Ю Несбьо
Червеношийката (85)

Осемдесет и пета глава

Виена, 14 май 2000 г.

Хари си позволи да се наслади за три секунди на усещането от допира на хладната кожа на седалките в самолета на „Тиролиън Еър“. После пак започна да премисля.

Под тях пейзажът наподобяваше килим от зелени и жълти парчета, а Дунава блестеше на слънцето като кафява болезнена рана. Стюардесата току-що съобщи, че предстои да се приземят и Хари се подготви.

И преди никога не се бе прехласнал по летенето, но през последните години започна да се плаши. Веднъж Елен го попита от какво се страхува.

— Че ще паднем и ще умра, от какво друго по дяволите? — отвърна й той.

Тя му обясни, че вероятността да загине в самолетна катастрофа при едно-единствено пътуване е едно на три милиона. Той й благодари за информацията и каза, че вече не се страхува.

Хари вдишваше и издишваше в опит да не слуша променящите се звуци от двигателя. Защо страхът от смъртта се изостря с годините, не е ли редно да е обратното? Сигне Юл бе на седемдесет и девет години, вероятно е била изплашена до смърт. Откри я един от патрулите на крепостта „Акершхюс“. Получили обаждане в централата от известен милионер на пристана „Акер Брюге“, който не можел да заспи и им съобщил, че една от лампите на южния път е изгаснала. Дежурният изпратил един от патрулите. Хари го разпита два часа по-късно и той му описа как, когато се приближил, видял над лампата да лежи безжизнена жена и да закрива светлината. Първо я помислил за наркоманка, но я доближил и забелязал побелялата коса и старомодните дрехи, тогава разбрал, че става дума за старица. После се зачудил да не би да й е прилошало, но открил, че ръцете й са завързани. Едва когато съвсем се приближил до нея, видял зеещата дупка в палтото й.

— Гръбначният й стълб беше прекъснат — обясняваше той на Хари. — Мамка му, направо го видях.

После разказа как се подпрял с ръка на каменната стена и започнал да повръща. Едва по-късно, когато полицията дошла и преместила жената, за да се освети стената, разбрал какво е лепкавото нещо по ръката му. Показа на Хари ръката си, сякаш това бе от значение.

Групата на местопрестъплението бе дошла, а Вебер отиде до Хари, докато наблюдаваше Сигне Юл със сънени очи и каза, че тук не Господ е бил шибаният съдник, а човекът от долния етаж.

Единственият свидетел — пазачът — по онова време проверявал складовите бази. На път към източната част на улицата срещнал кола в три без петнадесет. Но понеже го заслепили с дългите фарове, не успял да види нито марката, нито цвета на колата.

Хари усети как пилотът даде газ. Представи си, че се опитва да набере височина, понеже командирът току-що е забелязал Алпите точно пред пилотската кабина. После самолетът на „Тиролиън Еър“ сякаш изгуби целия въздух под крилата си и Хари усети как стомахът му се качи чак до ушите. Неволно изстена, когато в следващия миг отново се втурнаха нагоре като гумена топка. Командирът се обади по високоговорителя и обясни нещо на немски и английски за турбуленцията.

Ауне му бе обърнал внимание, че ако човек няма способността да изпитва страх, вероятно няма да оцелее и един-единствен ден. Хари се вкопчи в ръкохватките и се опита да се утеши с тази мисъл.

Впрочем точно Ауне индиректно подтикна Хари да пътува с първия възможен полет до Виена. Хари му изложи новопоявилите се факти, а той веднага реагира, че сега решаващ фактор е времето.

— Ако става въпрос за сериен убиец, той е на път да загуби контрол — натърти Ауне. — Не като класическия сериен убиец със сексуални мотиви, който търси удовлетворение, но всеки път се разочарова и увеличава честотата само от фрустрация. Този убиец очевидно не се ръководи от сексуална мотивация, той има някакъв налудничав план и си е поставил за цел да го изпълни, а досега беше внимателен и се държеше рационално. Убийствата зачестиха и той поема значителни рискове, за да подчертае символичното в действията си — например убийството на крепостта „Акершхюс“, приличащо на екзекуция — това подсказва, че или се чувства непобедим, или е на път да изгуби контрол и навярно ще изпадне в психоза.

— Или пък продължава да се контролира напълно — предположи Халвуршен. — Досега не е сгафил. Все още нямаме никакви улики.

И за жалост Халвуршен бе много прав. Никакви улики.

Междувременно Мускен се появи. Вдигнал телефона в Драмен, когато Халвуршен му се обадил сутринта, за да провери, понеже според разузнавачите от него нямало и помен в Осло. Естествено, не можеха да знаят дали казва истината. Твърдял, че се прибрал в Драмен, след като затворили хиподрума „Бярке“ в десет и половина и бил у дома в единадесет и половина. Или пък се е прибрал в три и половина през нощта и така е имал време да застреля Сигне Юл.

