Ю Несбьо
Червеношийката (74)

Седемдесет и четвърта глава

Държавната болница, 11 май 2000 г.

Хари веднага разпозна Бернт Бранхауг. Усмихваше се широко и гледаше Хари с изцъклени очи.

— Защо се усмихва? — попита Хари.

— Не питай мен — отвърна Кпеметсен. — Лицевите мускули се вцепеняват и хората придобиват всевъзможни странни физиономии. Понякога при нас идват родители, които не успяват да разпознаят децата си, понеже са много променени.

Операционната маса с положения върху нея труп се намираше в средата на бялата зала за аутопсия. Клеметсен дръпна чаршафа, за да видят останалата част от тялото. Халвуршен рязко се извърна. Не прие предложения от Хари спрей срещу миризмата, преди да влязат. Но понеже температурата в зала номер 4 в Института по съдебна медицина на Държавната болница не надвишаваше дванадесет градуса, миризмата изобщо не беше толкова ужасна. Халвуршен се задави.

— Съгласен съм — обади се Кнют Клеметсен. — Гледката не е приятна.

Хари кимна. Клеметсен, добър патолог и тактичен мъж, сигурно разбра, че Халвуршен е новобранец, и не искаше да го поставя в неудобно положение. Бранхауг не изглеждаше по-зле от повечето трупове. Тоест, от близнаците, престояли цяла седмица под водата; от осемнадесетгодишния младеж, загинал в катастрофа, опитвайки се да се изплъзне с двеста километра в час на полицаите; от наркоманката, облякла на голо шушляково яке и после го запалила. Хари бе видял много такива, а Бернт Бранхауг нямаше шансове да попадне в класацията му на десетте най-зле изглеждащи трупа. Но несъмнено за застрелян с един куршум в гърба, Бернт Бранхауг имаше ужасен вид. В гръдния му кош зееше дупка от излезлия куршум — достатъчно голяма, за да побере юмрука на Хари.

— Значи куршумът го е уцелил в гърба? — попита Хари.

— Точно между плешките, малко от горната част и долу. На влизане е разкъсал гръбначния стълб, а на излизане гръдната кост. Както виждаш липсват части, намерихме следи от нея по седалката на колата.

— На седалката ли?

— Да, тъкмо е отварял вратата на гаража, сигурно е щял да шофира до службата. Куршумът е минал напряко през него, през предното и през задното стъкло на колата и се е спрял най-отзад в стената на гаража. Едва-едва.

— Какъв куршум е бил? — попита Халвуршен, видимо окопитил се.

— Балистичните експерти ще ти отговорят точно какъв — отвърна Кпеметсен. — Но е действал като нещо средно между „дум-дум“^[1] и каменарско шило. Нещо подобно съм виждал единствено като бях на мисия на ООН в Хърватия през 1991 година.

— Сингапурски куршум — обади се Хари. — Откриха останките на половин сантиметър дълбочина в стената. Празната гилза намериха в гората; същия вид празни гилзи открих в Силян тази зима. Затова ми позвъниха веднага. Какво друго ще ни кажеш Клеметсен?

Почти нямаше какво друго да се каже. Аутопсията започнала със задължителното според разпоредбите присъствие на КРИПОС. Причината за смъртта била очевидна и освен нея имало два момента, заслужаващи да се споменат — в кръвта му имало следи от алкохол, а под нокътя на десния му среден пръст открили секрет от полови органи.

— На жена му ли е? — попита Халвуршен.

— От Техническия ще разберат — Клеметсен погледна младия полицай над очилата си. — Ако пожелаят, де. Освен ако според вас не е от съществено значение за разследването, може би не е наложително да й задавате такива въпроси точно сега.

Хари кимна.

 

 

Тръгнаха с колата към жилището на Бранхауг.

— Ама че грозна къща — подхвърли Халвуршен.

Позвъниха. След доста време им отвори силно гримирана около петдесетгодишна жена.

— Елса Бранхауг?

