Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (31)

29
Когато сме заедно

През нощта ми стана студено; завих я с още едно одеяло.

Ромен Гари

Летище „Шарл дьо Гол“,

неделя, 12 септември

Шофьорът на таксито сложи чантата на Били в багажника, смачквайки раницата с лаптопа ми. Радиото беше пуснато толкова силно, че трябваше да повторя адреса три пъти.

Колата напусна терминала и бързо бе погълната от задръстванията на околовръстното. Намигнах на Били:

— Добре дошла във Франция!

Тя повдигна рамене:

— Няма да успееш да ми развалиш удоволствието, че съм тук. Мечтаех да видя Париж!

След няколко километра задръствания, колата излезе през Порт Майо и пое по авеню „Гранд Арме“, чак до кръговото на „Шан-з-Елизе“. Били гледаше с широко отворени очи, като дете, съзирайки Триумфалната арка, „най-красивото авеню на света“ и главозамайващите гледки на площад „Конкорд“.

Макар да бях идвал много пъти с Орор, не познавах добре Париж. Винаги между два концерта и два самолета, Орор беше скитница — така и не намери време да ми разкрие красотата на родния си град. Така и не бяхме прекарвали повече от два-три дни в града, обикновено затворени в нейния хубав апартамент на ул. „Лас Казес“, близо до базиликата „Сент Клотилд“. Така че познавах само няколко улици в 6-ти и 7-ми район и няколко ресторанта и модни галерии, в които ме беше водила.

Таксито прекоси Сена, за да премине на левия бряг, и сви на кея „Орсе“. Забелязвайки камбанарията и контрафорсите на църквата „Сен Жермен де Пре“, разбрах, че не сме далеч от обзаведения апартамент, който бях наел по интернет в Мексико. И наистина, след няколко маневри шофьорът ни остави на ул. „Фюрстенберг“ №5, на едно очарователно кръгло площадче със стари магазинчета околовръст.

В центъра му имаше уличен фенер с пет глобуса, обграден от четири японски декоративни дръвчета. Слънцето се отразяваше в сините покриви на къщите. Забутано сред тесните улички, далеч от оживлението на булеварда, мястото беше като романтично островче, излязло от рисунка на Пейне.

* * *

От онази сутрин мина повече от година, но споменът за Били, която слиза от колата и очаровано ококорва очи, е все така жив в ума ми. Тогава не знаех, че седмиците, които ни предстоеше да изживеем, ще бъдат едновременно най-мъчителните и най-красивите в нашия живот.

Девически интернат,

кампус Бъркли, Калифорния

— Пратка за теб — извика Ю Чан, като влезе в стаята, която делеше от началото на учебната година с Бони дел Амико.

Седнала на бюрото си, Бони вдигна поглед от компютъра и благодари на съквартирантката си. Тя беше по детски закръглена, но съсредоточеният й и сериозен поглед издаваше, че животът й не винаги е бил лек.

Лъчите на есенното слънце осветяваха стените, покрити с разнообразни афиши, които издаваха пристрастията на двете момичета: Робърт Патинсън, Кристен Стюарт, Алберт Айнщайн, Обама и Далай Лама.

— Няма ли да го отвориш? — попита китайката след няколко минути.

— Ммм — измърмори Бони разсеяно. — Чакай да й хвърля един тупаник на тая машина.

Тя опита смела маневра, като премести коня си на D4, надявайки се вземе противниковия офицер.

— Може би е подарък от Тимъти — осмели се да предположи Ю Чан, разглеждайки пакета. — Направо е полудял по теб.

— Ммм — повтори Бони. — Не ми пука за него.

Компютърът отговори на нейната маневра, като извади дамата напред.

— Добре, тогава аз го отворя — реши азиатката.

Без да чака съгласието на приятелката си, тя разкъса опаковката и откри вътре дебел том с грапава кожена подвързия: Том Бойд — „Трилогията на ангелите“, том 2.

— Това е романът, който купи на старо по интернет — каза тя с леко разочарование.

