Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (8)

6
Когато те срещнах

В теб трябва да е хаос — и ще родиш рееща се звезда.

Фридрих Ницше

Експлозия,
    вик на жена,
       вик за помощ!

Шум от счупено стъкло ме изтръгна от кошмара. Стреснато отворих очи. Стаята беше потънала в мрак, а дъждът плющеше по стъклата.

Изправих се с мъка, гърлото ми беше пресъхнало. Тресеше ме и бях облян в пот. Дишах трудно, но все още бях жив.

Погледнах към часовника:

03:16 часа.

Някой се движеше на партера и ясно чух как щорите се удариха в стената.

Опитах се да запаля лампата на нощното шкафче, но както често се случваше, бурята беше прекъснала електричеството в „Малибу Колъни“.

Станах трудно. Гадеше ми се и главата ми тежеше. Сърцето ми биеше в гърдите, сякаш бях тичал на маратон.

Зави ми се свят и трябваше да се подпра на стената, за да не падна. Може би, приспивателните не ме бяха убили, но ме бяха зашеметили и не успявах да дойда на себе си. Най-вече ме тревожеха очите ми — сякаш бяха издрани и така горяха, че ми беше трудно да ги държа отворени.

Измъчван от мигрената, се насилих да сляза няколкото стъпала, държейки се за парапета. На всяка стъпка имах чувството, че стомахът ми се преобръща и ще повърна на стълбите.

Навън бурята бушуваше. Под блясъка на светкавиците къщата приличаше на фар сред буря.

Когато стигнах долу, установих пораженията: вятърът беше нахлул през френския прозорец, който беше останал широко отворен, и по пътя си беше преобърнал една кристална ваза, която се беше разбила на парчета на пода, а проливният дъжд наводняваше хола ми.

По дяволите!

Побързах да затворя прозореца и се помъкнах към кухнята, за да се опитам да намеря кибрит. Точно когато се върнах в дневната, изведнъж почувствах нечие присъствие, последвано от дишане.

Обърнах се назад и…

Женски силует, строен и грациозен, се открояваше като китайска сянка на синкавата нощна светлина отвън.

Стреснах се, после облещих очи — от малкото, което успях да видя, младата жена беше гола, едната й ръка беше сложена ниско на корема, другата криеше гърдите.

Само това липсваше!

— Коя сте вие? — попитах, докато се приближавах и я разглеждах внимателно от горе до долу.

— Не се притеснявайте! — извика тя и грабна завивката от шотландска вълна, сложена на канапето, увивайки я около кръста си.

— Как така не се притеснявайте? Какво става? Трябва ли да казвам, че сте в моя дом!

— Но това не е причина да…

— Коя сте вие? — попитах отново.

— Мислех, че ще ме познаете.

Виждах я лошо, но във всеки случай гласът й нищо не ми говореше, а и нямах никакво желание да си играя на гатанки. Драснах една клечка, за да запаля фитила на стара лампа, намерена на битака в Пасадена.

Мека светлина освети стаята и разкри физическия облик на моята натрапница. Млада жена на около двадесет и пет години със светъл, полууплашен, полубунтарски погледи с коса с цвета на мед, от която се стичаше вода.

— Нима бих могъл да ви позная — никога не сме се виждали!

Тя се изсмя с тих, подигравателен смях, но аз отказвах да подхвана нейната игра.

— Добре, достатъчно, госпожице! Какво правите тук?

— Това съм аз — Били! — каза тя като нещо очевидно и повдигна завивката върху раменете си.

Забелязах, че е настръхнала от студ и устата й трепери. Нищо чудно — беше цялата мокра, а стаята беше леденостудена.

— Не познавам никаква Били — отговорих, като се запътих към големия гардероб от орехово дърво, моят килер за всичко.

Плъзнах вратата и докато ровех в една спортна чанта, ръката ми напипа плажна кърпа с хавайски мотиви.

— Дръжте! — извиках, като й хвърлих кърпата от другия край на дневната.

Тя я хвана в движение, изтри си косата и лицето с предизвикателен поглед.

— Били Донели — уточни тя, като дебнеше реакцията ми.

Няколко мига останах неподвижен, без да разбирам наистина смисъла на думите й. Били Донели беше второстепенна героиня в моите романи. Едно по-скоро привлекателно, но малко объркано момиче, което работеше като медицинска сестра в обществена болница в Бостън. Зная, че много читателки се бяха разпознали в нейния персонаж на съседка за секс, който обединяваше неудачните любовни истории.

Объркан, направих няколко крачки в посоката, където беше тя, като насочих лампата към нея. Като Били тя имаше строен вид, динамичен и чувствен, лъчезарна муцунка, малко ъгловато лице, осеяно с дискретни лунички.

Но кое беше това момиче? Някоя луда почитателка? Читателка, която се идентифицираше с моята героиня? Някоя поклонничка, затруднена в припознаването?

— Не ми вярвате, така ли? — попита тя и седна на табуретка зад кухненския бар, като взе от кошницата за плодове ябълка, която захапа.

