Ю Несбьо
Червеношийката (14)

Четиринадесета глава

Външно министерство, 4 ноември 1999 г.

Бернт Бранхауг погледна часовника и сбърчи чело. Осемдесет и две секунди, седем повече от предвиденото. Прекрачи прага на заседателната зала, изчурулика „добър ден“ и изпрати прословутата си усмивка към четирите лица, обърнати към него.

От едната страна на масата седяха Кюрт Майрик от Полицейската служба за сигурност и Ракел, жената с неподходящата шнола, скучния костюм и строгото изражение. Забеляза, че всъщност костюмът изглежда доста скъп за секретарка. Все още се осланяше на интуицията си, която му подсказваше, че тя е разведена, но може би е била омъжена за богаташ. Или пък има заможни родители? Отново се появи тук, на среща, за която Бранхауг настоя да протече при пълна секретност. Значи заема по-важен пост в ПСС, отколкото е предполагал. Бранхауг реши да научи нещо повече за нея.

От другата страна на масата седеше Ане Стьорксен заедно с високия слаб шеф на полицейски отдел, чието име винаги забравяше. Първо му трябваха повече от осемдесет секунди, за да стигне до заседателната зала, а сега не се сеща за имената — да не би да остарява?

Едва си го помисли и в съзнанието му изникнаха снощните събития. Изведе Лисе, младата стажантка във Външно министерство, на скромна вечеря като удължаване на работното й време, както се изрази той. После я покани на питие в хотел „Континентал“, където от името на Външно разполагаше с постоянна стая, предназначена за строго секретни срещи. Лисе не се дърпа много-много, оказа се амбициозно момиче. Но сеансът се провали. Остарява ли? Единичен случай, вероятно малко повече алкохол, но не и старост. Бранхауг пропъди мисълта и седна.

— Благодаря на всички, загдето се отзовахте за толкова кратко време — започна той. — Няма нужда, естествено, да подчертавам секретния характер на тази среща, но все пак ще го направя, защото тук присъстват хора с недостатъчен опит в това отношение.

Бранхауг хвърли бърз поглед към всички с изключение на Ракел и така даде да се разбере, че съобщението е адресирано към нея. После се извърна към Ане Стьорксен.

— Как са впрочем нещата с вашия човек?

Полицейският началник го изгледа леко объркано.

— С вашия полицай? — побърза да уточни Бранхауг — С Хуле, нали така му е името?

Тя кимна към Мьолер, който се изкашля два пъти, преди да започне да говори.

— Сравнително добре. Той е потресен, разбира се. Но… мда… — вдигна рамене, за да покаже, че няма какво повече да добави.

Бранхауг повдигна повторно вежда:

— Не толкова потресен, че да представлява риск за изтичане на информация, надявам се?

— Е — изсумтя Мьолер. С периферното си зрение долови как госпожа полицейският началник бързо се обърна към него. — Не мисля. Той е наясно с деликатния характер на случая. И, разбира се, е инструктиран относно необходимостта да пази в тайна всичко случило се.

— Същото важи и за другите полицейски служители, които са присъствали — побърза да добави Ане Стьорксен.

— Тогава да се надяваме, че всичко е под контрол заключи Бранхауг. — Позволете ми сега да ви съобщя най-новата информация по случая. Преди малко проведох дълъг разговор с американския посланик и изглежда мога да кажа, че постигнахме единодушие по основните въпроси в този трагичен инцидент.

Той спря погледа си на всички присъстващо поотделно. Те го гледаха напрегнато. Чакаха да чуят какво ще им съобщи той, Бернт Бранхауг. Това бе достатъчно, за да се изпари напълно лошото настроение, измъчващо го допреди секунди.

— Посланикът ме уведоми, че състоянието на агента от Сикрет Сървис, когото вашият човек — той кимна към Мьолер и госпожа полицейския началник — простреля на прелеза, е стабилно и вече няма опасност за живота му. Получил е наранявания в гръбначния стълб и вътрешни кръвоизливи, но бронежилетката го е спасила. За съжаление не успяхме да получим информацията по-рано, но по разбираеми причини се опитваха да сведат комуникацията по случая до минимум. Обменяха се само най-необходимите данни между неколцина посветени.

— Къде е той? — въпроса зададе Мьолер.

— Строго погледнато, не е необходимо да знаете, Мьолер.

Той погледна Мьолер и видя как лицето му пребледня. За секунда настана потискащо мълчание. Винаги ставаше малко неловко, когато някой им напомняше, че научават само необходимото им за работата. Бранхауг се усмихна и разпери извинително ръце, сякаш казваше: разбирам те, че искаш да знаеш, но това е положението.

Мьолер кимна и заби поглед в масата.

— Добре — смили се Бранхауг — Мога само да добавя, че след операцията е преместен във военна болница в Германия.

