Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (5)

Пета глава

Защо не беше отишла? Същият въпрос си задаваше и Барбара, докато сръчно обезкостяваше пилето — четвъртото от обяд насам. Работата беше машинална и съзнанието й започна да се лута, сякаш беше изгубила контрол върху мислите си. Нямаше навика да мисли за секс и се удиви, че ни в клин, ни в ръкав й хрумна какво куца в любовния й живот. Оливър я любеше нежно и страстно, но все не успяваше да разпали огън у нея. За нея сексът беше съпружеско задължение, и то отегчително. На пръсти се брояха случаите, при които половият акт й бе донесъл удовлетворение. Даваше си сметка, че мъжът й забелязва безразличието й въпреки артистичните й изпълнения, достойни за „Оскар“.

— Дори когато не се получава добре, е страхотно — казваше често Оливър, след като се бяха любили.

— Правим го, за да ни доставя удоволствие, младежо — отговаряше тя, прикривайки с ирония разочарованието си. Остроумните подмятания бяха идеални за скриването на истината. Не разбираше сексуалното си безразличие, тъй като навремето не можеше да се насити на Оливър. Но това беше отдавна. Преди да се оженят, кръвта й закипяваше още щом той я докоснеше. Години наред тя мислено съставяше списък със „за“ и „против“ брака си.

Сексът беше попаднал в колонката „против“, макар че тя не винеше само Оливър за вялата си реакция в леглото. Нещо в „химията“ помежду им се беше променило. В края на краищата за танго бяха нужни двама, както гласеше баналната фраза. Знаеше, че лесно се възбужда, и с помощта на малко въображение (и вибратор) можеше да отвърне с много страст и плам по време на любовната игра. Но тя мразеше да прибягва до подобни средства. Дори мисълта за това й се струваше противна.

Списъкът с причините „за“ беше внушителен и, образно казано, те дори не можеха да се поберат на един лист. Оливър вече печелеше двеста хиляди годишно — отлично постижение за сина на дребен чиновник.

Ами къщата? Купили я бяха благодарение на неговата предвидливост, че след време кварталът Калорама, намиращ се близо до прочутия Ембаси Роу, ще бъде сред най-престижните във Вашингтон. Красивите сгради, обградени от високи широколистни дървета, бяха построени в началото на миналия век, за да приютят елита. Най-големите домове и имения бяха превърнати в посолства и резиденции на чужди държави. Калорама Съркъл беше перлата на квартала, особено откъм Рок Крийк. От там се разкриваше приказен изглед към долината, зиме и лете обвита в зеленина. От прозорците на къщата на семейство Роуз се виждаше великолепният мост Калвърт Стрийт, известен с колоните със статуи на орли. Гледката представляваше удоволствие за окото, въпреки че мостът беше предпочитан от отчаяни самоубийци.

Когато я купиха, къщата, напомняща френски замък, беше истинска руина. След като я боядисаха в бяло и монтираха черни кепенци, фасадата се преобрази. Реставрираха двукрилата външна врата и също я боядисаха в черно, монтираха стилни метални хлопала и дръжки. Ръждясалите аплици от двете страни бяха заменени с нови във формата на корони.

Резултатът надмина очакванията на съпрузите; къщата с високи прозорци, изящни первази от ковано желязо и покрив с метален обков беше съвършена. Бяха толкова щастливи, че си поръчаха картички с гравирано изображение на сградата, които всяка Коледа изпращаха на близки и познати. В крайна сметка къщата беше част от тях.

И двамата бяха луди по колекционирането на старинни предмети и през уикендите посещаваха търговете или кръстосваха старите имения във Вирджиния и Мериленд в търсене на антики, предлагащи се на ниска цена. Повечето от ваканционните им пътувания до Европа също бяха посветени на тази дейност. Всяка мебел или предмет бяха свързани със спомени за дадено пътуване. С течение на времето тези спомени станаха част от мистиката, витаеща около колекцията им. Имайки предвид обстоятелствата, при които се бяха запознали, събирането на старинни вещи им се струваше като нормална част от брачния им живот. Сякаш и двамата се стремяха да реализират някаква отдавнашна детска мечта.

