Ю Несбьо
Червеношийката (1)

Първа глава

Бариерата на прелеза на моста „Алнабрю“, 1 ноември 1999 г.

Сива птица се мерна пред погледа на Хари и изчезна от полезрението му. Той нервно барабанеше по волана. Ама че бавно минава времето. Вчера по телевизията говориха за това. Ето на това му се казва мудно време. Така бавно се нижат секундите на Бъдни вечер, преди да дойде дядо Коледа. Или на електрическия стол, преди да пуснат тока.

Хари започна да барабани още по-ожесточено.

Бяха паркирали на открито, зад будките за билети на гарата. Елен усили малко радиото. Репортерът говореше приповдигнато, с почти религиозно преклонение:

— Самолетът кацна преди петдесет минути и точно в шест часа и тридесет и осем минути президентът стъпи на норвежка земя. Кметът на общината го приветства с „добре дошъл“. Днес в Осло се радваме на хубав есенен ден, чудесен норвежки фон на тази среща на върха. Нека чуем какво каза президентът в разговора си с представителите на журналистите преди половин час.

Повтаряха го за трети път. Пред себе си Хари виждаше истеричната тълпа журналисти, която напираше от едната страна на бариерите.

Мъжете в сиви костюми от другата страна не полагаха особени усилия да не изглеждат като агенти на Сикрет Сървис, вдигаха рамене и пак ги отпускаха, докато зорко следяха тълпата, за дванадесети път проверяваха дали слушалката стои добре в ухото, продължаваха да оглеждат тълпата. Нагласяха си слънчевите очила, следяха тълпата, за няколко секунди спряха вниманието си върху фотограф с подозрително дълъг обектив, продължиха да оглеждат, провериха за тринадесети път дали слушалката е закрепена в ухото, както трябва. Някой поздрави с „добре дошъл“, всичко утихна и после микрофонът изпращя.

— First let me say I’m delighted to be here…^[1] — каза президентът за четвърти път на дрезгав, провлечен американски.

— Четох, че според някакъв известен американски психолог президентът има МЛР — обади се Елен.

— МЛР?

— Множествено личностно разстройство. Доктор Джекил и мистър Хайд^[2]. Според този психолог нормалната му личност нямала и представа, че другата, сексуалният звяр, се е сношавала с тези жени. Именно затова съдът не може да го осъди за лъжа под клетва.

— Не думай — Хари вдигна поглед към хеликоптера, който летеше високо над тях.

По радиото се чу глас с норвежки акцент:

— Господин президент, това е първото посещение на действащ американски президент в Норвегия. Какво е чувството?

Мълчание.

— Изключително приятно е отново да съм тук. А срещата в Норвегия на лидерите на Израел и на палестинския народ смятам за още по-важна. Ключът към…

— Имате ли спомен от предишното си посещение в Норвегия, господин президент?

— Разбира се. В хода на днешните разговори се надявам, че ще успеем да…

— Каква роля са изиграли Норвегия и Осло за световния мир, господин президент?

— Норвегия е изиграла важна роля.

Глас без норвежки акцент:

— Какви конкретни резултати могат да се очакват според вас?

Записът беше прекъснат и от студиото се включи глас:

— Сами чухте, уважаеми слушатели! Президентът смята, че Норвегия е изиграла решаваща роля за… ъъъ, за мира в Близкия изток. В момента президентът пътува за…

Хари изпъшка и изключи радиото.

— Какво става всъщност с тази страна, Елен?

Тя вдигна рамене.

— Пункт 27 е преминат — изпращя уоки-токито на таблото.

Той я погледна.

— Всички ли са в готовност по постовете? — попита той. Тя кимна.

— Значи както преди — констатира той.

Елен завъртя очи с досада. Хари каза това за петнадесети път, откакто кортежът потегли от летището. От мястото, където бяха паркирали, виждаха празната магистрала, простираща се до гарата. Синият буркан върху покрива на колата лениво се въртеше. Хари свали стъклото и подаде навън ръка, за да махне заседналото под чистачката изсъхнало листо.

— Червеношийка — Елен посочи с ръка. — Рядко срещана птица по това време на есента.

— Къде?

— Ей там. Върху покрива на будката за билети.

Хари се наведе и погледна през предното стъкло.

— Така ли? Значи това е червеношийка?

— Да. Но ти май не правиш разлика между червеношийка и беловежд дрозд.

— Така е — Хари закри очи с ръка. Май вече не виждаше добре надалече.

— Червеношийката е рядка птица — обясни Елен и зави капачката на термоса.

— Не се и съмнявам — кимна Хари.

— Деветдесет процента от червеношийките отлитат на юг и някак си много малко от тях рискуват и остават.