Хари помоли Халвуршен да позвъни у съседите и да ги попита дали са чули, или видели кога се е прибрал Мускен, но не таеше особени надежди. И помоли Мьолер да говори с прокурора и да издейства заповед за обиск в двата му апартамента. Хари знаеше колко неясни са аргументите им и прокурорът с пълно право щеше да отговори, че би искал да види нещо, което поне да напомня на улика, за да им даде зелена светлина.

Никакви следи. Време беше да изпита паника.

Хари затвори очи. Все още виждаше лицето на Евен Юл — посивяло, дистанцирано. Седеше свит в креслото в къщата си с верижката на кучето в ръка.

После колелата докоснаха асфалта и Хари установи, че още един път се е оказал измежду трите милиона късметлии.

 

 

Полицаят, когото шефът на полицията във Виена така любезно предостави на разположението на Хари като шофьор, гид и преводач, стоеше в залата за пристигащи в тъмен костюм и със слънчеви очила. Беше дебеловрат и държеше лист, на който пишеше „Г-н Хуле“.

Дебеловратият се представи като Фриц (все някой трябва да се казва така, помисли си Хари) и поведе Хари към морскосиньо БМВ. В следващия миг вече се носеха по магистралата в северозападна посока към центъра, покрай фабрични комини, бълващи бял дим, и добре възпитани шофьори, които минаваха в дясното платно, когато Фриц даваше газ.

— Ще отседнете в шпионския хотел — осведоми го Фриц.

— В шпионския хотел ли?

— В стария, почитаем „Империал“. Точно там се подвизаваха руските и западните агенти през Студената война. Шефът ви сигурно има доста пари.

Стигнаха до Кертнер Ринг и Фриц посочи с ръка.

— Над покривите на къщите вдясно виждате кулата на катедралата „Свети Стефан“. Страхотна е, нали? Това е хотелът. Ще почакам, докато се настаните.

Рецепционистът в „Империал“ се усмихна, когато видя как Хари се оглежда озадачен.

— Струва ни четиридесет милиона шилинга да го ремонтираме така, че да изглежда както преди войната. Бил е почти разрушен от бомбардировките през 1944 година и допреди няколко години беше доста олющен.

Хари слезе от асансьора на третия етаж и сякаш тръгна по потъващо блатно дъно, толкова дебели и меки бяха килимите. В стаята, не особено голяма, имаше широко легло с балдахин, също с вид на поне стогодишно. Отвори прозореца и вдиша аромата на печива от сладкарницата от другата страна на улицата.

— Хелена Майер живее сама — осведоми го Фриц, когато Хари отново седна в колата му. Бибитна на кола, която смени платното, без да даде мигач.

— Вдовица е и има две пораснали деца. След войната работила като учителка, докато се пенсионирала.

— Говорихте ли с нея?

— Не, но прочетох досието й.

Адресът ги отведе в квартал, някога вероятно изискан. Сега обаче мазилката по стените на широкото стълбище се лющеше, а ехото от стъпките им се смесваше със звука от капеща вода.

Хелена Майер ги очакваше усмихната на входната врата на четвъртия етаж. Имаше будни кафяви очи и се извини за многото стъпала.

В леко претъпкания с мебели апартамент изобилстваха всички онези джунджурии, които старите хора събират в продължение на дългия си живот.

— Седнете — покани ги тя. — Ще говоря на немски, но вие може спокойно да ми говорите на английски, разбирам достатъчно добре — обърна се тя към Хари.

Донесе поднос с кафе.

— Strudel — посочи тя таблата със сладкишите.

— Ммм… — премлясна Фриц и си взе.

— Значи вие познавахте Гюдбран Юхансен? — подхвана Хари.

— Да, точно така. Тоест, ние го наричахме Урия, така настояваше той. Първо мислехме, че е малко странен, че се дължи на раните.

— Какви рани?

— По главата. И по крака му, разбира се, доктор Брокхард за малко да го ампутира.

— Но е оздравял и е бил командирован в Осло през лятото на 1944 година, нали?

— Е, такава беше целта.

— Какво имате предвид?

— Ами той нали изчезна. И със сигурност не се е появявал в Осло.

— Не и доколкото знаем. Колко добре познавахте Гюдбран Юхансен?

— Доста добре. Той бе общителен мъж и умееше да разказва увлекателно. Една по една всички сестри се влюбиха в него.

— И вие ли?

Тя се засмя звънко и жизнерадостно.

— И аз. Но той не искаше мен.

— Не ви е искал ли?

— О, аз бях красавица, бъдете сигурен. Не това беше причината. Урия харесваше друга жена.

— Така ли?

— Да, и тя се казваше Хелена.

— Хелена коя?

Старицата сбърчи вежди.

— А, да, Хелена Ланг. Точно заради любовта им се разигра тази трагедия.

— Каква трагедия?

Тя погледна учудено Хари, после Фриц и пак Хари.

— Не сте ли тук точно затова? — попита тя. — Заради онова убийство?