Ю Несбьо
Червеношийката (21)

Двадесет и първа глава

Ленинград, 17 януари 1944 г.

Руски изтребител ЯК-1 избръмча над главата на Едвард Мускен, който тъкмо тичаше приведен в окопа.

Тези изтребители не успяваха да нанесат големи щети, защото руснаците явно бяха свършили бомбите. Според неотдавнашни слухове снабдявали с ръчни гранати пилотите си, а те се опитвали да улучат вражеските позиции, когато прелитат над тях!

Едвард ходи до Северния корпус, за да донесе писма на момчетата и да научи последните новини. Цяла есен пристигаха само съкрушителни съобщения за загуби и отстъпление по целия Източен фронт. Още през ноември руснаците си възвърнаха Киев, а през октомври немската южна армия едва избегна обсада северно от Черно море. Хитлер отслаби Източния фронт, като прегрупира войските на Западния, ала ситуацията не се подобри. Но най-обезпокоителната новина Едвард чу днес. Преди два дена генерал-лейтенант Гусев започнал мощна офанзива от Ораниенбаум, от южната страна на финския залив. Едвард помнеше Ораниенбаум, защото представляваше малко предмостово укрепление, което подминаха по време на настъплението към Ленинград. Позволиха на руснаците да го задържат, понеже нямаше стратегическо значение!

Сега Иван тайно събрал цяла армия около града-крепост Кронгцат, според докладите бойните машини „Катюша“ обстрелвали немските позиции без почивка, а от гъстата някога иглолистна гора останали само дребни съчки. Наистина от доста време чуваха нощем музиката от органите на Сталин в далечината, но Едвард не допускаше, че положението е толкова лошо.

Едвард използва пътуването си, за да посети едно от момчетата си в лазарета, загубило крака си заради мина в ничията земя, но медицинската сестра, дребничка естонка с печални очи и черно-сини очни ябълки, наподобяващи маска, само поклати глава и произнесе немската дума, която бе усвоила навярно най-добре:

— Tot^[1].

Едвард сигурно е изглеждал много разстроен, защото тя направи опит да го ободри, като посочи легло, където лежеше още един норвежец:

— Leben^[2] — усмихна му се тя. Но очите й останаха все така печални.

Едвард не познаваше мъжа в леглото, но щом видя блестящия бял шинел на стола, разбра кой е човекът: самият ротен командир Линдвиг от полк „Норвегия“. Легендата. А сега лежи тук! Едвард реши да спести на момчетата тази новина.

Над главата му изръмжа още един изтребител. Откъде се появиха изведнъж всичките тези самолети? Миналата есен изглеждаше, че Иван ги е свършил.

Заобиколи поредния ъгъл и видя Дале, застанал приведен с гръб към него.

— Дале!

Дале не се обърна. След като изгуби съзнание от паднала до него граната през ноември, той вече не чуваше толкова добре. А и не говореше кой знае колко. Погледът му придоби онази неподвижност и затвореност, особено характерна за хора, преживели шок от избухване на граната. В началото Дале се оплакваше от главоболие, но след прегледа военният лекар каза, че не може да направи почти нищо, за да му помогне. Трябвало просто да почакат и да видят дали ще премине. Недостигът на войници бил прекалено голям, за да си позволят да изпращат здрави мъже в лазарета.

Едвард сложи ръка върху рамото на Дале и понеже той се обърна бързо и рязко, Едвард се подхлъзна на леда, разтопен и гладък заради слънцето. Поне зимата е мека, помисли си Едвард и се разсмя, както си лежеше по гръб, но смехът му секна, защото се озова непосредствено пред дулото на Дале.

— Passwort^[3]! — извика Дале. Над мерника Едвард видя широко отворено око.

— Ей, ей. Това съм аз, Дале.

— Passwort!

— Махни тази пушка! Аз съм: Едвард, дявол да го вземе!

— Passwon!

— Gluthaufen^[4].

Едвард усети как бавно започна да го обзема паника; ето, Дале вече сложи пръст на спусъка. Глух ли е този човек?

— Gluthaufen! — извика той с всичка сила. — Gluthaufen, по дяволите!