— Ммм — отвърна Бони.

Сега трябваше да запази коня си, но без да отстъпва съвсем. Щракна с мишката, за да премести една фигура, но в устрема си бързо напусна борбата.

Твърде късно да съжалявам.

Думите ШАХ И МАТ! премигваха на екрана. Проклетата купчина желязо пак я беше била!

Не е много добро начало за шампионата, помисли тя, затваряйки програмата.

Следващата седмица трябваше да представя колежа си на световния шампионат за юноши и девойки в Рим, което я възбуждаше и ужасяваше.

Момичето погледна стенния часовник във формата на слънце и побърза да прибере нещата си. Грабна романа, който току-що беше получила, и го пъхна в раницата. Щеше да приготви куфара за Рим по-късно.

— Addio, arnica mia^[1]! — извика тя и излезе от стаята.

Спусна се по стълбите, като вземаше по три стъпала наведнъж, и бързо закрачи към гарата, за да хване БАРТ: местния бърз влак, който свързваше Бъркли със Сан Франциско, прекосявайки залива на 40 м под равнището на водата. Прочете първите три глави от книгата още във влака, преди да слезе на станция „Ембаркадеро“ и да хване трамвая на Калифорния Стрийт. Препълненият с туристи трамвай прекоси „Ноб Хил“ и мина покрай катедралата „Грейс“. Девойката слезе от дървения вагон след още две пресечки и се запъти към раковото отделение на болница „Ленъкс“, където работеше като доброволка два пъти седмично в една асоциация, разведряваща болните с игри и развлечения. Беше станала съпричастна към каузата след двегодишната агония на майка си Малори, починала от рак преди няколко години. Бони вече следваше, но беше едва на шестнадесет години — твърде млада за този вид дейност. За щастие Елиът Купър, деканът на болницата, беше приятел на д-р Гарет Гудрич, който се беше грижил за майка й в последните й дни, и си затваряше очите.

— Добър ден, госпожо Кауфман! — извика тя весело и влезе в една от стаите на третия етаж.

Лицето на Етел Кауфман светна. Допреди няколко седмици старата жена беше отказвала да се включи в заниманията по рисуване, живопис или колективни игри, организирани от асоциацията, така както не ходеше на представленията с клоуни и марионетки, които намираше за глупави и затъпяващи. Искаше да я оставят да умре на спокойствие. Но Бони беше различна. Девойката притежаваше характер и смесица от искреност и интелигентност, която бе развълнувала Етел. Двете жени се бяха опознавали дълго, но вече не можеха без срещите си на всеки две седмици. Както им беше станало навик, в началото побъбриха малко. Етел разпита Бони за лекциите й в университета и за предстоящия турнир по шах, после момичето извади книгата от чантата си:

— Изненада! — каза тя и показа красивия том.

Етел не виждаше добре и на Бони й доставяше удоволствие да й чете. През последните седмици и двете бяха изпитали магическото очарование на „Трилогията на ангелите“.

— Не можах да устоя и прочетох първите три глави — призна Бони. — Ще ви ги разкажа набързо, а после ще продължа да ви чета, съгласна ли сте?

„Кофи Бийн енд Тий Лийф“,

малко кафене в Санта Моника,

10 часа

— Мисля, че намерих нещо! — извика Керъл.

Наведена над лаптопа си, младата полицайка беше влязла в интернет чрез безжичната връзка в кафенето.

Майло се доближи до екрана с чаша карамел лате в ръка.

След като беше писала всякакви ключови думи в търсачките, Керъл най-накрая беше попаднала на страницата в „Ибей“, където се продаваше единственият екземпляр от книгата, която издирваха.

— Страхотно е това нещо! — възкликна той, разливайки половината кафе върху ризата си.

— Смяташ ли, че е наистина това, което ни трябва?

— Без съмнение — отсече тя, докато разглеждаше снимката. — След нарязването тази кожена корица съществува в един-единствен екземпляр.