— Аз съм сестра й. За какво става дума?

Хари показа полицейската си карта.

— Още въпроси ли имате? — попита сестрата със сподавен гняв. Хари кимна и вече предчувстваше какво ще се случи.

— Честна дума! Тя е напълно изтощена и няма да й върнете мъжа, като…

— Извинете, но ние не мислим за съпруга й — прекъсна я с учтив тон Хари. — Той е мъртъв. Мислим за следващите жертви. Искаме онова, което преживява госпожа Бранхауг да не сполети други хора.

Сестрата остана със зяпнала уста — не знаеше как да продължи изречението си. Хари й се притече на помощ, като я попита дали да се събуят, преди да влязат.

Госпожа Бранхауг не изглеждаше толкова изтощена, колкото сестра й искаше да я представи. Седеше на канапето и гледаше в пространството, но Хари забеляза плетивото, което се подаваше изпод декоративната възглавничка. Не че има нещо лошо в това да плетеш, макар току-що да са убили мъжа ти. Като се замисли, Хари осъзна, че може би е даже естествено. Нещо познато, за което да се хванеш, когато целият останал свят се сгромолясва пред очите ти.

— Довечера заминавам — уведоми ги тя. — При сестра ми.

— На първо време е наредено да ви охранява полицай — подхвана Хари. — В случай, че…

— В случай, че искат да убият и мен — довърша тя и кимна.

— Така ли мислите? — включи се Халвуршен. — И кои са в такъв случай „те“?

Тя вдигна рамене. Загледа се през прозореца към бледата дневна светлина, нахлуваща в стаята.

— От КРИПОС са били тук и са ви питали за това — пак взе думата Хари. — Но не знам дали съпругът ви е получавал заплахи след вчерашната публикация в „Дагбладе“?

— Тук не е звънял никой. Но в указателя фигурира само моето име. Бернт пожела така. По-добре питайте във Външно министерство дали някой се е обаждал там.

— Направихме го — Халвуршен хвърли бегъл поглед към Хари. — В момента проследяваме всички разговори с кабинета му от вчерашния ден.

Халвуршен разпита за потенциални врагове на мъжа й, но тя нямаше какво да сподели.

Хари слуша известно време и изведнъж му хрумна нещо.

— Абсолютно никакви обаждания ли нямаше вчера?

— Е, имаше май — позапъна се тя. — Поне две-три.

— Кой се обади?

— Сестра ми. Бернт. И от някаква агенция за проучване на общественото мнение, ако не ме лъже паметта.

— За какво ви анкетираха?

— Не мен. Питаха за Бернт. Нали имат такива списъци с възраст и пол…

— Търсели са Бернт Бранхауг ли?

— Да…

— При проучване на общественото мнение не се работи с имена. Чухте ли някакъв шум?

— Какво имате предвид?

— Ами обикновено анкетьорите седят в големи офиси, където има много хора.

— Така беше — спомни си тя. — Но…

— Какво но?

— Не беше такъв шум, какъвто имате предвид. Беше… различен.

— Кога ви се обадиха?

— Около дванадесет. Обясних, че ще си дойде следобед. Забравих, че Бернт щеше да ходи до Ларвик на вечерята със съветника по външна търговия.

— Тъй като Бернт не фигурира в указателя, не се ли досетихте, че може да се обажда някой, който звъни на всички с името Бранхауг, за да открие къде живее съпругът ви? И да научи кога ще се прибере вкъщи?

— Не разбирам…

— Социологическите агенции не звънят посред работния ден, за да питат за мъж в трудоспособна възраст.

Хари се обърна към Халвуршен.

— Свържи се с „Теленур“ да видим дали ще ни кажат от кой номер са се обадили.

— Извинете, госпожо Бранхауг — обърна се към нея Халвуршен. — Забелязах в коридора нов телефон, марка „Аском“. И аз имам същия у дома. Последните десет обаждания се запаметяват с номер и време на повикването. Мога ли…

Хари погледна одобрително Халвуршен, преди младият полицай да се изправи. Сестрата на госпожа Бранхауг го последва в коридора.