— Fehl! Ich schiessel^[5].

Боже мой, това момче се е побъркало! Изведнъж Едвард се сети, че тази сутрин бяха сменили паролата. След като той тръгна към Северния корпус! Пръстът на Дале натисна спусъка, но той не искаше да помръдне назад. Над окото му се появи странна бръчка. После вдигна предпазителя и отново го взе на мушка. Дали следва трагичен край? След като оцеля във войната, дали щеше да умре от куршум на травматизиран сънародник? Едвард се втренчи в черното дуло; очакваше да види внезапната искра. Дали ще успее да я види? Боже мой, Исусе Христе! Отмести поглед от дулото към синьото небе над тях, на чийто фон като черен кръст се открояваше руски изтребител. Беше препалено нависоко, за да го чуе. После затвори очи.

— Engelstimme!^[6] — извика някой до тях.

Едвард отвори очи и видя как Дале премига два пъти зад мерника.

Беше Гюдбран. Допря главата си до бузата на Дале и извика в ухото му.

— Engelstimme!

Дале свали пушката. После се ухили на Едвард и кимна.

— Engelstimme — повтори той.

Едвард затвори очи и въздъхна с облекчение.

— Носиш ли писма? — попита Гюдбран.

Едвард с мъка се изправи на крака и даде на Гюдбран снопче пликове. Устните на Дале все още се кривяха в налудничава усмивка, но по лицето му си остана все същото празно изражение. Едвард хвана здраво дулото на пушката му и доближи лицето си до неговото.

— Има ли някой там вътре, Дале?

Искаше да го каже с обичайния си глас, но се чу само дрезгав, задавен шепот.

— Не чува — обясни Гюдбран, докато разглеждаше писмата.

— Не знаех, че е толкова зле — Едвард размаха ръка пред лицето на Дале.

— Не би трябвало да е тук. А, ето писмо от семейството му. Покажи му го и ще разбереш какво имам предвид.

Едвард взе писмото и го показа на Дале, ала то не предизвика никаква реакция освен кратка усмивка. После Дале отново поде зяпането във вечността или каквото там бе открил погледът му.

— Прав си — съгласи се Едвард. — Не е с всичкия си.

Гюдбран подаде на Едвард писмо.

— Как са нещата у дома? — попита той.

— Ами, знаеш как — Едвард се загледа в плика.

Гюдбран не знаеше, защото с Едвард не бяха разговаряли много-много от миналата зима. Колкото и странно да звучи, дори при такива обстоятелства нищо не пречи на двама души спокойно да се избягват, стига да имат достатъчно желание. Не че Гюдбран не харесваше Едвард, напротив, уважаваше дълбоко мьондалеца. Смяташе го за умен мъж, смел войник и стабилна опора на младите и новодошлите в състава. През есента повишиха Едвард в Scharfiihrer^[7], което съответстваше на сержант в норвежката армия, но отговорностите му си останаха същите. Тогава Едвард се пошегува, че са го повишали, защото всички други сержанти измрели и останали много сержантски фуражки в излишък.

Гюдбран много пъти бе мислил колко добри приятели можеха да станат двамата при други обстоятелства. Но случилото се миналата зима, изчезването на Синдре и мистериозната поява на трупа на Даниел, ги отчуждаваше през цялото време.

Глух звук от далечна експлозия наруши тишината. Последва тракането на картечници, които разговаряха една с друга.

— Играта загрубява — не толкова констатира, колкото попита Гюдбран.

— Така е — отвърна Едвард. — Заради проклетото меко време провизиите ни затъват в калта.

— Налага ли се да отстъпим?

Едвард вдигна рамене.

— Някоя и друга миля може би. Но пак ще се върнем.

Гюдбран заслони очи с ръка и погледна на изток. Нямаше желание да се връща обратно. Искаше да се прибере у дома и да види дали там има живот за него.

— Виждал ли си норвежката табела на кръстовището под лазарета, онази със слънчевия кръг^[8]? — попита той. И стрелката, сочеща пътя на изток, където пише „Ленинград 5 км“?

Едвард кимна.

— Помниш ли какво пише на стрелката, обърната на запад?

