Ю Несбьо
Червеношийката (34)

Тридесет и четвърта глава

Виена, 28 юни 1944 г.

— Добър вечер, meine Herrschaften^[1].

Дребничкият, мършав главен келнер направи дълбок поклон и Хелена ощипа Урия по ръката, понеже той не се стърпя и се засмя. Смяха се по целия път от болницата насам заради сензацията, която предизвикаха. Понеже Урия се оказа ужасен шофьор, Хелена настояваше да спират при всяка срещана кола по тясното платно. Вместо да я послуша, Урия натискаше клаксона и в резултат колите, с които се разминаваха, отбиваха встрани от пътя или напълно спираха. За щастие във Виена нямаше много коли и те стигнаха невредими до центъра преди седем и половина.

Главният келнер хвърли бърз поглед към униформата на Урия, после с дълбока, угрижена бръчка на челото провери в книгата за резервации. Хелена надзърна над рамото му. Музиката на оркестъра съвсем слабо заглушаваше жуженето от разговорите и смеха под кристалните полилеи, спускащи се от позлатените сводести тавани, поддържани от бели, коринтски колони.

Значи това е ресторантът „Drei Husaren“^[2], радостно си помисли тя. Сякаш трите стъпала на входа по вълшебен начин ги отведоха от град, белязан от войната, в свят, където бомбите и всички подобни несгоди придобиваха второстепенно значение. Рихард Щраус и Арнолд Шонберг^[3] със сигурност щяха да бъдат постоянни гости тук, понеже на това място се срещаха богатите, изисканите и свободомислещите хора във Виена. Толкова свободомислещи, че на баща й никога не му бе хрумнало да доведе тук семейството си.

Келнерът се изкашля. Хелена разбра, че нашивките на младши ефрейтор не го впечатлиха, а странното, чуждестранно име в книгата навярно го слиса.

— Масата ви е готова, последвайте ме, моля — той издърпа две менюта, усмихна им се вяло и се отдалечи със ситни крачки. Ресторантът се пукаше по шевовете.

— Заповядайте.

Урия погледна Хелена с леко примирена усмивка. Дадоха им маса без прибори до въртящата се врата към кухнята.

— Сервитьорът ви ще дойде след минутка — съобщи главният келнер и се изпари.

Хелена се огледа наоколо и започна да се смее:

— Виж — посочи тя. — Онова там е била масата ни.

Урия се обърна. Горе пред сцената за оркестъра един келнер вече разтребваше свободна маса, приготвена за двама души.

— Съжалявам. Май случайно добавих „майор“ пред името си, когато се обадих тук. Разчитах красотата ти да компенсира липсващото ми офицерско звание.

Тя хвана ръката му и в този миг оркестърът засвири весел чардаш.

— Сигурно свирят за нас — смени темата той.

— Може би — тя сведе поглед. — Дори и да не е за нас, няма нищо. Музиката е циганска. Хубава е, когато я изпълняват цигани. Виждаш ли такива?

Той поклати глава, без да престава внимателно да наблюдава лицето й. Сякаш бе важно да запечата в съзнанието си всяка черта, всяка извивка, всеки кичур.

— Всички цигани изчезнаха — продължи тя. — Както и евреите. Дали има нещо вярно в слуховете?

— В кои слухове?

— За концентрационните лагери.

Той вдигна рамене.

— По време на война се носят всякакви слухове. Лично аз бих се чувствал доста спокоен като пленник на Хитлер.

Оркестърът започна да изпълнява песен на три гласа на чужд език, а част от публиката пееше с тях.

— Какво е това? — попита Урия.

— Вербункош — отвърна Хелена. — Войнишка песен като норвежката песен, която ти изпя във влака. Песните трябвало да вербуват млади унгарци за войната на Ракоци^[4]. Какво те разсмя?

— Какви странни неща знаеш. Разбираш ли и за какво пеят?

— Малко. Стига си се смял — разкиска се тя. — Беатрис е унгарка и ми пееше на унгарски, затова разбирам някои думи. Става дума за забравени герои и идеали и така нататък.

— Забравени — той стисна ръката й. — Точно такава ще бъде и тази война някой ден.

Келнерът, незабелязано приближил се до масата им, се изкашля дискретно, за да даде знак за присъствието си.

— Желаете ли да поръчате, meine Herrschaften?

— Мисля, че да — каза Урия. — Какво ще ни препоръчате днес?

— Hahnchen.

— Пилешко? Звучи добре. Бихте ли ни избрали бутилка хубаво вино? Хелена?

Очите й зашариха надолу по менюто.

— Защо няма цени? — попита тя.

— Заради войната, Fraulein. Цените се променят всеки ден.

— И колко струва пилето?

— Петдесет шилинга.

С крайчеца на окото си Хелена вида как Урия пребледня.

— Гулаш за мен — каза тя. — Току-що вечеряхме, а и съм чувала, че приготвяте много добре унгарски ястия. Няма ли и ти да опиташ Урия? Не е здравословно да се вечеря два пъти.

— Ами аз… — смънка Урия.

— И леко вино — допълни Хелена.

