Ю Несбьо
Червеношийката (86)

Осемдесет и шеста глава

Паркът на Двореца, 14 май 2000 г.

Беше неделя, хората се движеха по-бавно от обичайното и старецът вървеше в крачка с тях през парка на Двореца. Спря до караулната вишка. Цветът на дърветата бе светъл, зелен, точно какъвто най-много харесваше. Всички бяха зелени освен едно. Високият дъб в средата на парка никога нямаше да позеленее повече. Вече се забелязваше разликата. Постепенно дървото се събуждаше от зимен сън, поддържащата живота му течност в стъблото вече циркулираше и разпространяваше отровата в мрежата от артерии. Сега достигаше до всички листа и предизвикваше свръхрастеж, който в продължение на седмица-две щеше да стане причина те да увехнат, да покафенеят, да опадат и накрая дървото щеше да умре.

Но те все още не разбираха какво става. Сигурно нищо не схващаха. Бернт Бранхауг не присъстваше в първоначалния план и старецът разбираше напълно защо покушението обърка полицията. Изявленията на Бранхауг в „Дагбладе“ бяха само едно от онези странни съвпадения и той се засмя високо, като ги прочете. Боже Господи, даже беше съгласен с Бранхауг, победените трябва да висят на бесилото, това е законът на войната.

Но какво стана с всички други улики, които им подхвърли? Та те дори не успяха да направят връзка между екзекуцията на крепостта „Акершхюс“ с голямата измяна. Дано им просветне следващия път, когато оръдията на вала гръмнат.

Огледа се за свободна пейка. Болките се появяваха все по-често, безсмислено е да ходи при Бюер, за да разбере, че болестта се е разпространила из цялото му тяло. И сам го усещаше. Преди малко започна нов пристъп.

Опря се на едно дърво. Кралската бреза^[1]. Правителството и кралят избягаха в Англия. „Кръжат над нас немски бомбардировачи.“ От това стихотворение, написано от Нурдал Грип му прилошаваше. То представя предателството на краля като достойно отстъпление, а това да напуснеш народа си в беда — като морална постъпка. Дори на сигурно място в Лондон кралят не се отличаваше от онези величия в изгнание, които вкопчени в надеждата малкото им кралство един ден да се озове в техни ръце, държаха прочувствени речи по време на представителни вечери пред симпатизантки от висшето общество. И след като всичко свърши, пристигна корабът с престолонаследника, а хората го приветстваха с аплодисменти от пристана и всички крещяха до прегракване, за да заглушат срама — техния и на краля им. Старецът замижа срещу слънцето.

Команден вик, ботуши и пушки АГ-3 се удариха в чакъла. Ново повикване. Смяна на караула.