Сложих лампата върху дървения тезгях. Въпреки острата болка, която пронизваше главата ми, бях решил да запазя спокойствие. Натрапниците бяха нещо обикновено в Лос Анджелес. Знаех, че една сутрин Стивън Кинг беше намерил мъж, въоръжен с нож, в банята си, че един надрусан сценарист се беше вмъкнал у Спилбърг само за да го накара да прочете един сценарий и че един неуравновесен почитател на Мадона я беше заплашил, че ще й пререже гърлото, ако откаже да се омъжи за него…

Дълго време това явление ми беше спестено. Избягвах телевизионните предавания, отказвах повечето покани за интервюта и въпреки настояването на Майло, не излизах на сцената за представянето на моите книги. Гордеех се с факта, че моите читатели ценят моите истории и персонажи повече от скромната ми персона, но медийният отзвук на историята с Орор ме беше изтласкала против волята ми от категорията на писателите към не дотам престижната категория на знаменитостите.

— Ехо! Има ли някой на телефона? — провикна се към мен „Били“, размахвайки ръце. — Човек ще рече, че у вас няма никакво напрежение с тия ваши очи като ташаци на лястовица!

Същият образен речник…

— Добре, стига вече, ще си сложите нещо на гърба и послушно ще се приберете у дома.

— Струва ми се, че ще ми е трудно да се прибера у дома…

— Защо?

— Защото у дома е във вашите книги. Като за малък литературен гений ми се струвате не особено щедър.

Въздъхнах, без да се поддавам на раздразнението. Опитах се да я вразумя:

— Госпожице, Били Донели е измислена героиня…

— Дотук съм съгласна.

Все едно и също.

— Обаче тази нощ, в тази къща, ние се намираме в действителността.

— Това ми се струва ясно.

Добре, напредваме.

— Следователно, ако бяхте героиня от роман, не бихте могла да бъдете тук.

— Бих.

Беше прекалено хубаво.

— Обяснете ми как, но ми го обяснете бързо, защото наистина ми се спи.

— Защото паднах.

— Откъде паднахте?

— Паднах от една книга. Паднах от вашата история де!

Гледах я недоверчиво, без да разбирам и дума от нейните бълнувания.

— Паднах от един ред, посред едно незавършено изречение — добави тя, като ми сочеше върху масата книгата, която Майло ми беше дал на обяд.

Стана и ми я донесе, отваряйки на страница 266. За втори път този ден прочетох пасажа, където историята внезапно прекъсваше:

Били изтри очите си, почернели от размазаната спирала.

— Моля те, Джак, не си отивай така.

Но мъжът вече беше облякъл палтото си. Той отвори вратата, без дори да погледне към любовницата си.

— Умолявам те! — извика тя, падайки.

— Виждате ли, тук пише: „извика тя, падайки“. И паднах у вас.

Чувствах се все по-объркан. Защо всичките тия неща падаха (подходящ случай да го кажа) все на моята глава? С какво го бях заслужил? Несъмнено бях малко зашеметен, но не толкова, че съвсем да изляза от релси. Бях изпил само няколко приспивателни, а не ЛСД! Каквото и да е, това момиче съществуваше може би само в моята глава. Вероятно беше просто дразнеща проява на медикаментозна свръхдоза, която ме караше да бълнувам.

Опитвах се да се закача за тази мисъл, мъчейки се да се убедя, че всичко това е просто халюциниране, виене на свят, което минава през мозъка ми, но не можах да се сдържа и да не отбележа:

— Вие сте смахната, а това е евфемизъм. Вече са ви го казвали, нали?

— А вие ще направите по-добре да идете да си легнете отново, защото главата ви е завряна в задника и това не е евфемизъм.

— Да, ще отида да си легна, защото нямам повече време за губене с откачено момиче!

— Писна ми от вашите обиди!

— А на мене ми писна да ме занимава някаква откачалка, паднала от Луната, която се появява в къщата ми гола както майка я е родила в три часа през нощта!

Избърсах капките пот от челото си. Отново ми беше трудно да дишам; тревожни спазми пробягваха по врата ми.

Мобилният телефон бе в джоба ми. Извадих го, за да набера номера на охраната на къщата.

— Това е, изхвърлете ме навън. Толкова е по-просто, отколкото да ми помогнете!

Не биваше да ставам част от нейната игра. Разбира се, нещо в нея ме разчувстваше: лицето й като от комикс, засмяната й свежест, лекото момчешко излъчване, смекчавано от светлите й като лагуна очи и безкрайните крака. Но тези мисли бяха твърде несвързани, за да мога да направя нещо за нея.

Набрах номера и зачаках.

Първо иззвъняване.

Лицето ми пламтеше, а главата ми ставаше все по-тежка. После погледът ми се замъгли и започнах да виждам предметите двойни.

Второ иззвъняване.

Трябваше да си наплискам лицето с вода, трябваше да…

Но декорът около мен престана да бъде реален и всичко се завъртя. Чух третото иззвъняване, което отекна някъде много далеч, после съм изгубил съзнание и съм паднал на пода.