— Бернт бе някак старомоден — госпожа Бранхауг се усмихна горчиво към Хари. — Но обичаше да си купува модерни неща. Телефони и такива работи.

— Колко старомоден бе по отношение на съпружеската вярност, госпожо Бранхауг?

Главата й подскочи.

— Не е зле да обсъдим темата насаме — каза Хари. — КРИПОС са проверили показанията ви от по-рано днес. Вчера вашият съпруг не е бил в Ларвик в компанията на човек от Съвета по външна търговия. Знаехте ли, че Външно министерство разполага със стая в хотел „Континентал“?

— Не.

— Началникът ми в ПСС ми го напомни днес сутринта. Оказва се, че съпругът ви е отишъл там вчера следобед. Не знаем дали е бил сам, или с компания, но човек започва да се замисля, щом някой лъже жена си и отива да пренощува в хотел.

Хари я наблюдаваше. Лицето й претърпя метаморфозата от гняв към отчаяние, после примирение и… смях. Прозвуча като сподавено ридание.

— Не би трябвало да се изненадвам — призна тя. — Ако е необходимо да се знае, той беше страшно модерен в тази област. Без да разбирам какво общо има това случая.

— Може това да е предоставило мотив на някои ревнив съпруг да го убие — обясни Хари.

— Тогава и аз бих имала мотив, господин Хуле. Замислихте ли се за това? Когато живеехме в Нигерия, поръчковото убийство струваше сто крони — засмя се тя със същия горчив смях. — Но според вас мотивът не е ли свързан с изявлението му в „Дагбладе“?

— Проверяваме всички възможности.

— Срещаше се с жени от службата му — продължи тя. Не знам всичко, естествено, но веднъж го спипах на местопрестъплението. И тогава схванах по какъв модел е действал по-рано. Но убийство? — Тя поклати глава. — Днес никой не застрелва хората за такова провинение, нали?

Погледна Хари въпросително, но той не съобрази какво да й отговори. През стъклената врата към коридора те чуха тихия глас на Халвуршен. Хари се изкашля:

— Знаете ли дали е имал скорошна любовна авантюра с някоя жена?

Тя поклати глава.

— Попитайте във Външно министерство. Там хората са много особени. Съвсем сигурно някои ще бъдат повече от щастливи да ви насочат.

Каза го без горчивина, като факт.

Двамата вдигнаха очи, когато Халвуршен влезе в хола.

— Странно — възкликна той. — Звънили са ви в 12.24, госпожо Бранхауг. Но не вчера, а онзи ден.

— А, да, вероятно съм се объркала — махна с ръка тя. — Да, да, в такъв случай не е свързано с убийството.

— Може би не — продължи Халвуршен. — Все пак проверих номера в информационната служба. Обаждането е от монетен телефонен автомат. От ресторант „Скрьодер“.

— От ресторант ли? — изненада се тя. — Е, това обяснява шума в далечината. Дали…

— Не е задължително да има връзка с убийството на съпруга ви — Хари се изправи. — В „Скрьодер“ ходят много странни хора.

Последва ги надолу по стълбите. Над хребета зад тях в сивия следобед се стелеха ниски облаци. Госпожа Бранхауг стоеше със скръстени ръце, сякаш замръзваше.

— Тук е толкова мрачно — сподели тя. — Забелязахте ли?

 

 

Полицаите на местопрестъплението все още претърсваха педя по педя района около импровизираната колиба, където откриха празната гилза, когато Хари и Халвуршен се приближиха сред пирена.

— Ей, вие там! — извика глас, щом двамата се мушнаха под жълтите полицейски ленти.

— Полицаи сме — отвърна Хари.

— Няма значение! — извика в отговор същият глас, ще изчакате, докато приключим.

Гласът бе на Вебер. Носеше ботуши с кончове и смешен жълт дъждобран Хари и Халвуршен се прехвърлиха от другата страна на лентите.