— За жалост продажбата вече е извършена — ядно каза Керъл.

Предметът беше предложен в сайта преди няколко дни и веднага беше намерил купувач за нищожната сума от четиринадесет долара.

— Все пак можем да се свържем с продавача, за да разберем кой е купувачът.

Керъл веднага кликна върху линка към профила на участника: amaboro73, създаден преди шест месеца и получил положителна оценка.

Керъл изпрати имейл, в който обясняваше, че би искала да се свърже с човека, който беше купил този предмет. После изчакаха около пет минути с надеждата, че ще получат мигновен отговор, докато накрая Майло изгуби търпение и на свой ред написа по-ясен имейл, придружен с обещание за възнаграждение от хиляда долара.

— Трябва да се връщам на работа — каза Керъл, поглеждайки часовника си.

— Къде е партньорът ти?

— Болен е — отвърна тя и излезе от кафенето.

Майло я последва и седна до нея в патрулката.

— Нямаш право да бъдеш тук! Аз съм на служба, а това е полицейска кола.

Той се направи, че не чува и продължи разговора:

— Какъв е никът?

— annaboro73 — отговори Керъл и запали мотора.

— Добре, Анна е малкото й име, нали така?

— Изглежда логично.

— Боро е фамилно име. Не е написала Боров, което е доста често срещано, а боро, което ме кара да мисля за нещо умалително от някакво немско име.

— По-скоро полско, а? Нещо като Боровски.

— Да, това е.

— А числото? Мислиш ли, че е годината й на раждане?

— Може би — отговори Майло.

Той вече беше влязъл от телефона си в сайта на телефонния указател, но само в района на Лос Анджелес имаше повече от дузина Анна Боровски.

— Подай ми радиостанцията — помоли Керъл, докато вземаше един завой. Майло откачи микрофона и не можа да се въздържи да направи една малка импровизация:

— Ало, Земя, тук капитан Кърк на борда на космическия кораб „Ентърпрайс“, искаме разрешение за приземяване в базата.

Керъл го изгледа унило.

— Е, какво, не е ли забавно?

— Да, Майло, когато си на осем години, е забавно…

Взе радиостанцията и произнесе много авторитетно:

— Ало, централа, тук сержант Алварес, номер 364В1231. Можете ли да ми намерите адреса на някоя си Анна Боровски, родена вероятно през 1973 г.?

— Готово, сержант!

Париж,

Сен Жермен де Пре

Нашите две стаи под наем се намираха на последния етаж в малка бяла сграда, която гледаше към сенчестото площадче. Веднага се почувствахме у дома.

— Да се поразходим? — предложи Били.

Парижкият въздух видимо й беше върнал здравето. Разбира се, косите й бяха все така бели, а лицето — бледо, но изглежда си беше върнала донякъде формата.

— Напомням ти, че имам да пиша петстотин страници…

— Дреболия, нали! — пошегува се тя, като се приближи до прозореца и изложи лицето си на слънчевите лъчи.

— Добре тогава, една бърза разходка. Само да ти покажа квартала.

Облякох си сакото, докато тя си слагаше малко пудра на лицето.

И ето ни на път.

Като двама туристи първо се поразходихме из тесните улички на „Сен Жермен“, спирахме пред всяка витрина на книжарница или антикварен магазин, разглеждахме менютата на кафенета, ровихме из съкровищата на букинистите покрай Сена.

Въпреки луксозните магазини, които постепенно изместваха културните центрове, кварталът бе запазил магическия си дух. В този лабиринт от улички въздухът беше особен и навсякъде се усещаше любовта към книгите, поезията и живописта. Всички улици, всички сгради, покрай които минавахме, свидетелстваха за богато културно минало. Волтер беше работил в „Прокоп“, Верлен си беше пил мастиката в същото заведение, ателието на Дьолакроа беше на ул. „Фюрстенберг“ Расин беше живял на ул. „Висконти“, Балзак се беше разорил тук, отваряйки печатница, Оскар Уайлд беше умрял самотен и беден в жалък хотел на ул. „Бозар“, Пикасо беше нарисувал „Герника“ на ул. „Гран Огюстен“, Майлс Дейвис беше свирил на ул. „Сен Беноа“, Джим Морисън беше живял на ул. „Сена“…

Опияняващ световъртеж.

