Ю Несбьо
Червеношийката (78)

Седемдесет и осма глава

Къщата на семейство Юл, 12 май 2000 г.

Хари взе завоя и веднага видя полицейската кола пред къщата на Юл. Тихата улица с дървените къщи, локвите с разтопен лед, синята лампа, която бавно се въртеше върху покрива на автомобила, две любопитни деца на велосипеди — представляваше повторение на сцената пред къщата на Свере Улсен. Хари се молеше приликите да спрат дотук.

Паркира форда, излезе и тръгна бавно към портата. Затвори я зад себе си и чу, че някой излиза по стълбите.

— Вебер — изненада се Хари. — Пътищата ни пак се кръстосват.

— Така си е.

— Не знаех, че и ти караш патрулка.

— Не карам, знаеш го, мамка му. Но Бранхауг живее ей тук на склона и тъкмо се бяхме качили в колата, като пристигна съобщението по радиото.

— Какво става?

— Защо питаш мен? В къщата няма никого. Но вратата беше отворена.

— Огледахте ли наоколо?

— От мазето до тавана.

— Странно. Както виждам, и кучето не е тук.

— Псета и хора, всичко е изчезнало. Но изглежда някой е бил в мазето, защото прозорецът на вратата му е счупен.

— Аха — Хари погледна по протежение на улицата. Между къщите зърна очертанията на тенискорт. — Навярно е отишла при някоя съседка — измърмори Хари. — Така я посъветвах.

Вебер последва Хари в коридора, където млад полицай се оглеждаше в огледалото над масичката с телефона.

— Е, Муен, виждаш ли симптоми на интелигентен живот? — кисело попита Вебер.

Муен се обърна и кимна бързо на Хари.

— Мдам — премлясна Муен. — Не знам дали е интелигентен, или е само странен.

Посочи към огледалото. Другите двама се приближиха.

— Бинго — възкликна Вебер.

Големите червени букви по огледалото сякаш бяха написани с червило:

Господ е моят съдник

Хари почувства устата си като вътрешността на портокалова кора.

Стъклото на външната врата издрънча, когато някой рязко я отвори.

— Какво правите тук? — попита силуетът, застанал пред тях в контражур. — И къде е Бюре?

Беше Евен Юл.

Хари седеше до кухненската маса заедно с очевидно угрижения Евен Юл. Муен тръгна да обикаля из района, за да търси Сигне Юл и да разпитва дали някой е видял нещо. Вебер имаше спешни дела във връзка с убийството на Бранхауг и се наложи да тръгне с полицейската кола, но Хари обеща на Муен да го закара обратно в полицията.

— Тя винаги казваше къде отива, като излизаше навън — обясни Евен Юл. — Тоест, винаги казва.

— Почеркът на огледалото в коридора неин ли е?

— Не — отвърна той. — Или поне така ми се струва.

— А червилото?

Юл погледна Хари, без да му отговори.

— Беше изплашена, когато говорихме по телефона — обясни Хари. — Твърдеше, че някой иска да я убие. Имате ли представа кой би могъл да е?

— Да я убие ли?

— Така твърдеше тя.

— Никой не иска да убие Сигне.

— Никой ли?

— Да не сте полудели, човече?

— В такъв случай разбирате, че съм принуден да ви попитам дали съпругата вие психически нестабилна. Истерична.

Хари се увери, че Юл е чул думите му, едва когато поклати отрицателно глава.

— Добре — Хари се изправи. — Вижте дали ще се сетите за нещо, което да ни е от помощ. И не е зле да се обадите на всичките си приятели и роднини, където би могла да потърси убежище. Изпратих нейно описание за издирване, а Муен и аз ще проверим района. Засега няма какво друго да направим.

Хари затвори портата и видя упътилия се към него Муен. Той поклати глава.

— Хората не са ли видели поне някаква кола? — попита Хари.

— По това време на деня вкъщи има само пенсионери и майки с бебета.

— Пенсионерите са много наблюдателни.

— Очевидно не и тези. Ако изобщо се е случило нещо, заслужаващо внимание, де.

Нещо, заслужаващо внимание. Хари не знаеше защо, но звученето на тези думи отекна някъде отзад в мозъка му. Хлапетата на велосипедите бяха изчезнали. Той въздъхна.

— Да тръгваме.