Ю Несбьо
Червеношийката (29)

Двадесет и девета глава

Болницата „Рудолф II“, Виена, 23 юни 1944 г.

Хелена Ланг не се изненада. Прозорците бяха отворени и топлото лятно утро изпълваше коридора с аромата на току-що поникнала трева. През последните седмици бомбардираха всяка нощ, но тя не обръщаше внимание на мириса на дим. В ръката си държеше писмо. Чудно писмо! Дори сърдитата старша сестра се усмихна, когато Хелена изчурулика своето Guten Morgen.

Хелена се втурна в кабинета на доктор Брокхард, без да почука, и той изненадано вдигна очи от картоните.

— Е?

Свали очилата си и впери в нея неподвижен поглед. Тя зърна за миг влажния език, който се уви около рамката на очилата. Седна.

— Кристофър — подхвана тя. Не бе се обръщала към него на малко име от детските им години. — Имам да ти казвам нещо.

— Хубаво — кимна той. — Точно това чаках.

Знаеше какво очаква той: обяснение защо все още не е изпълнила желанието му да отиде в апартамента му в главната сграда на болничния комплекс, макар че той удължи болничния лист на Урия два пъти. Хелена се оправдаваше с бомбардировките. Не смеела да излезе навън. Затова той й предложи да я посети в лятната вила на майка й, но тя категорично отказа.

— Ще ти обясня всичко — обеща тя.

— Всичко ли? — попита той с лека усмивка.

„Не — помисли си тя. — Почти всичко.“

— Сутринта, когато Урия…

— Той не се казва Урия, Хелена.

— Онази сутрин, когато той изчезна и вие обявихте тревога, помниш ли?

— Естествено.

Брокхард остави очилата си до листа пред него. Рамката им легна успоредно на ръба на листа.

— Обмислях дали да докладвам на военната полиция за изчезването му. Но после той се появи с историята, че почти цяла нощ се разхождал из гората.

— Не се е разхождал. Пристигна с нощния влак от Залцбург.

— Така ли? — Брокхард се облегна назад на стола с каменна физиономия, която издаваше нежеланието му да показва изненадата си.

— Взе нощния влак от Виена преди полунощ, слезе в Залцбург, където чака час и половина нощния влак в обратната посока. В девет се озова на Централната гара във Виена.

— Хм — Брокхард се съсредоточи върху перодръжката, която стискаше между пръстите си. — И каква причина изтъкна за такова идиотско пътуване?

— Ами — Хелена се усмихна, без да се усети. — Сигурно помниш, че и аз закъснях онази сутрин?

— Дааа…

— И аз се прибрах от Залцбург.

— Така ли било?

— Точно така.

— Мисля, че трябва да обясниш Хелена.

Тя започна, гледайки върховете на пръстите му. Под върха на писеца, пробил палеца му, се бе оформила капка кръв.

— Разбирам — промърмори Брокхард, след като я изслуша. — Решили сте да заминете за Париж. И колко време си мислехте, че можете да се криете там?

— Явно не сме го обмислили добре. Но Урия мислеше да заминем за Америка. За Ню Йорк.

Брокхард се усмихна суховато.

— Та ти си много разумно момиче, Хелена. Несъмнено този национален предател те е заслепил със сладките си лъжи за Америка. Но знаеш ли какво?

— Не.

— Прощавам ти.

И добави, като видя смаяното й изражение:

— Да, прощавам ти. Навярно е редно да си получиш наказанието, но аз знам колко неспокойни са понякога сърцата на младите момичета.

— Но аз не идвам за…

— Как е майка ти? Сигурно сега й е трудно, нали сте сами. Баща ти получи три години, нали?

— Четири. Ще бъдеш ли така добър да ме изслушаш, Кристофър?

— Моля те да не правиш или казваш неща, за които ще се разкайващ Хелена. Казаното дотук не променя нищо, уговорката е същата като преди.

— Не! — Хелена скочи от стола и той се преобърна зад нея. Хвърли върху писалището писмото, което стискаше в ръката си.