Самата Били беше лъчезарна, въртеше се на всички страни, огряна от слънцето, с пътеводител в ръка, за да не пропусне нещо.

На обяд си починахме на терасата на едно кафене. Пиех еспресо след еспресо и я гледах как сладко си похапва — цялата грейнала в усмивка — бяло сирене с мед и сладкиш с малини. Нещо между нас се беше променило. Взаимната ни агресия се беше изпарила и беше отстъпила място на разбирателство. Занапред бяхме съюзници и напълно осъзнавахме, че миговете, прекарани заедно, бяха преброени, бяха крехки и в интерес на двама ни беше да се грижим един за друг.

— Добре, тръгваме натам, да видим тази църква! — предложи тя, като сочеше камбанарията на „Сен Жермен“.

Докато вадех портфейла си, Били отпи още една глътка горещ шоколад, преди да стане от стола си. Също като дете, което иска да се направи на хитро, побърза да пресече улицата, докато една кола идваше от обратната посока.

И точно тогава падна внезапно насред уличното платно.

Сан Франциско,

болница „Ленъкс“

Ядосана, Бони прелисти страниците на романа и видя, че са чисто бели.

— Боя се, че днес няма да можете да научите края на историята, госпожо Кауфман.

Етел смръщи вежди и погледна книгата по-внимателно. Тя прекъсваше внезапно на страница 266, насред едно недовършено изречение.

— Това несъмнено е дефект при отпечатването. Трябва да я върнеш в книжарницата.

— Купих я по интернет!

— Е, тогава са те измамили.

Засегната, Бони почувства как червенина облива бузите й. Жалко. Книгата беше вълнуваща, а илюстрациите с акварели — много изискани.

— На масата! — извика дежурният, като бутна вратата, за да сервира подносите с храна.

Както всеки път, когато идваше тук, Бони имаше право на порция. В менюто: зеленчукова супа, салата от брюкселско зеле и варена треска.

Бони стисна зъби и се насили да хапне няколко залъка. Защо рибата още плуваше във вода? Защо супата от зелен фасул имаше такъв кафеникав цвят? А безсолният сос… гадост.

— Не е ужасно, нали — извини се госпожа Кауфман.

— Нещо средно между откровено отвратително и наистина противно — предположи Бони.

Старата жена се усмихна леко.

— Всичко бих дала за едно хубаво шоколадово суфле. Това е малкият ми грях.

— Никога не съм опитвала! — каза Бони и се облиза.

— Ще ти напиша рецептата — предложи Етел. — Дай ми химикалка и книгата! Поне за нещо да послужи.

Тя отвори романа и на първата от белите страници изписа с най-красивия си почерк:

Суфле с шоколад

200 г черен шоколад;

50 г захар;

5 яйца;

30 г брашно;

50 г полуобезмаслено мляко.

1) Начупете шоколада, на парчета и го разтопете на водна баня…

Париж,

Сен Жермен де Пре

— Отвори си очите!

Били лежеше на улицата.

Клиото беше ударило спирачки точно навреме, за да не я удари. На ул. „Бонапарт“ движението беше спряло и около младата жена вече се събираше тълпа.

Бях се навел над нея и повдигнах краката й, за да позволя на кръвта да тръгне обратно към мозъка. Обърнах главата й на една страна и разхлабих дрехите, като следвах точно указанията, които ми беше дал д-р Филипсън. След известно време Били се върна в съзнание и лицето й започна да възвръща цвета си. Прилошаването й беше внезапно и кратко: припадък, какъвто беше получила в Мексико.

— Не бързай да се радваш: още не съм умряла — подметна шеговито тя.