— Два гулаша и леко вино? — попита келнерът и повдигна едната си вежда.

— Сигурно разбирате какво ви поръчах — връчи му менюто тя с ослепителната си усмивка. — Това е всичко, келнер.

Гледаха се в очите, докато келнерът изчезна в кухнята и после избухнаха в смях.

— Ти си полудяла! — смееше се той.

— Аз ли? Не аз те каня на вечеря в „Drei Husaren“ с по-малко от петдесет шилинга в джоба!

Той извади носна кърпичка и се наведе напред над масата.

— Знаете ли какво, Fraulein Ланг? — той внимателно бършеше избилите от смях сълзи по страните й. — Аз ви обичам. Наистина.

В същия миг обявиха въздушна тревога.

По-късно Хелена извикваше в съзнанието си тази вечер и се питаше колко ясно си я спомня, дали бомбите са падали така нагъсто, както й се струваше, дали всички наистина се обръщаха, докато двамата се качваха към средния вход на катедралата „Свети Стефан“. Воал от нереалност обвиваше последната нощ, която двамата прекараха заедно във Виена, но това не й пречеше да стопля сърцето си с мисли за нея в студените дни. А споменът за един и същ, кратък миг от тази лятна нощ веднъж предизвикваше смях, друг път — сълзи, без да разбира защо.

Обявиха тревогата. За секунда целият ресторант замръзна в неподвижна картина, после под позлатените сводове на тавана отекнаха първите ругатни.

— Hunde!

— Scheisse!^[5] Още е само осем часа.

— Англичаните сигурно са полудели — поклати глава Урия. — Още дори не се е стъмнило.

Изведнъж всички сервитьори започнаха да сноват наоколо, а главният келнер ходеше от маса на маса и издаваше кратки команди.

— Виж — посочи Хелена. — Скоро този ресторант може да е само куп руини, а те мислят единствено как да уредят сметките си с гостите, преди да офейкат.

Мъж в тъмен костюм скочи на сцената, където оркестърът прибираше инструментите си.

— Слушайте внимателно! — извика той. — Молим всички, които са си платили, незабавно да се насочат към най-близкото скривалище в подземието недалеч оттук. Моля ви да бъдете тихи и да слушате внимателно! Щом излезете, тръгнете надясно и продължете двеста метра надолу по улицата. Оглеждайте се за хора с червени ленти на ръкавите, те ще ви покажат накъде да вървите. И запазете спокойствие, има още време, докато самолетите пристигнат.

В същия миг се чу трясък от паднала бомба. Мъжът на сцената се опита да каже нещо, но гласовете и виковете в ресторанта го заглушиха и той се отказа, прекръсти се, скочи от подиума и изчезна.

Хората тичаха към изхода, а там вече се бе насъбрала ужасена тълпа. На гардероба някаква жена викаше:

— Mein Regenschirm! Чадърът ми!

Но не се виждаше никакъв гардеробиер. Разнесоха се нови трясъци, този път по-наблизо. Хелена гледаше пустата съседна маса, където две полупразни чаши с вино се удряха една о друга, когато помещението започнеше да вибрира. При пукването им се чуваше висок тон на два гласа. Две млади жени тикаха към изхода мъртвопиян мъж с туловище като на кит. Ризата му беше разгърдена, а по устните му бе изписана блажена усмивка.

За две минути ресторантът се изпразни и вътре се възцари странна тишина. Чуваше се само приглушено ридание от гардеробната, където жената вече не търсеше чадъра си, а бе опряла чело на плота. По белите покривки се виждаха наченати ястия и отворени бутилки. Урия продължаваше да държи ръката на Хелена. Нов трясък разклати кристалните полилеи, жената до гардеробната се сепна и се втурна навън с писък.

— Най-после сме сами — огледа се Урия.

Подът под тях потрепери и във въздуха заблестя ситен прашец от пожълтяла мазилка, посипала се от тавана. Урия се изправи и й подаде ръка.

— Най-хубавата ни маса току-що се освободи, Fraulein. Ако желаете…

Хвана ръката му, изправи се и заедно се отправиха към подиума. Тя почти не чу високия свирещ звук. Последва трясък от оглушителна експлозия, мазилката от стените се отлепи и се разлетя подобно пясъчна буря, а прозорците откъм булеварда зейнаха. Осветлението изгасна.

Урия запали свещите в канделабъра на масата, дръпна стола й, вдигна сгънатата салфетка с два пръста и я разгъна във въздуха, преди нежно да я постели в скута й.

— Hahnchen und Pradikatswein^[6]? — попита той, докато дискретно изтупваше парченца стъкло от масата, от чиниите и от косата й.