— Аха — Мьолер се почеса зад врата. — Ъъъ…

Бранхауг чакаше.

— Предполагам, няма проблем Хуле да бъде осведомен? За здравето на агента от Сикрет Сървис, имам предвид? Това би… ъъъ… улеснило ситуацията за него.

Бранхауг погледна Мьолер. Затрудняваше се да разбере що за човек в същност е шефът на полицейския отдел.

— Няма проблем — махна с ръка той.

— До какво споразумение стигнахте с посланика? — попита Ракел.

— Ще стигна и дотам — меко възрази Бранхауг. Всъщност ставаше дума за следващата точка, но той не обичаше да го прекъсват по този начин.

— Първо искам да похваля Мьолер и полицията в Осло за бързата намеса на местопроизшествието. Според докладите агентът е получил лекарска помощ само след дванадесет минути.

— Хуле и неговата колежка Елен Йелтен са го закарали в болницата „Акер“ — уточни Ане Стьорксен.

— Действали са удивително бързо — подчерта Бранхауг — И това виждане се споделя от американския посланик.

Мьолер и шефката на полицията размениха погледи.

— Освен това посланикът е разговарял със Сикрет Сървис. Не се обсъжда търсене на права по съдебен път от американска страна. Естествено.

— Естествено — съгласи се Майрик.

— Постигнахме и съгласие, че основната грешка е на американците. Агентът в будката за билети изобщо не е трябвало да се намира там. Тоест — трябвало е, но е било редно норвежкият офицер за свръзка да бъде уведомен. Норвежкият полицейски служител на пост, където е бил агентът, е трябвало — извинете, можело — да информира офицера, но той само е проверил документите за самоличност на агента. Имаше постоянна заповед да се осигури достъп на агенти на Сикрет Сървис до всички охранявани места и затова полицаят не е сметнал за необходимо да докладва на по-високо ниво. От днешна гледна точка можем да кажем, че е било нужно да го направи.

Той погледна Ане Стьорксен — тя явно не възнамеряваше да възразява.

— Добрите новини са, че досега няма данни за изтекла информация. Но не съм ви повикал да обсъждаме какво да правим при максимално оптимистичен сценарий; то е същото, като да си седим мирно и тихо. Защото най-добре е да забравим за такъв сценарий. Направо наивно е да си мислим, че инцидентът с ранения агент няма да излезе наяве.

Бернт Бранхауг местеше дланите си нагоре-надолу, сякаш искаше да разчлени изреченията на смилаеми хапки.

— Освен двадесетината човека от ПСС, Министерството на външните работи и групата за координация — всички, наясно със случая — около петнадесет полицейски служители са станали свидетели на инцидента на самия жп прелез. Не искам да злословя по техен адрес, сигурно общо взето пазят служебна тайна. Но те са обикновени полицаи без опит в опазване на тайна на такова ниво, каквото е необходимо тук. Трябва да прибавим и хората от Държавната болница, компанията „Фиеллиниен АС“ и хотел „Плаза“, които в по-голяма или по-малка степен имат причина да заподозрат какво се е случило. Нямаме и гаранция, че никой от съседните на прелеза сгради не е проследил кортежа с далекоглед. Само една дума от някой, който е имал някакво вземане-даване със случката и…

Той изпусна въздуха в бузите си, за да онагледи експлозията.

Около масата настъпи тишина. Най-после Мьолер се изкашля:

— И защо е толкова… ъъъ… опасно да излезе наяве?

Бранхауг кимна, сякаш за да покаже, че това не е най-глупавият въпрос, който бе чувал. Обяснението обаче потвърди предчувствието на Мьолер, че е тъкмо обратното.

— Съединените американски щати са нещо повече от съюзник — започна Бранхауг с невидима усмивка. Произнесе го с тон, с какъвто човек разказва на чужденец, че Норвегия има крал и столицата се казва Осло.

— През 1920 година Норвегия е била една от най-бедните страни в Европа и щяхме да си останем такива, ако не беше помощта на САЩ. Забравете за реториката на политиците. Емиграцията, планът „Маршал“, Елвис и финансирането на нефтената приказка превърнаха Норвегия във вероятно най-проамерикански настроената държава. Ние в тази зала сме работили дълго, за да стигнем до днешното ниво в кариерите си. Но дочуе ли някой наш политик, че човек от присъстващите тук е виновен за застрашаването на живота на американския президент…

Бранхауг остави края на изречението да увисне във въздуха, а погледът му обходи хората около масата.

— За наше щастие — продължи той, — американците предпочитат да обявят, че техен агент от Сикрет Сървис е допуснал грешка, отколкото да признаят наличието на сериозни дефицити в сътрудничеството с един от основните си съюзници.

— С други думи — обади се Ракел, без да вдига поглед от бележника пред себе си, — не се нуждаем от норвежка изкупителна жертва.