Стиснах китката й. Пулсът беше слаб, дишаше тежко, а по челото блестяха капчици пот.

На другия ден имахме уговорена среща с д-р Клузо, когото Орор ми беше препоръчала. От все сърце се надявах компетентността му да е на висотата на репутацията му.

Лос Анджелес

— Полиция, отворете!

Застанала на шпионката, Анна наблюдаваше полицейската служителка, която чукаше на вратата й.

— Зная, че сте тук, госпожо Боровски! — извика Керъл и показа значката си.

Примирена, Анна завъртя бравата и показа разтревоженото си лице в отвора.

— Какво желаете?

— Само да ви зададем няколко въпроса за една книга, която сте препродали по интернет.

— Не съм я откраднала! — защити се Анна. — Намерих я в една кофа.

Керъл погледна Майло, който поде:

— Трябва да ни дадете адреса на лицето, на което сте я продали.

— Някаква студентка, струва ми се.

— Студентка?

— Във всеки случай живее в кампуса Бъркли.

Сан Франциско,

болница „Ленъкс“,

16 часа

Етел Кауфман не можеше да заспи. След като Бони си тръгна след обяда, тя не спираше да се върти в леглото си. Нещо не беше както трябва. Е, като се изключи ракът, който разяждаше дробовете й…

Беше тази книга. Или по-скоро беше това, което беше написала на белите страници. Тя се изправи, подпря се на възглавницата си и взе романа от нощното шкафче, като го отвори на страницата, където калиграфски беше изписала рецептата за десерта на своето детство. Откъде се беше появила тази носталгия? От неизбежността на смъртта, която приближаваше с всеки изминал ден? Вероятно.

Носталгията… Мразеше тези неща. Пътят на живота беше толкова бърз, че беше решила никога да не поглежда назад. Винаги беше живяла за мига, като се опитваше да се абстрахира от миналото. Не пазеше сувенири, не празнуваше рождените си дни, местеше се на всеки две или три години, за да не се привързва нито към нещата, нито към хората. Винаги бе смятала това за условие за оцеляване.

Но този следобед миналото почука на вратата й. Тя стана с мъка и направи няколко крачки до металния гардероб, където бяха подредени вещите й. Извади малкия куфар от груба кожа с цип, който й беше донесла Катя, племенницата й, при последното си гостуване. Неща, които Катя беше намерила, докато опразваше къщата на родителите си, преди да я обяви за продажба.

На първата снимка беше написана датата март 1929 г., няколко месеца след нейното раждане. На нея имаше влюбена двойка, която гордо позираше с трите си деца. Етел беше в ръцете на майка си, а сестра й и брат й, близнаци с четири години по-големи от нея, бяха застанали до баща си. Хубави дрехи, искрени усмивки, разбирателство — от тази снимка се усещаше семейната любов и топлота. Етел отдели снимката настрани на леглото си. Не я беше поглеждала от десетки години.

Следващият документ беше пожълтяла статия, илюстрирана с множество снимки от 40-те години: нацистките униформи, оградите от бодлива тел, жестокостта… Списанието отпращаше Етел към собствения й живот. Беше едва на десет години, когато пристигна в Съединените щати с брат си. Бяха напуснали Краков точно преди немците да успеят да направят част от града в гето. Сестра й трябваше да дойде при тях по-късно, но не беше имала този шанс — беше умряла от тиф в Плашов. А родителите им не бяха оцелели в концентрационния лагер в Белзец.

Етел продължаваше да се връща назад в миналото. Следващият документ беше черно-бяла пощенска картичка, на която имаше балерина, танцуваща на пръсти. Това беше тя, в Ню Йорк. Там беше прекарала юношеските си години, в семейството на бащата на майка си, което беше съумяло да открие и насърчи дарбата й. Бързо се беше отличила и беше ангажирана в „Ню Йорк Сити Балет“ — компанията, която беше създал Джордж Баланчин.

