Ю Несбьо
Червеношийката (64)

Шестдесет и четвърта глава

Квартал Бярке, 2 май 2000 г.

От отряда на местопрестъплението Хари си изпроси пластмасова чаша кафе. Сега стоеше на пътя пред малка, грозновата къща в квартал Бярке и гледаше нагоре към млад полицай: качен на стълба, опряна до стената на сградата, той отбелязваше дупката на тавана, откъдето бе минал куршумът. Вече се събираха любопитни зяпачи и от съображения за сигурност опънаха жълтите полицейски ленти около къщата. Следобедното слънце обливаше в светлина мъжа на стълбата, но постройката се намираше в падина и на мястото, където стоеше Хари, вече бе захладняло.

— Значи пристигна точно след като се е случило? — попита глас за него. Обърна се и видя Бярне Мьолер. Мьолер все по-рядко се появяваше на местопрестъпленията, но Хари бе чувал от доста хора колко добър разследващ полицай е бил. Някои подхвърляха, че е трябвало да му позволят да продължи да работи като такъв. Хари въпросително му подаде чашата с кафето, но Мьолер поклати глава.

— Да, дойдох изглежда само четири-пет минути след събитието — потвърди Хари. — Кой ти каза?

— Разбрах от централата. Позвънил се и си помолил за подкрепление непосредствено след като Валер съобщил за стрелбата.

Хари кимна към червената спортна кола, паркирана пред портата.

— Пристигнах тук и видях японската кола на Валер. Знаех, че е тръгнал насам, затова не се изненадах. Но щом излязох от колата си, чух кански вой. Първо го взех за скимтене на куче наоколо, но като тръгнах по чакълестата пътечка, разбрах, че идва от къщата, и не е куче, а човек. Не рискувах, а позвъних на най-близкото полицейско управление да пратят кола.

— Майката ли беше?

Хари кимна.

— Беше изпаднала в истинска истерия. Отне им почти половин час да я успокоят достатъчно, та да каже нещо адекватно. Сега Вебер говори с нея във всекидневната.

— Старият, чувствителен Вебер?

— Вебер е супер. Голям мърморко е на работа, но всъщност го бива да се справя с хора в такова положение.

— Знам, само се шегувам. Как го приема Валер?

Хари вдигна рамене.

— Разбирам — кимна Мьолер. — Той е юначага. Хубаво. Да влезем ли да огледаме?

— Бях вътре.

— Тогава ще ме разведеш.

Пробиха си път към втория етаж; Мьолер мънкаше поздрави към колеги, които не бе виждал отдавна.

Спалнята гъмжеше от специалисти в бели престилки от Отряда на местопрестъплението; виждаха се проблясъци от светкавици на фотоапарати. Очертанията на трупа бяха отбелязани с бяло върху положен на леглото черен чувал.

Мьолер зашари с поглед по стените.

— Боже Господи — измърмори той.

— Свере Улсен определено не е гласувал за Работническата партия — подхвърли Хари.

— Не пипай нищо, Бярне — извика един старши инспектор. Хари се сети, че го е виждал в Техническия отдел. — Помниш какво се случи последния път.

Мьолер определено помнеше, но все пак се засмя добродушно.

— При влизането на Валер Свере Улсен седял на леглото — обясни Хари. — Според Валер той самият стоял тук, до вратата, и попитал Улсен къде е бил в нощта на убийството на Елен. Улсен се опитал да се престори, че не си спомня датата, затова Валер задал още няколко въпроса и постепенно станало ясно, че Улсен нямал алиби. По думите на Валер той го помолил да го придружи до полицията и да даде обяснение. Точно тогава Улсен внезапно извадил пистолета, който сигурно е държал под възглавницата. Натиснал спусъка и куршумът минал точно над рамото на Валер и през вратата — тук е дупката — и продължил през тавана на коридора. Валер твърди, че извадил служебния си револвер и стрелял, преди Улсен да успее да възпроизведе повече изстрели.

— Бързо е действал. И е уцелил добре, както чувам.

— Точно в челото — отвърна Хари.

— Не е толкова учудващо. Валер имаше най-добрия резултат на изпитите по стрелба през есента.

— Забравяш моя резултат — сухо отбеляза Хари.

— Как вървят нещата, Рунал? — подвикна Мьолер към инспектора в бяло.