После тя повдигна очи и погледна право към Бернт Бранхауг.

— Имаме нужда точно от обратното: от норвежки герой, нали?

Бранхауг я наблюдаваше със смесица от удивление и интерес. Удивление, защото тя веднага разбра накъде бие той, а интерес, защото му стана ясно, че на нея може да се разчита.

— Правилно. В деня, когато излезе наяве, че норвежки полицай е стрелял по агент на Сикрет Сървис, трябва да разполагаме с уточнена версия — подчерта той. — И тази версия трябва да изключва грешка от наша страна. Нашият офицер е действал на място според дадената му инструкция и вината е единствено и само на агента. Такава версия удовлетворява и нас, и американците. Предизвикателството е да накараме медиите да ни повярват. И във връзка с това казвам…

— … че ни е нужен герой — заключи шефката на полицията. Тя кимна; и тя разбираше какво има предвид той.

— Извинете — намеси се Мьолер. — Единствен аз ли не схващам идеята? — той направи сравнително неуспешен опит да придружи въпроса си с кратък смях.

— Полицаят е показал решителност в ситуация, представляваща потенциална заплаха за президента — обясни Бранхауг — Ако мъжът в будката за билети е бил атентатор, а по инструкция нашият служител е бил длъжен да го предположи, той е щял са спаси живота на президента. Мъжът не се оказа атентатор, но това не променя фактите.

— Точно така — подкрепи го Ане Огьорксен. — В такива ситуации инструкцията е по-важна от личната преценка.

Майрик замълча, но кимна одобрително.

— Добре тогава — продължи Бранхауг — „Идеята“, както я наричате, Бярне, е да убедим пресата, началниците ни и всички, запознати със случая, че нито за миг не сме се усъмнили в правилното поведение на нашия офицер. „Идеята“ е, че отсега нататък трябва да се държим така, сякаш той всъщност е извършил подвиг.

Бранхауг забеляза изумлението на Мьолер.

— Ако не похвалим усърдието на полицая, значи почти признаваме неговата грешка, като е стрелял, и следователно планирането на охраната по време на президентското посещение е куцало.

Около масата кимнаха.

— Ерго… — обобщи Бранхауг Обожаваше тази дума. Дума, покрита с патина, почти непреодолима, понеже претендираше за самия авторитет на логиката. Оттук следва.

— Ерго ще му дадем медал? — обади се отново Ракел.

Бранхауг усети раздразнение. Заради начина, по който тя произнесе „медал“. Сякаш в момента пишат комедия и всички забавни предложения са добре дошли. Сякаш неговият план е комедия.

— Не — натърти думата той. — Няма да му дадем медал. Медали и отличия се дават много лесно, но не ни осигуряват желаната правдоподобност — облегна се на стола с ръце зад тила. — Нека повишим този мъж. Да го направим старши полицейски инспектор.

Последва дълго мълчание.

— Старши инспектор ли? — Бярне Мьолер гледаше Бранхауг с недоверие. — Задето е стрелял по агент на Сикрет Сървис?

— Звучи малко зловещо, но помислете малко.

— Това… — Мьолер премига, сякаш искаше да каже много неща, но предпочете да си замълчи.

— Може би не е нужно да му се вменяват всички обичайни функции на старши инспектор — Бранхауг чу гласа на госпожа полицейския началник. Изрече думите предпазливо. Сякаш провираше конец през иглено ухо.

— И за това сме помислили, Ане — леко натърти името й той. За пръв път се обръщаше към нея на малко име. Едната й вежда потрепна едва забележимо, но иначе той не забеляза признаци това да й е неприятно. Бранхауг продължи:

— Проблемът е, че ако колегите на този ваш любител на стрелбата сметнат назначението за прекадено и впоследствие разберат, че става въпрос за камуфлаж, то тогава работата ни е спукана. Нещо повече. Заподозрат ли операция по заличаване на следи, моментално ще тръгнат слухове, че съзнателно сме се опитали да прикрием гафа. С други думи, налага се да му дадем пост, за който да изглежда правдоподобно никой да не получава много информация за същинската му работа. Казано по друг начин: повишение, комбинирано с преместване на защитено място.

— Защитено място. Без контрол — Ракел се усмихна накриво. — Звучи, сякаш сте решили да го изпратите в нашата прегръдка, Бранхауг.

— Какво мислиш, Кюрт? — попита Бранхауг.

Кюрт Майрик се почеса зад ухото и тихо изсумтя.

— Ами добре — примири се той. — Винаги ще намерим място за старши полицейски инспектор.

Бранхауг кимна.

— Би било от голяма полза.

— Да, хубаво е да си помагаме взаимно, когато можем.

— Чудесно — Бранхауг се усмихна широко и с един поглед към стенния часовник даде знак, че срещата е приключила. Чу се скърцане от столове.