Ю Несбьо
Червеношийката (40)

Четиридесета глава

Квартал Холменколен, 3 март 2000 г.

В квартал Холменколен Хари откри в сумрака търсения номер върху голяма, боядисана в кафяво къща под огромни смърчове. Към къщата водеше чакълест път и той стигна с колата до двора, където направи обратен завой. Смяташе да паркира под наклон на площадката, но когато превключи на първа скорост, колата неочаквано се задави и издъхна. Хари изпсува и завъртя ключа, за да запали, ала двигателят само изохка жално.

Слезе от колата и тръгна към къщата. От вратата излезе жена. Тя явно не го бе чула да идва и се спря горе на стълбите с въпросителна усмивка.

— Добро утро — поздрави Хари и кимна към колата. — Не е много здрава, има нужда от… лекарства.

— От лекарства ли? — попита тя с дълбок и топъл глас.

— Да, май е пипнала грипа, който върлува в момента.

Усмихна му се малко по-широко. Жената изглеждаше на около тридесет, а черното й непретенциозно палто с небрежно-елегантен вид му подсказа, че е адски скъпо.

— Тъкмо излизах. Тук ли идвате?

— Да, струва ми се. Синдре Фауке?

— Почти. Но сте закъснели с няколко месеца. Баща ми се премести долу в града.

Хари се приближи и откри, че тя е хубава. А нещо в свободния й маниер на говорене и в начина, по който го гледаше право в очите, издаваше, че е и самоуверена. Работи много, предположи той. Нещо, което изисква рационално, трезво мислене. Брокер на недвижими имоти, заместник-шеф на банка, политик или нещо подобно. Във всички случаи е заможна, в това Хари не се съмняваше. Не заради палтото и палата зад нея, а заради стойката й и високите й, аристократични скули. Тя заслиза по стъпалата, поставяйки краката си един пред друг, сякаш върви по въже. С нейните крачки изглеждаше лесно. Уроци по балет, помисли си Хари.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

Изговаряше съгласните отчетливо и съвсем точно, почти театрално.

— Идвам от полицията — започна да търси служебната си карта в джоба на якето, но тя усмихнато махна с ръка.

— Ами, много ми се иска да поговоря с баща ви.

С раздразнение Хари забеляза, че, без да иска, заговори с нетипична за него тържествена интонация.

— Защо?

— Търсим един човек. И се надявам баща ви да ни помогне.

— Кого търсите?

— Не мога да ви кажа.

— Добре — тя кимна, все едно това е изпит и Хари току-що го е издържал.

— Но понеже разбирам, че не живее тук… — Хари заслони очи с ръка. Ръцете й бяха фини. Уроци по пиано, помисли си той. И имаше мимически бръчки под очите.

Вероятно все пак е прехвърлила трийсетте?

— Не, не живее тук — потвърди тя. — Премести се в по-спокоен квартал на улица „Вибе“ 18. Според мен ще го откриете или там, или в Университетската библиотека.

Университетската библиотека. Тя изговори словосъчетанието толкова ясно, че не се загуби и един-единствен звук.

— Улица „Вибе“ 18. Разбирам.

— Чудесно.

— Да.

Хари кимна. И пак кимна. Като онези кученца, които някои шофьори обичат да държат до прозореца зад задните седалки в колата. Тя се усмихна със стиснати устни и повдигна вежди, сякаш за да сложи край на разговора, ако Хари няма други въпроси.

— Разбирам — повтори Хари.

Веждите й бяха черни и съвършено еднакви. Сигурно са оформени с пинсета, помисли си Хари. Незабележимо оформени.

— Налага се да тръгвам. Трамваят ми…

— Разбирам — каза Хари за трети път, но не понечи да тръгне.

— Надявам се да го намерите. Баща ми.

— Ще успеем.

— Приятен ден. — Чакълът заскърца под токчетата й, когато тръгна.

— Имам малък проблем… — обади се Хари.

 

 

— Благодаря за помощта — усмихна се Хари.

— Няма защо. Сигурен ли сте, че няма да се отклоните много от пътя си?