— Май само стържем. — Инспекторът се изправи и изпъна гърба си със стон. — Куршумът, който е убил Улсен, открихме тук, зад оцветения бетон. Онзи, който е минал през вратата, е продължил през тавана. Ще видим дали ще намерим и него, та извършващият балистична експертиза да има с какво да си поиграе утре. Ъглите на стрелбата във всеки случай съвпадат.

— Хм. Благодаря.

— Няма защо, Бярне. Как е жена ти?

Мьолер каза как е жена му, не попита за съпругата на старши инспектора, но, доколкото знаеше Хари, той нямаше жена. Миналата година четирима от Техническия отдел се бяха разделили с половинките си през един и същи месец. В столовата се шегуваха, че било заради миризмата на трупове.

Пред къщата видяха Вебер. Стоеше сам с чаша кафе и изучаваше с поглед мъжа на стълбата.

— Мина ли добре, Вебер? — попита Мьолер.

Вебер примижа с очи, сякаш първо искаше да провери дали е в настроение да отговаря.

— С нея няма да имаме проблеми — той пак погледна към мъжа на стълбата. — Тя, разбира се, говори какво ли не: недоумявала, синът й не понасял вида на кръвта и така нататък. Няма да имаме обаче главоболия, що се отнася до събитията, действително случили се тук.

— Хм — Мьолер хаван Хари за лакътя. — Хайде да се поразходим.

Тръгнаха бавно надолу по улицата. В квартала имаше малки къщи, малки градини и няколко жилищни блока на долния край. Край тях минаха момчета на велосипеди, със зачервени от усърдие лица. Караха нагоре срещу полицейските коли с бясно въртящите се сини лампи. Мьолер изчака да се отдалечат от другите достатъчно, за да не могат да ги чуят.

— Не изглеждаш особено доволен, че заловихме убиеца на Елен — констатира той.

— Доволен, дрън-дрън. Първо, все още не знаем дали е бил Свере Улсен. ДНК-анализът…

— ДНК-анализът ще покаже, че е той. Какво има, Хари?

— Нищо, шефе.

Мьолер се спря.

— Наистина ли?

— Наистина.

Мьолер кимна с глава към къщата:

— Да не би да мислиш че Улсен се е отървал леко с бърз куршум в главата?

— Няма нищо, казах ти! — Хари неочаквано повиши тон.

— Изплюй камъчето! — изкрещя Мьолер.

— Вижда ми се адски странно!

Мьолер смръщи вежди:

— Кое е странно?

— Опитен полицай като Валер — Хари, понижил глас, говореше бавно и наблягаше на всяка дума, — предпочете да тръгне сам, за да говори със заподозрян в убийство и евентуално да го залови. Това противоречи на всички писани и неписани правила.

— Значи какво ми казваш? Че Том Валер е предизвикал този инцидент? Накарал е Улсен да извади оръжие, за да отмъсти за Елен, това ли е? Затова ли стоиш на втория етаж и повтаряш според Валер това, според Валер онова, сякаш ние в полицията не разчитаме на думата на колегите си? И всички тия приказки, докато половината от полицаите на местопрестъплението слушат?

Втренчиха се един в друг. На ръст Мьолер бе почти колкото Хари.

— Само ми се струва адски странно — отговори Хари и се извърна. — Това е всичко.

— Достатъчно, Хари! Не знам за какво си тръгнал след Валер насам, ако си имал подозрения, че ще се случи нещо такова. Не искам обаче да чувам повече такива приказки. Не желая изобщо да чувам от теб и една лоша дума повече, която да вменява на някого каквото и да е. Ясно?

Хари погледна жълтата къща на семейство Улсен: малка, без висока ограда като останалите къщи по утихналата в следобедна дрямка улица.

В сравнение с другите къщи грозноватият, покрит с изрисуван бетон дом изглеждаше незащитен. Сякаш изолиран от съседските сгради. Разнасяше се кисела миризма на изгорена шума, а вятърът донасяше и пак отнасяше далечния, металически глас на говорителя от хиподрума в квартал Бярке.

Хари вдигна рамене:

— Съжалявам. Аз… знаеш.

Мьолер сложи ръка на рамото му.

— Тя бе най-добрата. Знам, Хари.