— Здрасти, Вебер — поздрави Хари.

— Нямам време — отвърна той и махна с ръка.

— Ще отнеме минута.

Вебер се приближи с широки крачки и очевидно раздразнено изражение.

— Какво искаш? — извика той от двадесетина метра.

— Колко време е чакал?

— Мъжът горе ли? Нямам представа.

— Хайде де, Вебер. Предположи.

— Вие ли работите по случая, или КРИПОС?

— И двата отдела. Все още не сме се координирали.

— И се опитваш да ме убедиш, че ще успеете?

Хари се усмихна и си извади цигара.

— Неведнъж си проявявал завидна далновидност, Вебер.

— Зарежи подмазването, Хари. Кое е това момче?

— Халвуршен — представи го Хари, преди самият Халвуршен да успее да се обади.

— Чуй ме, Халвуршен — поде Вебер, докато наблюдаваше Хари, без да се опитва да скрие отвращението си. — Пушенето е свинщина и неотменимо доказателство, че хората се стремят към едно-единствено нещо в този живот — към удоволствието. Човекът, който е дебнел тук, е оставил след себе си в полупразна бутилка от оранжада „Соло“ осем угарки от цигари. Без филтър. Такива пушачи не пушат по две цигари на ден; предполагам, че е бил тук най-много едно денонощие, освен ако не ги е свършил по-рано. Чупил е съчки от най-ниските клони, където дъждът не е достигнал. Въпреки това по покрива на скривалището му има мокри съчки.

Последно валя в три часа вчера следобед.

— Значи е стоял тук някъде между осем и три вчера през деня? — уточни Халвуршен.

— Далеч ще стигне Халвуршен — лаконично отбеляза Вебер, без да откъсва поглед от Хари. — Особено като се има предвид каква конкуренция ще има в гилдията. Само по-зле става, мамка му. Виждал ли си какви хора приемат в полицейското училище днес? Дори учителските институти разполагат с гении в сравнение с боклуците, които идва при нас.

Изведнъж Вебер забрави, че няма време, и започна надълго и нашироко да прогнозира мрачните перспективи пред състава на блюстителите на реда.

— Дали някой в квартала е забелязал нещо необичайно? — побърза да попита Хари, когато Вебер спря, за да си поеме дъх.

— Четирима полицаи обикалят и звънят по къщите, но повечето хора се прибират от работа доста по-късно. Нищо няма да открият.

— Защо?

— Не допускат да се е показал в района. По-рано днес пуснахме куче: вървя по следите му повече от километър навътре в гората и спря на една пътечка. Оттам изгубиха следите. Предполагам, че е дошъл и си е тръгнал по един и същи маршрут, през мрежата от пътеки между езерата Согнсван и Маридалсване. Може да е оставил колата си поне на дузина паркинги за туристи в района. Хиляди хора ходят на поход всеки ден, поне половината от тях с торба на гърба. Ясно?

— Ясно.

— А сега сигурно ще ме питаш дали сме открили пръстови отпечатъци.

— Ами…

— Не ставай смешен.

— Ами бутилката от „Соло“?

Вебер поклати глава.

— Няма отпечатъци. Никакви. За дългото време, което е прекарал тук, е оставил смайващо малко следи. Продължаваме да търсим, но съм почти сигурен, че ще разполагаме само с отпечатъка от обувката и няколко влакна.

— Плюс празната гилза.

— Оставил я е съвсем умишлено. Всичко друго е почистено твърде старателно.

— Хм. Примерно като предупреждение. Какво мислиш?

— Аз ли какво мисля? Мислех, че само на вас младите ви дават акъл, поне такова впечатление се опитват да насадят в полицията днес.

— Аха. Благодаря за помощта, Вебер.

— И откажи цигарите, Хари.

— Доста строг човек — отбеляза Халвуршен в колата на път към центъра.

— Вебер понякога е много серт — съгласи се Хари. Но си разбира от работата.