„Лешникотрошачката“, „Лебедово езеро“, „Ромео и Жулиета“ — беше танцувала големите роли в най-великите балетни постановки. Но на двадесет и осем беше принудена да се откаже заради зле лекувана фрактура, в резултат на която започна да куца.

Усети объркване, от което настръхна. На гърба на картичката намери програмата на един нюйоркски спектакъл. След контузията беше станала преподавателка в „Скул ъф Америкън Балет“ и участваше в постановките на няколко музикални комедии на Бродуей.

Още една снимка беше много болезнена, дори след десетилетията. Снимката на един таен любовник. Мъж, който беше с десет години по-млад от нея и в когото се беше влюбила, когато беше на тридесет и пет години: една страстна история, която заради няколко часа еуфория й беше струвала години на страдания и разбити илюзии.

А после…

А после — кошмарът…

Кошмар, който започна в светлината на следващата снимка, малко замъглена, която тя самата беше направила, като се оглеждаше в едно огледало. Снимката на издутия й корем.

Съвсем неочаквано Етел беше забременяла малко преди да навърши четиридесет години. Дар, който тя беше приела с безкрайна признателност. Никога през живота си не се беше чувствала толкова щастлива, колкото през първите шест месеца на бременността. Разбира се, прилошаваше й и беше смазана от умора, но бебето, което растеше в корема й, я беше преобразило.

Но една сутрин, три месеца преди термина, водите й бяха изтекли без видима причина. Бяха я откарали в болницата, където й направиха необходимите изследвания. Спомняше си всичко с необикновена яснота. Бебето беше все още в корема й. Тя усещаше как я рита, чуваше как бие сърцето му. После гинекологът, който беше дежурен тази нощ, й беше казал, че кухината, където са околоплодните води, е пробита, а без амниотична течност бебето няма да може да живее. Тъй като кухината била суха, трябвало да предизвикат раждане. И тогава започна кошмарната нощ, в която беше родила своето бебе, като знаеше, че то няма да оживее. След дълги часове не беше дала живот, а смърт.

Успя да го види, да го докосне, да го прегърне. Беше толкова малък и толкова хубав. По време на раждането не беше решила какво име да даде на сина си. Беше го наричала бамбино, моят бамбино.

Бебето беше живяло само минута, преди сърцето му да спре. Етел никога нямаше да забрави тези шестдесет секунди, през които беше майка. Шестдесет сюрреалистични секунди. След това престана да живее. Само се правеше на жива. Цялата й светлина, цялата й радост, цялата й вяра свършиха през тази една минута. Целият плам, който беше останал у нея, беше угаснал с нейния бамбино.

Сълзите, които се стичаха по бузите й, падаха върху един дебел плик от седефена на цвят хартия. Тя го отвори и извади от него кичурче от косите на бамбино. Дълго плака, но това я освободи от тежестта, която таеше в себе си от години.

Сега беше уморена. Преди да си легне отново, обзета от внезапно вдъхновение, тя залепи снимките, статията, пощенската картичка и кичурчето коса на белите страници на книгата. Обобщение в десетина страници на силните моменти в живота й.

Ако трябваше да започне отново, дали щеше да промени нещо в живота си? Прогони това питане от ума си. Този въпрос нямаше смисъл. Животът не беше видеоигра с множество избори. Времето минава и ние отминаваме с него, като най-често правим това, което можем, вместо това, което искаме. Съдбата върши останалото, а шансът слага щипката сол. Това е.

Тя сложи книгата в голям, здрав амбалажен плик и повика дежурната сестра, за да я помоли да предаде пакета на Бони дел Амико, когато дойде в болницата.

Девически интернат,

кампус Бъркли,

19 часа

— Не яж много тирамису в Рим! — лукаво посъветва Ю Чан. — В това нещо има поне един милиард калории, а ти напоследък понапълня, нали?

— Не се тревожи за мен — отвърна Бони, затваряйки куфара си. — Това май се харесва на момчетата, доколкото можах да разбера…

Младото момиче погледна през прозореца. Вече беше тъмно, но тя забеляза фаровете на таксито, което беше поръчала.

