Ю Несбьо
Червеношийката (27)

Двадесет и седма глава

Линц, 9 юни 1944 г.

Петчленното семейство слезе от влака и неочаквано цялото купе остана изцяло на тяхно разположение. Влакът потегли бавно и Хелена зае мястото до прозореца, но не виждаше почти нищо в тъмнината, само очертанията на сградите покрай железопътните линии. Той седеше точно срещу нея и я наблюдаваше с лека усмивка на устните.

— Вас, австрийците, ви бива да заслепявате хората — подхвърли той. — Не виждам и една-единствена светлинка.

— Бива ни да правим това, което ни кажат — въздъхна тя.

Погледна часовника. Наближаваше два.

— Следващият град е Залцбург. Намира се точно на границата с Германия. А после…

— Мюнхен, Цюрих, Базел, Франция и Париж. Вече ги изреди три пъти — наведе се напред и стисна ръката й. — Всичко ще се нареди, ще видиш. Ела да седнеш при мен.

Тя се премести, без да пуска ръката му, и леко отпусна глава върху рамото му. Той придоби съвсем различен вид, когато си облече униформата.

— Значи този Брокхард е изпратил нов болничен лист, който важи за една седмица?

— Да, каза, че щял да го изпрати по пощата вчера след обяд.

— Защо удължава престоя ми с толкова малко дни?

— За да може по-лесно да контролира положението. И мен. Всяка седмица щеше да ме кара да му давам достатъчно убедителна причина, за да удължи болничния ти лист, разбираш ли?

— Да, ясно — кимна той и младата жена забеляза как мускулите на челюстите му се стегнаха.

— Хайде да не говорим повече за Брокхард — помоли Хелена. — По-добре разкажи някоя история.

Погали го по бузата и той въздъхна дълбоко.

— Коя искаш да чуеш?

— Която и да е.

Разказите. С тях спечели вниманието й в болницата „Рудолф II“. Толкова много се различаваха от историите на другите войници. Урия разказваше за доблест, приятелство и надежда. Като онази история през нощта, когато се прибрал от караул и заварил пор върху гърдите на най-добрия си другар. Той спял, а животното се канело да разкъса гръкляна му. Разстоянието било почти десет метра, а в бункера с черните стени от пръст — тъмно като в рог. Но той нямал избор, опрял пушката до бузата си и стрелял, докато изпразнил пълнителя. Изяли пора за обяд на следващия ден.

Имаше много такива истории. Хелена не помнеше всички, но се сещаше, че започна да слуша внимателно. Разказваше увлекателно и забавно, а за някои случки се колебаеше дали да им вярва. Но й се искаше да повярва, защото бяха като противоотрова срещу другите истории, онези за безнадеждните съдби и безсмислената смърт.

Докато мрачният влак бавно се клатеше и друсаше в нощта по скоро ремонтираните релси, Урия разказваше как застрелял руски снайперист в ничията земя, излязъл и направил християнско погребение на атеиста-болшевик с псалми и всичко останало, както си му е редът.

— Можех да чуя аплодисментите от руската страна — разказваше Урия. — Така хубаво пях онази нощ.

— Наистина ли? — засмя се тя.

— По-хубаво от певците, които си слушала в Щатсопер.

— Лъжец такъв.

Урия я привлече към себе си и запя тихичко в ухото й:

Ела на кладата по късна доба

и виж как пламък силен аленее.

Очаква вярност и във гроба

водачът, що победата копнее.

 

Ще зърнеш миналото наше

във пламъка на съскащата клада;

народа наш по пътя към целта;

как твойте братя в труд и битка страдат.

 

Във битката на нашите деди

загина не един и не една.

И хиляди живота си са дали

във битката за нашата страна.

Ще видиш там и нашите мъже

в студа на север къща хранят

от тежък труд те черпят сили

земята родна, за да бранят.

 

Ще видиш наши братя с имена прочути,

които и след хиляди години тук

се помнят и се споменават.

Живеят в нас на север и на юг.

 

Но най-велик е онзи, който

издигна аления флаг.

И вечно ще го тачим Квислинг^[1].

За него палим огън в този мрак.

Урия млъкна и погледна вяло през прозореца. Хелена разбра, че мислите му отлетяха надалече и го остави на спокойствие. Прегърна го през гърдите.

Трак-трак-трак.

Звукът сякаш идваше от нещо, което тичаше под тях по релсите и се опитваше да ги спре.

Тя изпитваше страх. Не толкова от предстоящата неизвестност, колкото от мъжа, към когото се притискаше. Сега, в непосредствена близост до него, сякаш всичко, което бе видяла и с което бе свикнала от разстояние, изчезна.

Заслуша се с надежда да долови ударите на сърцето му, но поради твърде силното тракане по релсите се наложи да се задоволи само с предположението, че там вътре има сърце. Надсмя се над себе си и по цялото й тяло преминаха радостни тръпки. Каква блажена лудост! Не знаеше абсолютно нищо за него — той бе споменал толкова малко неща за себе си, само тези истории.