Халвуршен забарабани такта на беззвучно парче по арматурното табло.

— Сега накъде? — попита той.

— Към „Континентал“.

 

 

КРИПОС позвъниха в хотел „Континентал“ петнадесет минути след като персоналът бе почистил и сменил спалното бельо в стаята на Бранхауг. Никой не бе забелязал дали Бранхауг е имал посещение. Знаеха само, че си е тръгнал около полунощ. Сега Хари стоеше на рецепцията и пушеше поредната си цигара, докато дежурният администратор от снощи кършеше ръце с нещастно изражение.

— Та ние разбрахме, че Бранхауг е застрелян едва през късния предобед. Иначе щяхме да се досетим да не пипаме стаята му.

Хари кимна и дръпна за последно от цигарата. Хотелската стая не беше местопрестъпление, просто представляваше интерес да се разбере дали по възглавницата има дълги руси косми и да се намери тази особа — евентуално последният човек, разговарял с Бранхауг.

— Ами, да, значи няма друго, нали — администраторът се усмихваше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в плач.

Хари не отговори. Забеляза, че шефът на рецепцията става толкова по-неспокоен, колкото по-неразговорливи са те с Халвуршен. Затова Хари мълчеше и чакаше, оглеждайки пепелта на цигарата си.

— Ъъъ… — замънка администраторът и поглади с ръка ревера си.

Хари стоеше безмълвен, Халвуршен — забил поглед в пода. Шефът на рецепцията не издържа и петнадесет секунди и се пропука.

— Но се случваше, разбира се, да приема гости в стаята си, това е ясно.

— Какви? — Хари не отмести поглед от пепелта на цигарата.

— Жени и мъже…

— Кого?

— Не знам точно. Не е наша работа с кого съветникът от Външното министерство иска да прекарва времето си.

— Сериозно?

Мълчание.

— Разбира се, случва се, ако се появи жена, очевидно не от гостите на хотела, да запишем до кой етаж взима асансьора.

— Ще я познаете ли?

— Да — дойде бързо, без колебание отговорът. — Страшно красива. И много пияна.

— Проститутка?

— Ако е такава, сигурно е елитна. А те обикновено са трезви. Е, не че знам кой знае колко за тези жени, та този хотел не е…

— Благодаря ви — каза Хари.

 

 

Този следобед южнякът повя неочаквано топло и когато Хари излезе от сградата на полицията след срещата с Майрик и госпожа полицейския началник, инстинктивно усети, че нещо се случва, че настъпва нов сезон.

И госпожа полицейският началник, и Майрик са познавали Бранхауг. Но само по работа, както и единият, и другият намериха сгоден случай да изтъкнат. Двамата шефове очевидно бяха разговаряли предварително на четири очи и в началото на срещата. Майрик категорично тегли чертата над разузнавателната мисия в Южна Швеция. Даже го направи с облекчение, помисли си Хари. После госпожа полицейският началник изложи своето становище и Хари разбра, че въпреки всичко подвизите му в Сидни и Банкок са направили впечатление и на ръководството в полицията.

— Типичен либеро.

Така госпожа полицейският началник нарече Хари. И сподели, че и сега искат да го използват като такъв.

Нов сезон. Топлият фьон освежи Хари и той си позволи да вземе такси, понеже още мъкнеше тежкия сак. Заключи вратата на апартамента си и първо погледна към телефонния секретар. Червеното око светеше. Не мигаше. Нямаше съобщения.

Получи от Линда поръчаните за копиране документи и през остатъка от вечерта прегледа всичко, с което разполагаха за убийствата на Халгрим Дале и Елен Йелтен. Не очакваше да открие нещо ново, но това му помагаше да мисли. Междувременно хвърляше поглед към телефона и се чудеше колко време ще издържи, преди да й се обади. Случаят „Бранхауг“ бе водещата вест и във вечерните новини. В полунощен легна. В един часа стана, дръпна щепсела на телефона и сложи апарата в хладилника. В три заспа.