— Виж сам! Нямаш повече власт над мен. Или над Урия.

Брокхард погледна писмото. Кафявият отворен плик не му говореше нищо. Извади листа, сложи си очилата и започна да чете:

Въоръжени сили СС

Берлин, 21 юни

 

Главнокомандващият на норвежката полиция Юнас Ли ни изпрати молба да ви прехвърлим към Полицията в Осло за по-нататъшна служба. Тъй като сте норвежки гражданин, не виждаме причина да не удовлетворим искането. Затова тази заповед анулира предишната за прехвърляне във Вермахта. Ще получите по-подробна информация за мястото и времето на срещата от норвежката Полицейска служба.

Хайнрих Химлер,

Главнокомандващ есесовските войски (СС)

Брокхард не се сдържа и разгледа подписа два пъти. Самият Хайнрих Химлер^[1]! После вдигна писмото срещу светлината. Хелена се обади:

— Позвъни и разпитай, ако искаш, но повярвай ми писмото е истинско.

През отворения прозорец тя чуваше песента на птичките в градината. Брокхард се изкашля два пъти, преди да попита:

— Значи сте писали на шефа на полицията в Норвегия?

— Не аз. Урия. Аз само намерих адреса и пратих писмото по пощата.

— По пощата ли?

— Да. Всъщност не. Телеграфирах им.

— Цяла молба?

— Да.

— Ясно. Трябва да е струвало… много скъпо.

— Да, скъпо беше, но беше спешно.

— Хайнрих Химлер… — промърмори той повече на себе си отколкото на нея.

— Съжалявам, Кристофър.

Пак прозвуча сухият му смях:

— Наистина ли? Не постигна ли точно каквото искаше, Хелена?

Тя се престори, че не чува въпроса, и се насили да се усмихне приветливо.

— Искам да те помоля за една услуга, Кристофър.

— Охооо?

— Урия иска да тръгна с него за Норвегия. Трябва ми препоръка от болницата, за да ми дадат разрешение да напусна страната.

— И сега се страхуваш, че ще откажа да ти дам такава препоръка?

— Баща ти е в управата на болницата.

— Да, бих могъл да ти създам проблеми — потърка брадичката си той. Неподвижният поглед се бе втренчил в точка от челото й.

— И въпреки това не можеш да ни спреш Кристофър. Ние с Урия се обичаме. Разбираш ли?

— Защо ми е да правя услуга на войнишка жена?

Хелена остана с полуотворена уста. Макар и изречена от явно афектиран човек, когото презираше, думата я удари като плесница. Но преди да успее да отговори, лицето на Брокхард се сви, сякаш бяха зашлевили него.

— Прости ми, Хелена. Аз… по дяволите! — Той бързо й обърна гръб.

Хелена изпитваше неустоимо желание да стане и да си тръгне, но не се сещаше за подходящите думи, които биха я освободили. Той продължи с напрегнат глас:

— Не исках да те нараня, Хелена.

— Кристофър…

— Не разбираш. Не го казвам от високомерие, но притежавам качества, които, сигурен съм, с течение на времето щеше да се научиш да цениш. Навярно прекалих, но помни, че винаги съм ти мислил доброто.

Тя се загледа в гърба му. Престилката бе малко широка за тесните му, прегърбени рамене. Сети се за онзи Кристофър, когото познаваше като дете. Имаше красиви черни къдрици и изряден костюм, макар да беше само на дванадесет. Едно лято тя даже бе влюбена в него, нали?

Той въздъхна продължително и потрепери. Тя се приближи до него, но се разколеба. Защо да съчувства на този човек? Е, знае защо. Защото сърцето й прелива от щастие, без да е сторила кой знае какво. А Кристофър Брокхард, който всеки ден през живота си се опитва да насили късмета си, винаги ще си остане самотник.

— Кристофър, трябва да тръгвам.

— Да. Разбира се. Направи каквото е нужно, Хелена.

Тя се изправи и се запъти към вратата.

— А аз онова, което се налага — допълни той.