Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
he War of the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Уорън Адлър. Войната на семейство Роуз

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2006

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-247-4

История

  1. — Добавяне

Осемнайсета глава

Оливър чу удара, но не му обърна внимание. Естествено, че разбираше гнева и болката на Барбара заради смъртта на Мерцедес. Скандалът беше неизбежен. Затова беше доволен, че всичко е минало. Поне засега. Твърдението й, че е способен да убие котарака, беше пълно безочие. Как би могла да си го помисли? Още от началото беше доста объркан от нейната омраза към него, но чак сега осъзна пълния мащаб на тази омраза. Не беше просто някакъв бивш съпруг, с когото тя беше споделила най-добрите си и плодотворни години (поне според неговото мнение). Не, за нея той беше смъртен враг. Може би беше откачила и се нуждаеше от психиатър.

Досега не беше обсъждал подобен вариант с Голдстийн. Как можеха да докажат, че Барбара се нуждае от психиатрична помощ? Тя никога не би се съгласила да я прегледат. Но повдигането на въпроса може би щеше да повлияе на решението на съдията. Може би наистина беше луда. Той й направи разумно предложение. Определено мъдрият Соломон би застанал на негова страна. Оптимизмът му вдъхваше известно спокойствие. Сигурен беше, че в крайна сметка победата ще бъде негова.

За съжаление беше принуден да се занимава със странични проблеми, а трябваше на всяка цена да не губи контрол над емоциите си. Необходимо беше стоически да изчака известен период от време, да мобилизира цялото си търпение. Тя, от друга страна, имаше много по-трудна задача. Твърдеше, че съпругът й я е лишил от кариера, и затова направената от нея жертва може да бъде възмездена с къщата и всичко, което се намира вътре. Съдията трябваше да е луд, за да удовлетвори подобно искане, лишено от здрав разум.

Стана по-горещо и той почувства как порите на кожата му се отварят. Нищо не прогонваше напрежението както сауната. Болката и притеснението сякаш изчезнаха като по магия.

Беше нагласил устройството на максимално загряване на въздуха, готов да потъне в забрава, за да може студеният душ да му подейства ободряващо. Щеше да повтори процедурата още три пъти, след което със сетни сили да се завлече до леглото и моментално да заспи като труп. Беше изгледал всички нови филми в кината, затова остана до късно в кантората. Направи го най-вече, за да убие време, а не от необходимост. Купи си пица, но залъците му присядаха. Лош момент беше избрал за конфронтация.

Термометърът на стената показваше близо осемдесет градуса по Целзий, ала той продължи да лежи по гръб върху пейката от секвоено дърво. Мислеше как ледената вода за нула време ще го върне във форма и ще вдигне адреналина му. А после щеше да се отпусне и да се отдаде на приятната умора. На сутринта щеше да се събуди освежен и по-леко да посрещне изпитанията.

Беше установил, че сауната прогонва депресията и възстановява силите му. Сауната го изолираше от външния свят. В съзнанието му тя беше като майчина утроба, топла и уютна. Тук нямаше място за гняв. Когато температурата стигна до най-високата граница, му хрумна да си проведе малка игра. Искаше да достигне до още по-високата точка на телесната топлина и после бързо да скочи под душа. Рязката смяна на температурата щеше да повиши адреналина в кръвта му, да го презареди с енергия, да изтрие от паметта му страха и тревогите. Постепенно телесната му топлина се повиши, той се надигна и седна на пейката. По гърдите и гърба му се стичаха струйки пот. Избърса с длан мазната течност и се наслади на гладкостта на дървото, докосващо кожата му. Даваше си сметка, че така изпитва издръжливостта си на жега, дори и само за да докаже на себе си твърдата си воля.

Удовлетворен, че удържа на обещанието си, бавно стана и бутна вратата. Но тя не се отвори. Отново я бутна. Никакво движение. Подпря я с рамо. Чу се изскърцване, но вратата не поддаваше. Заудря с юмруци. Завика. Звукът отекна в сауната.

