Ю Несбьо
Червеношийката (33)

Тридесет и трета глава

Зоологическа градина „Лайнц“, Виена, 27 юни 1944 г.

Хелена седеше сама на задната седалка на черния мерцедес на Андре Брокхард. Автомобилът бавно се клатушкаше между огромните кестени, опасващи алеята от двете страни. Отиваха към конюшните на зоологическата градина „Лайнц“.

Тя погледна зелените полянки наоколо. Зад тях по сухия чакъл се вдигна облак прах. Дори и с отворен прозорец в колата бе почти непоносимо горещо.

В началото на буковата гора на сянка пасяха стадо коне и вдигнаха глави при преминаването на колата край тях.

Хелена обожаваше зоологическата градина. Преди войната често прекарваше неделните си дни в тази огромна гора от южната страна на Вийнервалд — на пикник с родителите си, с чичовци и лели или на езда с приятели.

Тя се подготви за всевъзможни сценарии, когато вчера икономката от болницата й съобщи, че Андре Брокхард иска да говори с нея и днес преди обяд ще изпрати кола. Откакто получи препоръката от управата на болницата заедно с разрешението да замине, сякаш се носеше из облаците и затова първо й хрумна да се възползва от случая и да благодари на бащата на Кристофър за помощта му. После осъзна, че Андре Брокхард едва ли я вика, за да й даде възможност да му благодари.

Успокой се, Хелена, мислеше си тя. Сега не могат да ни спрат. Утре рано сутринта се махаме оттук.

Вчера опакова два куфара с дрехи и любимите си вещи. Последно взе разпятието над леглото си. Детската латерна, подарък от баща й, остана на тоалетката. Странно как неща, с които не бе и помисляла да се разделя доброволно, сега значеха толкова малко за нея. Беатрис й помогна и двете си поговориха за миналите дни, докато слушаха как майка й крачи напред-назад на долния етаж. Очакваше ги тежко и трудно сбогуване. Но Хелена мислеше само какво предстои тази вечер. Урия каза, че е срамота, дето не е разгледал Виена, преди да отпътува, и я покани на вечеря. Тя не знаеше къде, той само й намигна загадъчно и попита дали могат да вземат колата на лесничея.

— Пристигнахме, Fraulein Lang — шофьорът посочи нагоре по пътя, където в края на алеята се виждаше фонтан. Над водата позлатен купидон пазеше равновесие на един крак на върха на кълбо от стеатит. Зад него се издигаше господарската къща от сив камък. Две дълги, ниски, боядисани в червено дървени постройки от двете страни на къщата заедно с една обикновена каменна сграда образуваха вътрешен двор зад главната постройка.

Шофьорът спря, излезе и отвори вратата на Хелена.

Андре Брокхард стоеше пред вратата на господарската къща. Сега се запъти към тях, а лъскавите му жокейски ботуши блестяха на слънчевата светлина. Андре Брокхард, около петдесет и пет годишен, имаше пъргава походка на младеж. Бе разкопчал червеното си вълнено яке заради жегата с пълното съзнание, че така атлетичните му гърди изпъкват още по-добре. Жокейските панталони бяха опънати по стегнатите му бедра. Брокхард-старши удивително напомняше на сина си.

— Хелена! — Гласът му, сърдечен и топъл, издаваше самочувствието на онези властни мъже, които сами определят кога ситуацията да бъде сърдечна и топла. Не беше го виждала отдавна, но й се стори, че изобщо не се е променил: с прошарена коса, висок, със сини очи, които я гледаха над едър, величествен нос. Устата му с форма на сърце наистина загатваше, че този мъж може би има и по-чувствителна страна, но повечето хора все още не я бяха забелязали.

— Как е майка ти? Дано не е било нахално от моя страна да те взема от работа по този начин — подаде й ръка и бързо и сухо стисна нейната. Продължи, без да чака отговор:

— Трябва да поговоря с теб и го намирам за неотложно — разпери ръце към сградите. — Е, ти си била тук и преди.

— Не — Хелена го погледна усмихнато с присвити очи.

— Така ли? Очаквах Кристофър да те е водил тук, та вие двамата преди бяхте неразделни.

— Грешите, хер Брокхард. Кристофър и аз наистина се познавахме, но…

— Така ли? В такъв случай трябва да те разведа наоколо. Хайде да слезем в конюшните.

Леко докосна талията й и я поведе към едната дървена постройка. Чакълът скърцаше под краката им.

— Много е тъжно това, което се случи с баща ти, Хелена. Наистина много жалко. Би ми се искало да направя нещо за теб и за майка ти.

