Ю Несбьо
Червеношийката (82)

Осемдесет и втора глава

Квартал Холменколен, 12 май 2000 г.

Бе най-топлата пролетна вечер досега. Хари шофираше с отворен прозорец и лекият ветрец милваше косата и лицето му. От квартал Холменколен виждаше Ослофиорд, където островите бяха пръснати като зеленикаво кафяви миди и първите платноходки за сезона плаваха към сушата. Няколко абитуриенти с червени шапки уринираха край пътя до боядисан в червено автобус, от чиито тонколони бумтеше музика:

„Won’t You be my lover…“^[1]

Възрастна дама в панталон „голф“ и вързан на кръста анорак вървеше надолу по пътя с блажена, уморена усмивка на уста.

Хари паркира автомобила долу пред къщата й. Не искаше да се качва до самия двор, не знаеше защо точно — вероятно, защото му се струваше по-малко нахално да остави колата си тук, долу. Нелепо, естествено, понеже все пак идваше без предупреждение и без покана.

Бе преполовил пътя към площадката за автомобили, когато мобилният му телефон иззвъня. Обади се Халвуршен, бил в Архива на държавните предатели.

— Нищо — докладва той. — Ако Даниел Гюдесон наистина е жив, със сигурност не е осъден за държавно предателство след войната.

— А Сигне Юл?

— Получила е присъда от една година.

— Но все пак се е отървала от затвор. Нещо друго интересно?

— Нищо. Вече се канят да ме изритат оттук и да затварят.

— Отиди си вкъщи и се наспи. И утре е ден.

Хари стигна до стъпалата и тъкмо щеше да ги изкачи с един скок, когато вратата се отвори. Той застина. Озова се пред Ракел, облечена във вълнен пуловер и сини дънки, със сплъстена коса, а лицето й — още по-бледо отпреди. Потърси в погледа й признаци на радост, че го вижда, но не откри такива. Не долови и неутралната любезност, от която се боеше най-много. Очите й всъщност не изразяваха нищо, каквото и да означаваше това.

— Чух, че някой отвън говори — поясни тя. — Влез.

В хола Олег седеше по пижама и гледаше телевизия.

— Здрасти, слабак такъв — поздрави Хари. — Не трябва ли да се упражняваш на „Тетрис“?

Олег изсумтя, без да го погледне.

— Забравих, че децата не схващат иронията — обърна се Хари към Ракел.

— Къде беше? — попита Олег.

— Къде съм бил ли? — Хари се учуди малко, забелязвайки укорителната физиономия на Олег. — Какво искаш да кажеш?

Олег вдигна рамене.

— Кафе? — попита Ракел.

Хари кимна. Олег и Хари седяха мълчаливо и гледаха невероятното пътуване на антилопата гну през пустинята Калахари, докато Ракел трополеше в кухнята. Мина доста време, докато завърши пътуването и докато стане кафето.

— Петдесет и шест хиляди — обади се накрая Олег.

— Лъжеш — усъмни се Хари.

— Бих рекордите на всички времена!

— Тичай да донесеш играта.

Олег скочи и изчезна от хола, а Ракел влезе с кафето и седна срещу Хари. Той издърпа дистанционното и намали звука от трополящите копита. Накрая Ракел наруши мълчанието:

— Какво ще правиш на Седемнадесети май^[2] тази година?

— Дежурен съм. Но ако намекваш, че ме каниш някъде, ще преобърна света…

Тя се засмя и махна с ръка.

— Извинявай, просто поддържам разговора. Хайде да говорим за нещо друго.

— Разбрах, че си болна? — попита Хари.

— Дълга история.

— Имаш доста такива в архива.

— Защо се върна? — попита тя.

— Заради Бранхауг. С когото по странно стечение на обстоятелствата разговарях точно тук.

— Да, животът е пълен с абсурдни съвпадения — съгласи се Ракел.

— Толкова абсурдни, че да не можеш да ги пропуснеш и в измислена история.

— Не знаеш всичко, Хари.

— Какво имаш предвид?

Тя само въздъхна и разбърка чая си.

— Какво значи това? Да не би цялото семейство да разговаря с кодирани съобщения тази вечер?

Тя се опита да се засмее, но смехът премина в хълцане. Пролетна настинка, помисли си Хари.

— Да… ами…

Тя се опита да започне изречението още няколко пъти, но все не успяваше да го довърши. Лъжичката в ръката й продължаваше да разбърква чая. Над рамото й Хари зърна как един крокодил бавно и безмилостно издърпва в реката антилопа гну.

— Чувствах се ужасно — прошепна тя. — И ми беше мъчно за теб.

Обърна се към Хари и едва сега той видя, че тя плаче. Сълзите й се стичаха по бузите и се събираха под брадичката. Тя не се опитваше да ги спре.

— Ами… — поде Хари и това бе всичко, което успя да промълви, преди да се озоват в обятията си. Вкопчиха се един в друг като в спасителен пояс. Хари трепереше. Поне това помисли си той. И това стига. Да я прегръщам така.

— Мамо! — долетя от втория етаж. — Къде ми е играта?

— В едно от чекмеджетата на скрина — отвърна Ракел с треперещ глас. — Почни от най-горното.

— Целуни ме — прошепна тя на Хари.

— Но Олег може…

— Играта не е в скрина.

Олег слезе по стълбата — най-накрая намерил играта в кутията с играчки — и първоначално не долови настроението в стаята. Започна да се присмива на Хари, който угрижено замънка, като видя новия брой точки на играта. Но точно когато Хари се залови да играе с надеждата да счупи рекорда, се чу гласът на Олег:

— Защо имате такива странни физиономии?

Хари погледна Ракел, която едва успяваше да задържи сериозното си изражение.

— Понеже ни е много хубаво заедно — обясни Хари и се отърва от три реда с тънка, продълговата част в най-десния ъгъл. — А този твой рекорд няма да издържи дълго, слабак такъв.

Олег се засмя и тупна Хари по рамото.

— Нямаш шанс. Ти си слабак.