялото и напомняше на тиквен фенер, увиснал във въздуха.

— Мадам — промърмори посланикът, кимна и необяснимо защо се усмихна.

— Помогнете ми! — изплака тя, после извърна очи. Идваше й да потъне в земята.

Дълго остана скрита зад азалиите, неподвижна, парализирана от ужасния срам, вперила празен поглед в къщата. Чак когато се увери, че всички са си тръгнали, със сетни сили се изправи и усети как я изпълва убийствен гняв. Ако Оливър се появеше в този момент, на драго сърце щеше да го удуши с голи ръце. Докато очите й шареха из опустялата градина, лунен лъч освети през прозореца на гаража бляскавата повърхност на ферарито.

Сякаш движена от някаква могъща неземна сила, тя влезе в гаража и бавно свали покривалото на колата и покрива от фибростъкло. Оливър й беше показал как се прави. Когато си купи ферарито, той дори й беше позволил да го покара, но тя не изпита никакво удоволствие. Колата беше играчка за мъже.

В сандъчето с инструменти на стелажа тя намери отвертка и отвинти механизма за отваряне на вратата на гаража. Оставаше само да задейства аварийния режим. Веднъж вратата едва не смачка Мерцедес — за щастие котката избяга в последния момент. След това Оливър обясни каква е повредата в аварийния механизъм. Вратата беше невероятно тежка. От тази ирония на Барбара й стана приятно и съзнанието й се проясни, което й позволи да се съсредоточи върху онова, което правеше.

Когато приключи с механизма, взе дистанционното и изпробва отварянето и затварянето. После освободи ръчната спирачка на ферарито, изключи колата от скорост и наполовина я избута през отворената врата.

Когато натисна бутона за затваряне, устните й се разтегнаха в злобна и победоносна усмивка. Тежката врата се стовари върху беззащитния автомобил. Звукът на смачкания метал беше като музика за ушите й. Вдигна и свали вратата още веднъж. И още, и още веднъж, също като гигантски чук. Когато предницата на колата беше напълно смазана, тя премести автомобила с няколко педи и продължи пъкленото си дело. Кормилният вал се огъна, кормилото се строши, таблото стана на сол. При всеки удар тя потръпваше от радост. Никога преди не беше изпитвала подобно щастие. Остави се на приятното вълнение, докато с неуморими и отмерени движения пръстите й натискаха бутона на дистанционното.

Когато новооткритото удоволствие стихна, избута колата обратно в гаража, затвори вратата и остави дистанционното на мястото му.

Стореното възвърна смелостта й и тя намери сили да се върне в къщата. Поне за малко яростта и желанието й за мъст бяха удовлетворени.