— Няма, нали ви казвам, и без това щях да мина оттам — Хари притеснено погледна крадешком към фините и без съмнение страшно скъпи кожени ръкавици, посивели от мръсотията по задницата на колата му. — Въпросът е дали тази бричка ще издържи дотам — добави той.

— Така е, изглежда тази бричка е преживяла доста — съгласи се тя и посочи дупката на мястото на радиото, откъдето се подаваше сноп червени и жълти жици.

— Разбиха я — поясни Хари. — Затова вратата не се заключва, съсипаха и ключалката.

— Значи сега входът е свободен за всички желаещи?

— Да, така става, като поостарееш.

Тя се засмя.

— Така ли?

Погледна я крадешком за втори път. Вероятно беше от онзи тип жени, които не се променят с възрастта, и от двадесет до петдесетгодишна възраст изглеждат все на тридесет. Хареса профила й, деликатните линии. Кожата й имаше топъл, естествен тен, а не сухия, матов загар, който жените на нейната възраст обичат да си купуват през февруари. Под разкопчаното палто той виждаше издължената й слаба шия. Хари погледна ръцете й, спокойно отпуснати в скута й.

— Червено е — отбеляза спокойно тя.

— Съжалявам — Хари удари спирачки.

Какво прави той? Гледа ръцете й, за да провери дали носи халка? Боже мой.

Той се огледа и веднага се сети къде се намират.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Не, не.

Светофарът светна в зелено и той даде газ.

— Просто имам лоши спомени от това място.

— И аз. Преди няколко години пътувах тук с влака точно след като полицейска кола бе преминала през релсите и се бе забила в стената ей там — посочи тя. — Беше ужасно. Единият полицай все още висеше на кола на оградата, като разпънат на кръст. След това не успях да заспя дни наред. Разправяха, че полицаят, който шофирал, бил пиян.

— Кой го каза?

— Един колега, с когото следвахме. От Висшето полицейско училище.

— Значи сте следвали в Полицейската академия?

— Не, луд ли сте? — засмя се пак тя. На Хари звукът му допадна. — Учих право в университета.

— И аз. Кога сте следвали?

Ах, ти, хитрецо Хуле.

— Завърших през деветдесет и втора.

Хари започна да пресмята. Значи, поне на тридесет.

— А вие?

— През деветдесета — отвърна Хари.

— Значи помните концерта с „Рага Рокерш“ по време на Юстивала^[1] през осемдесет и осма.

— Разбира се. Бях там. В градината.

— И аз! Беше страхотно, нали? — Тя го погледна. Очите й блестяха.

Къде? — помисли си той. — Къде си била?

— Да, беше хубаво. — Хари не помнеше добре концерта. Но изведнъж се сети за всички почтени дами с леви убеждения, които се появяваха по концертите на „Рага“.

— Но ако сме учили по едно и също време, значи сигурно имаме и много общи познати — подхвърли тя.

— Съмнявам се. Тогава работех като полицай и много-много не се подвизавах из студентските среди.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Можете да ме оставите тук — предложи тя.

— Тук ли отивате?

— Да, най-удобно е.

Той сви към тротоара, а тя се обърна към него. Заблуден кичур бе паднал върху лицето й. Погледът й бе едновременно нежен и дързък. Кафяви очи. Изведнъж, съвсем неочаквано го осени дива мисъл: искаше да я целуне.

— Благодаря — усмихна се тя.

Посегна към дръжката на вратата, но не успя да отвори.

— Съжалявам — Хари се пресегна над нея и вдиша аромата й. — Ключалката… — блъсна силно вратата и тя се отвори. Чувстваше се като пиян.

— Може би ще се видим — погледна го тя.

— Може би.

Искаше му се да я попита къде отива, къде работи, дали харесва работата си, какво друго обича, дали има приятел, дали би отишла с него на концерт, макар и не на „Рага“. Но за щастие бе късно, тя вече се носеше с балетните си стъпки по тротоара.

Хари въздъхна. Срещна я преди тридесет минути и дори не знаеше как се казва. Изглежда преходната възраст го застига прекалено рано.

После погледна в огледалото и направи абсолютно неправилен обратен завой. Улица „Вибе“ се намираше съвсем наблизо.