Ю Несбьо
Червеношийката (7)

Седма глава

Кабинетът на Мьолер, 9 октомври 1999 г.

Двата дълги крака на старши полицейски инспектор Бярне Мьолер, почти излегнат на стола, стърчаха между краката на масата. С ръце, кръстосани зад тила, Мьолер представляваше идеалният пример за „продълговат череп“, стискайки между ухото и рамото си телефонна слушалка. Наскоро Хуле оприличи късо подстриганата му и оформена като паница коса на шикозната прическа на Кевин Костнър в „Бодигард“. Мьолер не беше гледал филма. Не бе ходил на кино от петнадесет години, защото съдбата му бе отредила твърде отговорен характер, ежедневие с малко свободно време, две деца и съпруга, която го разбираше само отчасти.

— Така да бъде — заключи Мьолер, затвори телефона и погледна Хари над бюро, затрупано с документи, препълнени пепелници и пластмасови чашки. Логически център сред хаоса оформяше снимката на дв е момчета с боядисани лица като на индианци.

— Ето те и теб, Хари.

— Тук съм, шефе.

— Бях на съвещание във Външно министерство във връзка със срещата на върха през ноември тук, в Осло. Американският президент пристига… е, ти четеш вестници. Кафе, Хари?

Мьолер се изправи и само с няколко великански крачки стигна до канцеларски шкаф, където на върха на купчина листове едва се крепеше кана кафе и се пълнеше с гъста течност.

— Благодаря, шефе, но аз…

Отговорът му закъсня и Хари пое димящата чаша.

— С нетърпение очаквам посещение от Сикрет Сървис. Убеден съм, че постепенно ще се сприятелим, като се опознаем.

Мьолер не го каза с ирония. Не само за това качество Хари ценеше началника си.

Мьолер сви краката си в коленете и ги опря в долната част на плота на бюрото. Хари се облегна назад, за да извади от джоба на панталона си смачкан пакет „Кемъл“, и с въпросително повдигната вежда погледна Мьолер, който бързо кимна и бутна към него препълнен пепелник.

— Аз ще отговарям за сигурността на пътищата от и до летището. Освен президента идва и Барак.

— Барак ли?

— Ехуд Барак. Министър-председателят на Израел.

— Виж ти, да не би да предстои подписването на ново блестящо споразумение в Осло?

Мьолер отчаяно погледна синия облак пушек, понесъл се към тавана.

— Само не ми казвай, че не си чул, Хари, иначе ще се притесня още повече за теб. През последната седмица писаха на първите страници на всички вестници.

Хари вдигна рамене.

— Неблагонадеждно разпространение на вестници. Което ми причинява големи пропуски в общата осведоменост. Сериозен минус в социалния ми живот.

Хари предпазливо отпи нова глътка от кафето, но се отказа и остави чашата.

— И в сексуалния живот.

— Така ли? — Мьолер погледна Хари колебливо, сякаш се чудеше дали отговорът ще го развесели, или натъжи.

— Естествено. Коя жена би харесала мъж, наясно с имената на всички от „Експедиция «Робинзон»“, но не и с името на поне един министър? Или на президента на Израел.

— Те имат министър-председател.

— Сега разбираш какво имам предвид, нали?

Мьолер се стърпя да не прихне. Малко бе нужно да го разсмее човек. И да прояви слабостта си към леко простреляния полицай с големите уши, щръкнали от остригания череп като крилата на пъстроцветна пеперуда. Независимо че Хари му създаваше повече неприятности отколкото е редно. Като новоизлюпен началник на полицейски отдел той вече бе научил кое е правило номер едно за служител в обществения сектор: да си пази гърба. Мьолер се прокашля, за да заглуши мъчителните въпроси, които, макар да бе взел решение по тях, го и плашеха. Първо сключи вежди, за да сигнализира на Хари, че тревогата му е от професионален, а не от личен характер.

— Продължаваш да киснеш в ресторант „Скрьодер“, а, Хари?

— Вече съвсем рядко, шефе. По телевизията дават много интересни неща.

— Но седиш там?

— Те не обичат хората да стоят.

— Зарежи глупостите. Пиеш ли?

— В минимални количества.

— Какво ще рече минимални?

— Ще ме изхвърлят, ако пия по-малко.

Този път Мьолер не се сдържа и се засмя.

— Трябват ми трима офицери за свръзка, за да обезопасят пътя — продължи той. — Всеки ще разположи по десетима полицаи от различни полицейски райони в крепостта „Акершхюс“ плюс неколцина кадети от последния випуск на висшето полицейско училище. Мислех си за Том Валер…

Валер. Расист, гадняр, твърдо решен да заеме длъжността „старша полицейски инспектор“, която скоро щяха да обявят за вакантна. Хари, слушал достатъчно за начина му на работа, знаеше, че той олицетворява всички предразсъдъци, натрупани от обществото срещу полицаите, плюс още няколко, с изключение обаче на един: за жалост Валер не беше глупав. Като разследващ полицай бе постигнал впечатляващи резултати и дори Хари трябваше да признае, че Валер заслужава неизбежното си повишение.

— И за Вебер.

— За дъртия мърморко?

— … и за теб, Хари.

— Say again!^[1]

— Правилно разбра.

Хари се намръщи.

— Имаш ли нещо против? — попита Мьолер.

— Естествено, че имам нещо против.

— И защо така? Въпрос на чест е да се заемеш с такава задача, Хари. Като потупване по рамото е.

— Така ли? — Хари загаси цигарата и яростно започна да я търка в пепелника. — Или пък това е следващата крачка в рехабилитационния процес?

— Какво искаш да кажеш? — Бярне Мьолер изглеждаше засегнат.

— Помня как пренебрегна всички съвети и се конфронтира с доста хора, когато ме прибра след Банкок. И вечно ще ти бъда благодарен. Но що за глупост е това? Офицер за свръзка? Звучи като опит да се докажеш пред скептиците: ти си имал право, а те са сбъркали. Хуле е ценен служител, на него може да се разчита и така нататък.

— Така ли?

Бярне Мьолер пак бе сключил ръце зад продълговатия си череп.

— Така ли? — изимитира го Хари. — Така ли стоят нещата, пак ли съм само брънка от веригата?

Мьолер въздъхна примирено.

— Всички сме брънки, Хари. Винаги има скрит замисъл. Този едва ли е по-лош от всички останали. Свърши си работата както трябва. Ще бъде от полза и за двама ни. Толкова ли е трудно?

Хари изсумтя, понечи да каже нещо, спря, започна наново, но пак се отказа. Извади нова цигара от пакета.

— Само дето се чувствам като състезателен кон. Сякаш не съм в състояние да понеса никаква отговорност.

Хари държеше цигарата между устните си, без да я пали. Дължеше на Мьолер тази услуга, но какво щеше да се случи, ако се издънеше за пореден път? Беше ли мислил Мьолер за това? Офицер за свръзка. Отдавна не бе близвал алкохол, но все още се налагаше да внимава, да живее ден за ден. По дяволите, нали затова стана разследващ полицай, за да няма подчинени? И възможно най-малко началници. Хари захапа филтъра на цигарата.

Чуха някой да разговаря вън в коридора до машината за кафе. Май беше Валер. В отговор прозвуча звънък женски смях. Вероятно новата служителка. Хари още усещаше в ноздрите си миризмата на парфюма й.

— Мамка му — изсумтя Хари. Мамка му. От тези три срички цигарата му подскочи три пъти в устата.

Мьолер, стоял със затворени очи, докато Хари мислеше, примижа:

— Това „да“ ли да го разбирам?

Хари стана и си тръгна, без да пророни дума.