Например да ни поканиш на последната Коледа, както правеше преди, помисли си Хелена, но си замълча, защото за нея това се оказа повод за радост — не се наложи да слуша мрънкането на майка си, че трябва да присъства.

— Янич! — извика Брокхард на чернокосо момче, което чистеше седла до огряната от слънцето стена. — Изведи Венеция!

Момчето се скри в конюшнята, а Брокхард, пружинирайки на пети, леко удряше с камшика по коляното си. Хелена погледна ръчния си часовник.

— Боя се, че не мога да остана дълго, хер Брокхард. Дежурството ми…

— Не, разбира се. Ясно. Да говорим по същество.

Чуха упорито цвилене и удар от копита по дъските в конюшнята.

— Случи се така, че баща ти и аз сключихме общи сделки. Преди злополучния фалит, разбира се.

— Знам.

— Да, и сигурно знаеш, че баща ти имаше много дългове. Това е косвената причина за случилото се впоследствие. Имам предвид този злощастен… — затърси подходящата дума. И я намери: — … афинитет към хищни еврейски лихвари, което го погуби.

— Говорите за Йозеф Бернщайн?

— Вече не помня имената на тези хора.

— А би трябвало, та той ви гостуваше на Коледа.

— Йозеф Бернщайн ли? — Андре Брокхард се засмя, но смехът не стигна до очите му. — Навярно е било преди много години.

— На Коледа през 1938-а. Преди войната.

Брокхард кимна и хвърли нетърпелив поглед към вратата на конюшнята.

— Имаш услужлива памет, Хелена. Това е хубаво. На Кристофър му трябва жена с остър ум. Искам да кажа, понеже той понякога губи своя. Иначе е свястно момче, ще видиш.

Хелена усети как сърцето й заблъска в гърдите. Да не би нещо да не е наред? Брокхард-старши й говореше като на бъдеща снаха. Но тя почувства как гневът й взе връх над страха. Заговори с намерението да прозвучи дружелюбно, но гневът я стисна за гърлото и гласът й отекна твърдо и рязко:

— Надявам се, не е станало някакво недоразумение, хер Брокхард.

Брокхард сигурно забеляза хладната нотка. Във всеки случай в думите му вече нямаше и следа от топлотата, с която я посрещна:

— В такъв случай трябва да отстраним тези недоразумения. Бих искал да погледнеш това.

Извади от вътрешния джоб на червеното си яке лист хартия, разгъна го и й го подаде.

Burgschaft^[1], стоеше най-отгоре на документа с вид на договор. Очите й се плъзнаха по гъсто изписания текст. Не разбра почти нищо от съдържанието освен, че се споменаваше къщата във Вийнервалд, а имената на баща й и на Андре Брокхард стоят най-долу заедно с подписите им. Хелена погледна Брокхард въпросително:

— Изглежда като гаранция.

— Гаранция е — кимна той. — Баща ти разбра, че кредитите на евреите ще бъдат иззети, а заедно с тях и неговите. Тогава ме помоли да му стана гарант за значителни заеми в Германия с цел да рефинансира старите. Нещо, което бях достатъчно мекушав да направя. За да не изглежда гаранцията като благотворителност от моя страна, баща ти, воден от честолюбие, настоя вилата, където живееш сега с майка си, да се включи като залог за гаранцията.

— Защо за гаранцията, а не за заема?

Брокхард я погледна изненадано.

— Уместен въпрос. Причината е, че стойността на вилата не е достатъчно голяма като гаранция за заема, от който баща ти имаше нужда.

— Но подписът на Андре Брокхард е достатъчен?

Той се усмихна и изтри с ръка силния си врат, як като на бик, покрит със слой лъскава пот заради жегата.

— Притежавам това-онова във Виена.

Меко казано. Всички знаеха, че Андре Брокхард има значителни пакети от акции в две от най-големите австрийски компании. След аншлуса на Хитлер през 1938 година компаниите се отказаха от производството на инструменти и машини и започнаха да правят оръжие за силите на оста Рим-Берлин, а Брокхард се превърна в мултимилионер. А сега Хелена разбра, че той притежава и вилата, където тя живее. Усети как в стомаха й започвала расте буца.

— Но недей да се тревожиш толкова, скъпа моя Хелена — възкликна Брокхард и топлотата в гласа му изведнъж се завърна. — Нямам намерение да отнемам вилата на майка ти, както се досещаш.

Но буцата в стомаха на Хелена продължаваше да расте. Спокойно би могъл да добави: „Или на моята снаха.“

— Венеция! — извика той.

Макар че в главата на Хелена се вихреше ураган от мисли, гледката я накара да забрави за миг всичко. Никога не бе виждала по-красив кон. Приличаше на божествено творение, застанало пред нея.