Вслуша се, но не чу никакъв отговор. Отмалял, той се свлече на колене и облегна страната си върху дървените дъски на пода. Там въздухът беше най-прохладен. Със сетни сили се претърколи по гръб и с пети заудря вратата. Почувства, че губи съзнание. Изведнъж си спомни, че не е изключил нагревателя. Изправи се и, дишайки тежко, сякаш горещината прогаряше дробовете му, се протегна и изключи устройството.

Отново се просна на пода и се помъчи да мобилизира силите си. Знаеше, че температурата ще спадне много бавно. Помещението беше почти херметическо. Той внимателно беше направил сглобките, за да няма пролуки. Както лежеше по гръб, се опита да извика:

„Моля ви, помогнете ми!“ Но силите го напускаха, тялото му изтръпваше. Безполезно беше да вика. Осъзна го дори и в паническото си състояние.

Над него имаше два етажа. Спомни си тупването по дървото, което беше чул по-рано. Тогава си помисли, че е било просто моментен израз на нейния яд. Сега разбра, че тя е заклинила с нещо вратата. Вече нямаше сили да се движи, остра болка стягаше гърдите му.

Погледна нагоре и видя, че температурата в помещението е започнала бавно да пада. Вече беше под червената граница и клонеше отново към осемдесет градуса.

Затвори очи и зачака. Никога преди не го беше спохождала опасността да загуби живота си. Ако не се броеше мнимият му сърдечен удар, никога не беше изпадал в положението да е на косъм от смъртта. Не му се вярваше, че ще избегне фаталната участ за втори път, а умът му отказваше да приеме мисълта, че Барбара е способна на подобна подлост. Нещо наистина се беше променило в нея. Щракна с пръсти и реши. Ако оцелее след този инцидент, ще се изнесе от къщата. Ще избяга колкото се може по-далеч от нея. Температурата продължи да пада и паниката му постепенно се уталожи. Силите му обаче не се бяха върнали още. Изправи се на колене, но отново се строполи на пода. После загуби съзнание.

Когато се свести, криво-ляво успя да стане. Удари с длан вратата. По звука се ориентира къде Барбара е поставила клина. Едва сега разбра в какво е сгрешил преди. Беше съсредоточил целия натиск на тялото си в средата на вратата. Събра сили, хвана се с ръце за краката на пейката и рязко удари с пети дървения плот под мястото, на което предполагаше, че е поставен клинът.

Вратата изскърца и поддаде. Още няколко удара и тя се отвори. Длетото издрънча на пода. Все още треперещ, Оливър се завлече до душа и пусна студената вода.

Когато се избърса с хавлията, вече се чувстваше физически по-добре, макар че още усещаше болка в белите дробове. Първата му мисъл беше да се качи на горния етаж, да разбие вратата на стаята на Барбара, да се втурне вътре и да започне да я налага с юмруци. По-лошо — искаше да я убие. Представи си я как пада, покосена от неговата сила. Сила, толкова съкрушителна, че чак се боеше от нея.

Стисна длетото и се заизкачва по стълбите. Движеше се безшумно като убиец. Даваше си сметка, че съзнанието му още е замъглено, но желанието за мъст му вдъхваше нови сили. Със сигурност трябваше да унищожи, ако не Барбара, поне нещо нейно. Нещо, което принадлежи само и единствено на нея. Мина покрай помещението с цветята, което сега беше окъпано от лунната светлина. Вдъхна аромата на растенията — африканските теменужки и бостънската папрат на Барбара. Споменът за унищожените му орхидеи изкристализира и подсили гнева му.

С помощта на длетото той изтръгна растенията от саксиите, след което ги събра на купчина върху намиращата се наблизо постелка на пода. Но жаждата му за мъст не беше утолена. Занесе ги, подобно на мъртъвци, в кухнята и ги постави до мивката. Намери най-голямата тенджера и ги напъха вътре. После напълни тенджерата с вода и я сложи на котлона на бавен огън. Растенията бяха намушкани, удавени, сварени. Действията му бяха безсмислени и той го знаеше. Но вече се чувстваше по-добре. Качи се в своята стая, легна и веднага заспа.

* * *

— Тя се опита да ме убие, Голдстийн! — Оливър още беше слаб и когато дишаше, дробовете го боляха. Нямаше сили да отиде до кантората пеша, затова беше взел такси от Кънектикът Авеню.