От своя страна, Барбара проявяваше интерес към кулинарното изкуство, откакто се помнеше. Майка й беше отлична кулинарка, а тя самата се беше научила на много тънкости, помагайки на професионални готвачи по време на летните ваканции. С течение на времето децата пораснаха и грижите за тях й отнемаха все по-малко време. Така у нея се породи идеята да се захване професионално с готвенето. Усещаше някаква смътна неудовлетвореност от живота си, въпреки че не искаше да се превърне в традиционната домакиня — жесток етикет, който някои завистливи жени лепваха върху други.

Беше замислила кухнята именно с тази цел. Оливър прегърна идеята, макар и да не беше сигурно дали гледа на начинанието на съпругата си като на прищявка, или вярва в уменията й да създаде фирма за организиране на празненства. Така или иначе се впусна с ентусиазъм в осъществяването на плана и посвети свободните си дни на проектирането и обзавеждането на кухнята. Тъй като притежаваше обширни познания по електротехника и дърводелство, направо скъса нервите на майсторите. Барбара пък се научи да се оправя с повечето домакински уреди и устройства и стана експерт в смяната на гумени уплътнения, почистване на запушени канали и поправяне на боклукомелачката. По случай една Коледа Оливър дори й подари сандъче с инструменти. После години наред я обучава как да ги използва, а тя му помогна да изгради сауната с душа. Също така заедно бяха реставрирали някои от старинните мебели.

Като всеки адвокат, който тепърва гради кариера, Оливър пътуваше непрекъснато, но съботата и неделята бяха свещени за него и той винаги си беше вкъщи за уикенда. С Барбара си даваха сметка, че къщата е центърът на техния свят. Затова търсеха дейности, свързани с къщата, които да упражняват заедно. Например оранжерийното градинарство, въпреки че след време той се пристрасти към отглеждането на орхидеи, а тя продължи с бостънската папрат и африканските теменужки.

Да, колоната с причините „за“ наистина беше доста дълга. Бяха се опитали да предадат интересите си на децата си, но, изглежда, животът на Ив и Джош се въртеше около други ценности.

Имаше и други причини в полза на брака им. Оливър беше интелигентен, привлекателен, красноречив, с чувство за хумор и много хобита и интереси. А тя се радваше на вниманието и одобрението на колегите и клиентите му, въпреки че от време на време някоя завистлива съпруга се заяждаше с нея.

„Тогава — запита се отново (или въпросът беше отправен към пилето, чиято кожа тя изхлузи от скелета подобно на пуловер) — защо не отидох в болницата?“

Продължи машинално да разфасова пилето. Накрая ловко опъна кожата върху дървения плот за рязане и я сплеска с опакото на сатъра.

— Защото изобщо не ми пука за него! — извика. Почувства как в гърдите й напира гняв, но не можеше да го обоснове и това я вбесяваше още повече. — Трябва да има някаква причина — прошепна. Гневът я задуши и тя яростно замахна със сатъра и разцепи дървения плот.

Първото желание, което изпита, след като й се обадиха от болницата, беше Оливър да умре. Това беше абсолютната истина. Искаше той да изчезне от живота й колкото се може по-безболезнено. Да бъде изваден като развален зъб.

Оливър мъртъв? Мисълта я уплаши и тя потрепери. Естествено подобно нещо беше абсурдно. За да желае смъртта му, значи го мразеше. Омраза ли? Подобна реакция изглеждаше нечовешка. Преглътна с усилие, побиха я тръпки, разтрепери се като лист. Но не можеше да си затваря очите за истината. Наистина се беше надявала съпругът й да умре.