— Липицанер — обясни Брокхард. — Най-поддаващата се на дресура конска раса в света. Максимилиан II ги е внесъл от Испания. С майка ти, разбира се, си ги гледала как представят програмата си в Die Spanische Reitschule^[2] в града, нали?

— Да, разбира се.

— Все едно си на балет, нали?

Хелена кимна. Не можеше да откъсне очи от животното.

— До края на август са на лятна ваканция тук, в зоологическата градина. За жалост е разрешено да ги яздят само ездачи от висшата езда. Има опасност неопитните да им предадат лоши навици. Години наред усърдна дресура би отишла до дяволите.

Конят беше оседлан. Брокхард пое юздите и конярчето се отмести. Животното стоеше съвършено неподвижно.

— Някои разправят колко жестоко било да учиш конете на танцови стъпки; животното се измъчвало, като го карат да прави нещо в противоречие с природата му. Тези хора не са виждали конете по време на тренировка, но аз съм ги наблюдавал. И, повярвай ми: конете го обожават. Знаеш ли защо?

Погали коня по муцуната.

— Защото така е устроена природата. В мъдростта си Господ е направил така, че по-нисшето създание да е най-щастливо, когато служи и се подчинява на по-висшето. Само погледни децата и възрастните. Мъжа и жената. Дори в така наречените демократични страни слабите доброволно дават властта на по-силен и по-умен елит от тях. Просто такъв е животът. И понеже ние всички сме Божии творения, задължение на всички висшестоящи създания е да се погрижат висшестоящите да се подчиняват.

— За да ги направят щастливи ли?

— Точно така, Хелена. Доста си умна за момиче на… твоята възраст.

Тя не успя да прецени на коя дума натърти най-силно той.

— Да знаеш къде ти е мястото е важно както за висшите, така и за нисшите. Рече ли човек да се съпротивлява, никога няма да бъде щастлив занапред.

Той потупа Венеция по врата и се вгледа в големите й кафяви очи.

— Ти не си от онези, които се съпротивляват, нали?

Хелена разбра, че той всъщност говори на нея и затвори очи, опитвайки се да диша дълбоко и спокойно. Осъзнаваше, че изреченото и премълчаното от нея в този разговор ще предреши остатъка от живота й. Не можеше да си позволи да се поддаде на гнева.

— Нали?

Внезапно Венеция изцвили и извърна глава настрани, а Брокхард се подхлъзна на чакъла, изгуби равновесие и увисна на юздата под врата на коня. Конярчето се спусна към него, но преди да го стигне, Брокхард се бе изправил със зачервено и потно лице и ядосано му даде знак да се махне. Хелена не се стърпя и се усмихна. Брокхард вероятно го забеляза. Във всеки случай замахна с камшика към коня, но дойде на себе си и го отпусна. Избърбори няколко думи със сърцевидната си уста, което още повече развесели Хелена. После се приближи до нея и отново леко, но подканящо сложи ръка на талията й:

— Видяхме достатъчно, а и теб те чака важна работа, Хелена. Ще те изпратя до колата.

Спряха се на стъпалата, докато шофьорът направи нужната маневра.

— Надявам се и разчитам, че скоро ще те видим, Хелена — той взе ръката й в своята. — Впрочем съпругата ми ме помоли да предам сърдечните й поздрави на майка ти. Даже май спомена, че ще ви покани на вечеря през близките почивни дни. Не помня кога, но тя сигурно ще ви се обади.

Хелена изчака шофьора да излезе и да й отвори вратата и каза:

— Нали знаете защо дресираният кон за малко не ви хвърли, хер Брокхард?

Тя го погледна, видя как пламъкът в погледа му угасва.

— Защото го погледнахте право в очите, хер Брокхард. Конете схващат погледа като предизвикателство, сякаш не ги уважаваш или не уважаваш мястото им в табуна. Ако не успее да избегне контакта с очи, конят реагира по друг начин, например като протестира. Без да покажете уважение, няма да стигнете доникъде в дресурата, независимо колко виеше вашият вид. Това ще ви го каже всеки звероукротител. Някои видове не понасят липсата на уважение към тях. Във високите планини на Аржентина има порода диви коне, които се втурват надолу по най-близкия склон, ако някой се опита да ги обязди. Сбогом, хер Брокхард.

Тя седна на задната седалка в мерцедеса и, треперейки, въздъхна с облекчение, когато вратата на колата леко се затвори. Спуснаха се надолу по алеята на зоологическата градина „Лайнц“. Тя затвори очи и вцепенената фигура на Андре Брокхард постепенно изчезна в облака прах зад тях.