— Звучи ми като роман на Агата Кристи. Как е станала толкова умна? — Голдстийн пребледня, когато чу за случилото се, но продължи да бълва кълба дим от пурата.

— Да, признавам, умна е. И доста сръчна. На много тънкости съм я научил за механичните устройства. Беше поставила клина на правилното място. — Въпреки преживяното унижение изпитваше някакво странно възхищение към нея. Беше създал истинско чудовище.

— Но нали си излязъл? Сигурно е знаела, че ще се оправиш, и няма да се изпържиш вътре. — Адвокатът прогони с ръце дима, сякаш по този начин искаше да прочисти и мозъка си. — Не че я оправдавам. Но да я обвиниш в съзнателен опит за убийство, ми изглежда пълна лудост.

— Та то си беше лудост! — Оливър стисна юмруци и удари по бюрото. — Цялата работа е ненормална.

Поведението му изуми Голдстийн, който отново зае дежурната си поза на всезнайко:

— Не бива да се поддаваш на провокациите й, Роуз. Искаш да повдигна обвинение за опит за убийство. Трябват ти сериозни доказателства. Ако намесиш и полицията в семейните си проблеми, ще станеш за смях.

— Никак не е смешно.

— За теб не е смешно. За мен — също. Но полицаите няма да разберат черния хумор. Освен това аз не съм адвокат по наказателни дела.

Оливър стана и закрачи из кабинета. После, почувствал натиска в гърдите си, седна отново.

— Убеден съм, че искаше да ме убие. Каквото и да кажеш, няма да ме разубедиш. В действителност ненавистта й към мен достигна нов връх.

— Ами ти?

— Мразя тона ти… толкова наставнически и поучителен, сякаш знаеш всичките тайни на човешката душа.

— Не отговори на въпросите ми — заяви Голдстийн, все едно дебатираше със самия господ бог.

— Да, аз също исках да я убия. Почти го бях решил. За щастие под ръка ми попаднаха нейните растения и си го изкарах на тях. Може да изглежда странно отстрани, но съм сигурен, че тя е разбрала посланието. Спокойно мога да кажа, че растенията спасиха живота й. — Той изрече думите бавно, натъртено.

Голдстийн остана поразен и сключи длани, сякаш отправяше молитва, после колебливо подхвана:

— Чувствата, които си изпитвал, са напълно естествени…

— А, значи си и психиатър, така ли?

— Ако бях психиатър, щях да надуя хонорара още повече. Само ти давам мъдри съвети. Безплатно. У всеки човек дреме убиец. Чувството преминава. В противен случай ни сполетяват проблеми.

— Това ли ти е мъдрият съвет?

— Има и още. Ако бях на твое място, щях да се пазя от нея. Да живея, сякаш съм във вакуум.

— Не е лесно.

— Кой каза, че е лесно?

— Понякога ми се иска да зарежа всичко. Да се преселя в друг град. Да започна отново. Само ако не бях известен адвокат, свързан с федералната комисия по търговията. Прекалено е сладко и доходно. — Връхлетя го отчаяние, подобно на огромна приливна вълна. — Колко лесно биваме покварени от материалните неща. — Каква ирония, тези клишета излизаха от собствената му уста.

— За това вече има нова дума — лайфстайл, начин на живот. Барбара не желае да се отказва от своя начин на живот. Да бъдем реалисти — ти също не искаш да се отказваш от своя живот. В крайна сметка, какво представлява една къща? Покрив над главата? Дрън-дрън. Къщата е символ на престиж, Роуз, не просто дом.

— Пак твоите скапани мъдрости.

Голдстийн въздъхна, погледна го и поклати глава.

— Само още няколко месеца. После съдията ще реши. Всички съдии са мухльовци. Затова или ние ще обжалваме, или другата страна.

— Няма да й позволя да заграби всичко. Няма. Два пъти на косъм се разминах със смъртта. Образно казано. Издържах седем месеца, ще издържа още пет.

— Не й обръщай внимание, пренебрегвай я. Кое му е трудното?

— Ще опитам. — Оливър накриво изгледа Голдстийн. — Господин Мъдрост. Ако не обръщаш внимание на ангела на смъртта, той оставя ли те на мира?

— Не искам да слушам за подобни ужасии толкова рано сутринта.