— Как така остават някак си?

Радиото отново изпращя:

— Пост 62 до щабквартирата. Встрани от пътя на двеста метра преди отбивката за Льоренскуг е спрял неидентифициран автомобил.

От щабквартирата отговори плътен глас:

— Момент, 62. Проверяваме.

Мълчание.

— Проверихте ли тоалетните? — попита Хари и кимна към гара Есосташун.

— Да. На гарата няма никакви хора или служители. С изключение на шефа. Заключихме го в кабинета.

— А в будките за билети?

— Проверихме. Отпусни се, Хари, всички пунктове са отбелязани като проверени. А тези, които остават, се надяват на мека зима, нали? Може да се случи хубаво време, но сгрешат ли, умират. Сигурно се чудиш защо тогава не отлетят на юг за всеки случай. Толкова ли са мързеливи?

Хари погледна в огледалото и видя гардовете, застаналите от двете страни на моста, пресичащ железопътната линия. Бяха облечени в черно с каски и с автомати МП-5, провесени на вратовете им. Дори оттук усещаше напрежението в стойката им.

— Смисълът е да заемат най-удобните места за отглеждане на поколение, преди другите да се върнат. — Елен се опитваше да напъха термоса в претъпканата жабка. — Премерен риск, нали разбираш? Или здравата ще намажеш, или адски ще се прецакаш. Да рискуваш или не. Рискуваш ли, току-виж някоя нощ си паднал вкочанен от клона и си останал замразен до пролетта. Избягаш ли, може и да не си намериш място, като се върнеш. Това са онези вечни дилеми, пред които човек винаги е изправен.

— Нали си облече бронежилетката? — Хари се обърна към Елен.

Тя не отговори, само се загледа втренчено в магистралата и бавно поклати глава.

— Облече ли я, или не?

В отговор Елен почука с кокалчетата на пръстите си по гърдите.

— Олекотена?

Тя кимна.

— Дявола да го вземе, Елен! Казах бронежилетка. Не жилетката на Мики Маус.

— Знаеш ли какво използват хората на Сикрет Сървис?

— Чакай да позная. Олекотени жилетки?

— Точно така.

— А ти знаеш ли за какво не ми дреме?

— Чакай да позная. За Сикрет Сървис.

— Точно така.

Тя се засмя. И Хари се усмихна. Радиото изпращя.

— Щабквартирата до пост 62. Сикрет Сървис казват, че паркираната кола на отбивката за Льоренскуг е тяхна.

— Пост 62. Прието.

— Виждаш ли какво става — Хари удари ядосано с ръка по волана. — Липсва всякаква комуникация, тези от Сикрет Сървис си играят тяхната игра. Какво прави тази кола там горе, без ние да знаем за нея? А?

— Проверява дали си вършим работата — уточни Елен.

— Дали я вършим, както те са ни инструктирали.

— Все пак имаш право малко да се намесваш, така че стига си се оплаквал — смъмри го тя. — И престани да барабаниш по волана.

Хари послушно отпусна ръце в скута си. Тя се усмихна. Той въздъхна проточено:

— Да, да, да.

Пръстите му напипаха дръжката на служебния револвер „Смит & Уесън“, 38-ми калибър с шест патрона. На колана си носеше още два пълнителя, всеки с по шест патрона. Той потупа револвера с ясното съзнание, че засега, строго погледнато, няма право да носи оръжие. Вероятно наистина е късоглед, защото след четиридесетчасовия курс през зимата се провали на изпита по стрелба. Макар да не се случваше рядко, на Хари му беше за пръв път и той го преживя много тежко. Човек просто трябваше да направи нов опит; много полицаи имаха нужда от четири, дори от пет опита, за да се справят, но по една или друга причина Хари в се отлагаше този момент.

Чу се ново пращене от радиото:

— Пункт 28 е преминат.

— Това е предпоследният пункт в полицейския район на Румерике — констатира Хари. — После ще преминат Карихауген, а след това са в наши ръце.

— Защо не процедират както преди, просто да казват къде се намира кортежът, вместо тези тъпи номера? — разочаровано попита Елен.

— Познай.

Отговориха си в един глас:

— Сикрет Сървис! — и се засмяха.

— Пункт 29 е преминат.

Той погледна часовника.

— Добре, значи след три минути са при нас. Ще настроя честотата на уоки-токито на полицейски район Осло. Провери всичко за последно.

Радиото издаде писклив и съскащ звук, а Елен затвори очи, за да се концентрира върху потвържденията, които пристигаха в определен ред. Тя закачи микрофона на мястото му.

— Всички са в готовност.

— Благодаря ти. Сложи си каската.

