Ю Несбьо
Червеношийката (73)

Седемдесет и трета глава

Градчето Клипан, Южна Швеция, 11 май 2000 г.

Хари се събуди.

Отне му секунда да осъзнае къде се намира. След като вчера следобед се прибра в апартамента, първо си помисли, че ще бъде невъзможно да спи тук. Само една тънка стена и обикновено стъкло делеше спалнята от оживеното шосе отвън. Но щом магазинът „ИКА“ от отсрещната страна на пътя затвори вечерта, мястото се превърна в пълно мъртвило. Почти не минаваха коли, а хората сякаш се изпариха.

Хари си купи пица „Грандиоса“ от „ИКА“ и я стопли във фурната. Ама че странно бе да си в Швеция и да ядеш италианска храна, приготвена в Норвегия. После пусна прашния телевизор, поставен върху каса бира в ъгъла. Телевизорът явно не беше в ред, защото всички хора на екрана имаха странен зелен слой по лицата си. Изгледа документален филм за едно момиче, разказващо за брат си, който по време на юношеството й през седемдесетте обикалял по света и й пращал писма: от убежища на бездомници в Париж, от кибуц в Израел, от пътуване с влак в Индия, на ръба на отчаянието в Копенхаген. Няколко кратки кадъра, повече неми картини, глас зад кадър и странно меланхоличен, тъжен разказ. Сигурно го е сънувал, защото пред очите му още плуваха лицата и местата от филма.

Събуди го звук от окаченото над кухненския стол палто. Силното звънене отекваше в стените на голата стая. Вечерта включи отоплението на най-високата степен и въпреки това замръзваше под тънката завивка. Стъпи на студения линолеум и извади мобилния телефон от вътрешния джоб на палтото.

— Ало?

Никой не отговори.

— Ало?

От другата страна на линията се чу ваше само нечие дишане.

— Ти ли си, Сьос?

В бързината се сещаше единствено за нея: тя имаше номера му и би му звъннала посред нощ.

— Всичко наред ли е? Как е Хелге?

Обзет от известни съмнения, повери птичката на Сьос, но тя толкова се зарадва и обеща да се грижи добре за нея. Но това не беше Сьос. Тя не диша така. А и би му отговорила.

— Кой е на телефона?

Все още никакъв отговор.

Понечи да затвори, но чу леко хлипане. От другата страна някой задиша на пресекулки, сякаш се готвеше да заплаче. Хари седна на канапето, което служеше и за легло. В цепнатината между тънките сини завеси виждаше неонова табела с надпис „ИКА“.

Хари извади цигара от кутията върху ниската масичка до канапето, запали я и смукна жадно, докато слушаше как треперещият дъх премина в тихо хлипане.

— Няма нищо, няма нищо — прошепна той.

Навън се чу шум от преминаваща кола. Сигурно волво, помисли си Хари. Дръпна завивката върху краката си. После разказа историята за момичето и големия й брат, както си я спомняше. Когато свърши, тя вече не плачеше; малко след това й пожела лека нощ и връзката се разпадна.

В осем часа мобилният му телефон звънна за втори път; навън се бе развиделило. Хари намери апарата под завивката, между краката си. Обаждаше се Майрик. Звучеше стресиран.

— Веднага се прибирай в Осло — нареди той. — Изглежда тази твоя пушка „Мерклин“ отново е влязла в употреба.