— Осло — отговори Едвард — 2611 км.

— Далече е.

— Да, далече е.

Дале остави на Едвард да задържи пушката му и сега седеше на стръмнината с ръце, заровени в снега пред него. Главата му клюмаше между тесните рамене, сякаш е пречупено глухарче. Чуха нова експлозия, този път по-близо.

— Благодаря ти за…

— Няма защо — побърза да го успокои Гюдбран.

— Видях Улаф Линдвиг в лазарета — сподели Едвард.

Не знаеше защо го каза. Вероятно защото Гюдбран, освен Дале, единствен в състава бе прекарал там толкова, колкото и Едвард.

— Беше ли…?

— Мисля, че е само леко ранен. Видях бялата му униформа.

— Чувам, че е добър войник.

— Да, имаме много добри войници.

Постояха мълчаливо един до друг.

Едвард се изкашля и пъхна ръка в джоба си.

— От Северния корпус ми дадоха няколко руски цигари. Ако имаш огънче…

Гюдбран кимна, разкопча камуфлажното яке, намери кибритената кутия и драсна клечка в грапавата хартия. Вдигайки очи, първо видя само диво изцъкленото циклопово око на Едвард. Беше се втренчило в нещо зад рамото му. После чу свистящия звук.

— Всички долу! — извика Едвард.

В следващия миг лежаха на леда, а небето над тях сякаш се разцепи с оглушителен трясък. Гюдбран едва успя да зърне задното крило на руския изтребител, прелетял над окопите им толкова ниско, че снегът на стръмнината се разлетя във всички посоки. После самолетът изчезна и отново всичко утихна.

— Беше направо… — прошепна Гюдбран.

— Мили Боже — простена Едвард, прекатури се настрани и засмяно погледна Гюдбран. — Видях пилота, беше дръпнал стъкления капак и се наведе от пилотската кабина. Иван се е побъркал. — Започна да хълца от смях. — Ама че ден.

Гюдбран гледаше втренчено счупената кибритена клечка, все още в ръката му. После и той се засмя.

— Хе-хе — Дале погледна двамата от ръба на окопа, където седеше в снега. — Хе-хе.

Гюдбран хвърли за миг поглед към Едвард и после започнаха да се кискат с цяло гърло. Даже захълцаха от смях и първоначално не чуха приближаването на странния звук.

Трак-трак…

Сякаш някой бавно удряше по леда с мотика.

Трак…

После се чу удар на метал с метал и Гюдбран и Едвард се обърнаха към Дале. В този момент той бавно се отпускаше безжизнен в снега.

— Какво по дяволите… — възкликна Гюдбран.

— Граната! — изкрещя Едвард. Гюдбран инстинктивно реагира на вика на Едвард и се сви, но лежейки така, забеляза на метър от него да се търкаля пръчка по леда. На единия й край висеше метално топче. Разбра какво предстои да се случи и усети как тялото му се вцепени.

— Дръпни се оттам! — изкрещя зад него Едвард.

Истина е, значи: руските пилоти действително хвърлят ръчни гранати от самолетите! Гюдбран лежеше по гръб и се опитваше да отстъпи заднишком, но ръцете и краката му се плъзгаха по мокрия лед.

— Гюдбран!

Гранатата продължаваше да се върти, подскачаше и танцуваше по леда, а Гюдбран нямаше сили да откъсне очи от нея. Четири секунди от запалването до детонацията, нали така ги учеха в Зенхайм? Дали руснаците не разполагат с други гранати, избухващи след шест секунди? Или след осем? Гранатата продължаваше да се върти точно като пумпалите, които баща му правеше в Бруклин. Гюдбран го завърташе, а Сони и малкият му брат засичаха колко време се върти пумпалът.

„Twenty-one, twenty-two…“^[9] Майка му извика от прозореца на третия етаж, че обядът е готов и трябва да се прибира, татко ще си дойде всеки момент.

— Почакай още малко — извика й той. — Пумпалът се върти!

Но тя не го чу, вече бе затворила прозореца. Не чуваше гласа на Едвард и изведнъж настъпи пълна тишина.