— Какво? Я стига, Хари.

— Чу какво казах.

— Ти си сложи каската!

— Моята ми е малка.

Друг глас се обади:

— Пункт 1 е преминат.

— Мамка му, понякога си толкова… опак. — Елен си нахлузи каската на главата, стегна ремъка под брадичката и се озъби в огледалото за обратно виждане.

— И аз те обичам — подхвърли Хари, докато оглеждаше внимателно пътя пред тях през бинокъла. — Виждам ги.

Най-горе на склона откъм възвишението Карихауген блесна метална повърхност. Засега Хари виждаше само първата кола, но знаеше в какъв ред се движи кортежът: шест мотоциклета със специално обучени за целта полицаи от норвежкия ескортен отряд, един автомобил на Сикрет Сървис, после два еднакви кадилака „Флетуд“, специални автомобили на Сикрет Сървис, и двата донесени от САЩ, като в единия от тях се намира президентът. Пазеше се тайна в кой точно. Или пък е и в двата, помисли си Хари. Един за Джекил и един за Хайд. Следваха ги по-големите автомобили; линейка, автомобил за комуникация и няколко коли на Сикрет Сървис.

— Всичко изглежда спокойно — констатира Хари. Бинокълът му бавно се движеше отдясно наляво. Въздухът над асфалта трептеше, макар че бе хладна ноемврийска утрин.

Елен успя да различи контурите на първата кола. След половин минута щяха да са преминали бариерата и половината от работата щеше да бъде свършена. А след два дена, когато същите коли се върнат, тя и Хари ще могат да се отдадат на обичайните си задължения на полицаи. Тя предпочиташе да се занимава с мъртъвци в отдел „Убийства“, а не да седи в студеното волво в три през нощта в компанията на раздразнителния Хари, който явно се чувстваше обременен от възложената му отговорност.

В колата се чуваше само равномерното дишане на Хари. Елен провери дали индикаторите на двата радиоапарата светят. Автомобилната колона беше почти слязла от хълма. Тя реши да намине към бар „Тьоршт“ след работа и да се напие. Там се мяркаше и някакъв тип, с когото разменяха погледи. С черни къдрици, с кафяви, малко опасни очи. Много слаб, с вид на бохем, интелигентен. Може пък…

— Какво по дявол…

Хари вече беше дръпнал микрофона.

— В третата будка за билети отляво има човек. Може ли някой да го идентифицира?

В отговор радиото изпращя, а погледът на Елен се стрелна над редицата павилиони. Ето го! Зад кафявото стъкло на гишето видя в гръб мъж — само на четиридесет-петдесет метра от тях. На светлината се очерта ясен профил. А над рамото му се подаваше къса цев с мерник.

— Оръжие! — извика тя. — Той има автомат!

— Мамка му! — Хари ритна вратата на колата, хвана се с две ръце за горната й рамка и изскочи навън. Елен се вторачи в автомобилната колона. Намираше се на не повече от стотина метра. Хари провря глава в колата.

— Не е от нашите, но може да е от Сикрет Сървис — допусна той. — Обади се в щаба. — Вече държеше револвера в ръка.

— Хари…

— Веднага! И надуй клаксона, ако кажат, че е от техните.

Хари затича към билетната будка и костюмирания гръб. Оръжието изглеждаше като картечен пистолет „Узи“. Хладният сутрешен въздух жулеше дробовете му.

— Полиция! — извика Хари. — Police!

Не последва никаква реакция, дебелите стъкла на гишетата заглушаваха шума от уличното движение. Сега мъжът беше обърнал глава към колоната и Хари виждаше тъмните очила марка „Рей Бан“. Сикрет Сървис. Или някой, който иска да изглежда като тях.

Оставаха двадесет метра. Как се е промъкнал в затворена будка, ако не е някой от техните? Мамка му! Хари вече долавяше шума от моторите. Не искаше да стига до будките.

Освободи предпазителя и се прицели, като се молеше клаксонът на колата да разпръсне тишината в това странно утро на затворената магистрала, където никога и при никакви обстоятелства не бе искал да попада. Инструкцията беше ясна, но той не можеше да се абстрахира от мислите си: Олекотена жилетка. Никаква комуникация. Стреляй, грешката не е твоя. Дали има семейство?

Зад билетната будка вече се задаваше кортежът и то доста бързо. След две секунди двата кадилака щяха да се изравнят с нея. С периферното зрение на лявото си око Хари мерна движение, малка птица, която литна от покрива.

Да рискуваш или не… такива вечни дилеми.

Той мислеше за дълбоката извивка на жилетката; свали револвера с един сантиметър. Ръмженето на моторите беше оглушително.