Навярно заради свещите и блестящия златист прашец из въздуха, докато отвън падаше мрак, навярно заради прохладния полъх от отворените прозорци — същинска глътка въздух в жаркото лято — или заради сърцето й, заради кръвта, препускаща през вените, за да изживее този миг възможно най-пълноценно, но тя помнеше някаква музика, макар да бе невъзможно, защото оркестърът прибра инструментите си и избяга. Дали тази музика е била само сън? Едва много години по-късно, малко преди да роди дъщеря си, случайно се сети какво я бе накарало да мисли за музика. Над новата бебешка люлка бащата на дъщеря й окачи дрънкалка с цветни стъклени топчета; една вечер разклати топчетата и тя веднага разпозна музиката. И разбра откъде е идвала. От кристалните полилеи в „Drei Husaren“, които им свиреха. Нежен, плътен звън на камбани, докато се клатеха в такт със земните трусове, а Урия сновеше напред-назад до кухнята и обратно със Salzburger Nockerl^[7] и три бутилки вино „Хойригер“ от избата, където бе открил един от готвачите да седи с бутилка, свит в ъгъла. Готвачът даже не се опитал да му попречи да се обслужи. Напротив: кимнал му одобрително, когато Урия му показал коя бутилка е избрал.

После той пъхна своите четиридесет шилинга под канделабъра и двамата излязоха в топлата юнска вечер. На булеварда цареше пълна тишина, но миризма на дим, прах и пръст изпълваше въздуха.

— Хайде да се поразходим — предложи Урия.

Без да си кажат и дума накъде отиват, завиха надясно по Кертнерщрасе и неочаквано се озоваха пред потопения в мрак, безлюден площад.

— Мили Боже — промълви Урия.

Огромната катедрала пред тях изпълваше ранната нощ.

— Това „Свети Стефан“ ли е?

— Да — Хелена отметна глава назад и проследи с поглед Зюдтурм — върха на черно-зелената църковна кула — нагоре, нагоре в небето, където се бяха появили първите звезди.

Следващият спомен на Хелена бе как стоят в катедралата, белите лица на хората, потърсили убежище там, звуците на детски плач и музика на орган. Тръгнаха към олтара ръка за ръка или и това е било само сън? Не беше ли истина, че той я притисна към себе си и поиска тя да стане негова, а тя шептеше „да, да, да“, църквата поемаше думите и ги отнасяше към свода, към гълъба и разпнатия на кръста, където звуците отекнаха отново и отново, докато станаха истина? Независимо дали се бе случило, или не, тези думи бяха по-истински от онези, които носеше като бреме от разговора си с Андре Брокхард:

— Не мога да дойда.

И те бяха изречени, но кога, как?

Същия следобед каза на майка си, че няма да тръгва, без да обясни причината. Майка й се опита да я утеши, но Хелена не изтърпя звука на резкия й, лицемерен глас и се затвори в спалнята си. После дойде Урия, почука на вратата и тя реши да не мисли повече, а да пропада, без да се бои, без да си представя друго, освен безкрайна пропаст. Вероятно той разбра веднага, щом тя отвори вратата, може би там, на прага, двамата сключиха негласно споразумение да изживеят остатъка от живота си в часовете преди тръгването на влака.

— Не мога да дойда.

Името на Андре Брокхард горчеше като жлъчка в устата й и тя го изплю. Заедно с останалото: документа за гаранцията, опасността да изхвърлят майка й на улицата, баща й, лишен от възможността да се върне към нормалния си живот, Беатрис, която нямаше при кого да отиде. Да, всичко това тя изрече на един дъх, но кога? В катедралата ли? Или след като притичаха по пресечките към Филхармоникерщрасе, където тухли и парчета стъкло покриваха тротоара, а жълтите пламъци от прозорците на старата сладкарница им осветяваха пътя към разкошната, но сега безлюдна и потънала в мрак рецепция на хотела. Втурнаха се вътре, запалиха кибритена клечка, грабнаха случайно избран ключ от стената и затичаха по стъпалата, където дебелите килими поглъщаха звука от стъпките. Представляваха два призрака, понесли се из коридорите в търсене на стая 342. После се озоваха в прегръдките си, разкъсаха дрехите си, сякаш и те горяха в пламъци, а когато дъхът му пареше кожата й, тя впи в него нокти до кръв, а после целува раните му. Думите й звучаха като заклинание:

— Не мога да дойда, не мога да дойда.

Обявиха края на въздушната тревога. Те лежаха в окървавените чаршафи, а тя не спираше да ридае. После всичко се разми във водовъртеж от тела, сън и сънища. Не можеше да определи кога се любиха и кога е сънувала, че се любят. Събуди се посред нощ от дъжда и инстинктивно разбра, че него го няма. Отиде до прозореца и замислено се загледа в улиците долу, които дъждът чистеше от пепел и пръст. Водата вече се стичаше от тротоарите и по водата към Дунава се носеше разтворен, изоставен чадър. После се върна в леглото и си легна. Ала когато отново се събуди, навън бе светло, улиците бяха сухи и той лежеше до нея, притаил дъх. Погледна часовника на нощната масичка. Оставаха два часа до тръгването на влака. Тя го погали по челото.

— Защо не дишаш? — прошепна тя.

— Току-що се събудих. И ти не дишаш.

Сгуши се в него. Беше гол, топъл и изпотен.

— Сигурно сме мъртви.

— Да — кимна той.

— Нямаше те.

— Да.

Усети как той потрепери.

— Но сега се върна — каза тя.