От униформата му се носеше мирис на мухъл и за миг й хрумна; че така сигурно мирише униформата на войник, лежал известно време мъртъв на бойното поле. Или е бил погребан. Но откъде се появиха тези мисли? Напоследък бе толкова напрегната, че едва сега забеляза колко е изтощена.

— Поспи си — подкани я той в отговор на мислите й.

— Да — промърмори тя. Стори й се, че чу сигнал за въздушна тревога в далечината, докато светът около нея бавно изчезваше.

— Какво?

Чу собствения си глас, усети как Урия я разтърси и скочи. При вида на мъжа в униформа на вратата първо помисли, че са загубени, че са ги хванали.

— Билетите, ако обичате.

— О — изплъзна се от устата й. Опита се да се съвземе, но усещаше изпитателния поглед на кондуктора върху себе си, докато трескаво ровеше в чантата. Най-после откри жълтите хартиени билети, които купи на гарата във Виена, и ги подаде на кондуктора. Той започна да ги разглежда, люлеейки се напред-назад в такт с движенията на влака. Отне му повече време, отколкото й се искаше.

— За Париж ли пътувате? — попита той. — Заедно ли?

— Точно така — потвърди Урия.

Кондукторът, възрастен човек, ги погледна.

— Не сте австрийци, ако съдя по произношението.

— Не. Норвежец съм.

— А, Норвегия. Там било много красиво, така съм чувал.

— Да, благодаря. Вярно е.

— Значи доброволно сте се записали да се сражавате за Хитлер, така ли?

— Да. Бях на Източния фронт. На север.

— Така ли? Къде на север?

— До Ленинград.

— Хм. А сега отивате към Париж. Заедно с вашата…?

— Приятелка.

— Приятелка, точно така. В отпуск ли сте?

— Да.

Кондукторът продупчи билетите.

— Виенчанка? — попита той Хелена и й подаде билетите.

Тя кимна.

— Виждам, че сте католичка — той посочи разпятието на верижка върху блузата й. — Също като съпругата ми — облегна се назад и огледа коридора на вагона. После се обърна към норвежеца:

— Вашата приятелка показа ли ви катедралата „Свети Стефан“ във Виена?

— Не. Лежах в болница и за жалост не успях да видя кой знае колко от града.

— Разбирам. Сигурно в католическа болница?

— Да. В „Рудо…“

— Да — прекъсна го Хелена. — В католическа болница.

— Хм.

„Защо този кондуктор не си тръгва“, помисли си Хелена.

Възрастният мъж се изкашля отново.

— Да? — попита накрая Урия.

— Не е моя работа, но дано не сте забравили да си вземете документи, че сте в отпуск.

— Документи ли? — изненада се Хелена. Вече два пъти бе ходила с баща си до Франция, но изобщо не й мина през ума, че им трябват други документи освен паспорт.

— Да, за вас едва ли е проблем, Fraulein^[2], но за вашия приятел в униформа е крайно необходимо да носи документи, удостоверяващи къде е настанен и къде отива.

— Ама естествено, че имаме такива документи — избухна тя. — Да не мислите, че пътуваме без тях?

— Не, не, разбира се — побърза да каже кондукторът. Само исках да ви подсетя. Едва преди няколко дена… той премести погледа си върху норвежеца, — … хванаха млад мъж, очевидно без разрешение за дестинацията си и следователно го сметнали за дезертьор. Изведоха го на перона и го разстреляха.

— Шегувате ли се?

— За жалост не. Не искам да ви плаша, но войната си е война. А и вие разполагате с всичко необходимо, така че няма за какво да се тревожите, като стигнем на границата с Германия точно след Залцбург.

Кондукторът кимна.

— Благодаря — отвърна Урия.

Кондукторът се изкашля:

— Имах син на ваша възраст. Загина на Източния фронт, до Днепър.

— Съжалявам.

— Да, извинете, че ви събудих, Fraulein. Mein Herr^[3].

Отдаде чест и си тръгна.

Хелена провери дали вратата е плътно затворена и зарови лице в ръцете си.

— Как може да съм толкова наивна! — хълцаше тя.

— Недей, недей — прегърна я той. — Аз трябваше да помисля за разрешителното. Та аз знаех, че не мога да се движа свободно насам-натам.

— Ами ако им кажеш за болничния лист и им обясниш, че ти се е приискало да се поразходиш до Париж? Той е все пак част от Третия райх, той е…

— Ще се обадят в болницата и Брокхард ще им съобщи, че съм избягал.

Притисна се към него и зарида в скута му, а той галеше кестенявите й, гладки коси.

— Освен това трябваше да се замисля и да си дам сметка, че е прекалено фантастично, за да бъде истина — разсъждаваше на глас той. — Искам да кажа — аз и сестра Хелена в Париж?

Тя долови весела нотка в гласа му:

— Не, може би скоро ще се събудя в болничното легло и ще си помисля: ама че кошмар сънувах! И ще се зарадвам, защото ти ще дойдеш със закуската. Впрочем ти си дежурна утре, нали не си забравила? Тогава ще ти разкажа за онзи път, когато Даниел отмъкна двадесет порции храна от група шведи.

Тя повдигна обляното си в сълзи лице към него.

— Целуни ме, Урия.