— Тръгвам.

— Успех! Размажи им физиономиите на ония селяндури! — окуражи я китайката.

Бони слезе по стълбите на интерната и даде багажа си на шофьора на таксито, който го натовари в колата.

— На летището ли отивате, госпожице?

— Да, но преди това бих искала да се отбия набързо в болница „Ленъкс“.

По пътя Бони мислеше трескаво. Защо изпитваше нужда да се върне при госпожа Кауфман? Когато си тръгна от там на обяд, й се беше сторила уморена и малко тъжна. Но най-вече старата жена се беше сбогувала някак твърде тържествено, като настоя да я прегърне, което наистина не й подхождаше.

Сякаш се виждаме за последно…

Таксито спря в задръстване.

— Оставям ви чантата си, става ли? Само пет минути.

— Не бързайте. Ще спра на паркинга.

Девически интернат,

кампус Бъркли,

19.30 часа

— Полиция, отворете!

Ю Чан подскочи. Беше се възползвала от отсъствието на съквартирантката си, за да се порови в компютъра й и да се опита да прочете имейлите й. За няколко секунди се паникьоса, представяйки си, че някаква камера, скрита в стаята, я беше издала.

Бързо загаси монитора, преди да отвори вратата.

— Аз съм офицер Керъл Алварес — представи се Керъл, знаейки много добре, че няма разрешение да влиза в университетския кампус.

— Бихме искали да говорим с Бони дел Амико — съобщи Майло.

— За малко я изпуснахте — отговори Ю Чан с облекчение. — Току-що тръгна за летището. Ще участва в турнир по шах в Рим.

В Рим! По дяволите!

— Знаете ли номера на мобилния й? — попита той и извади своя телефон.

Паркингът на болница „Ленъкс“,

19.34 часа

На задната седалка на таксито звънът на телефона на Бони отекна от дъното на чантата й в стил пачуърк. Звънът беше настойчив, но шофьорът дори не го чу. Докато чакаше пътничката си, беше усилил звука на радиото, за да слуша мача на „Мете“ срещу „Брейвс“.

Бони излезе от асансьора и тръгна тихо по коридора.

— Часът за посещения свърши, госпожице! — спря я една сестра.

— Аз… бих искала да видя г-жа Кауфман, преди да замина за чужбина.

— Хм… вие сте малката доброволка, нали?

Бони кимна с глава.

— Етел Кауфман заспа, но остави един плик за вас.

Леко разочарована, Бони последва жената в бяло до стаята, за да получи пакета с книгата.

Когато се върна в таксито, на път за летището, тя с изумление откри снимките и обясненията, добавени от старата жена. Завладяна от емоциите, тя и за миг не помисли да погледне телефона си.

Международно летище Сан Франциско,

писта за излитане №3,

полет 0966,

21.27 часа

„Добър вечер, дами и господа!

Говори главният стюард. За мен е удоволствие да ви посрещна на борда на нашия «Боинг 767», пътуващ за Рим. Времетраенето на полета ще е около 13 часа и 55 минути. Качването на борда приключи. В креслото срещу вас ще намерите указанието за сигурност, заедно с мерките при спешност, които ви молим да прочетете внимателно. Сега ще видите демонстрация…“

Международно летище Сан Франциско,

зала за заминаване

21.28 часа

— Полетът за Рим? Съжалявам, току-що приключихме качването на пътниците — оповести стюардесата, като погледна в екрана на компютъра си.

— Не е истина! — ядоса се Керъл. — Никога няма да вземем проклетата книга. Опитай се да се обадиш на това момиче!

— Вече й оставих две съобщения — каза Майло. — Сигурно е сложила телефона си на вибрации.

— Опитай пак, моля те.

Писта за излитане №3,

полет 0966

21.29 ч.

„Ще излетим след малко. Моля да закопчаете предпазните си колани, да изправите облегалките на креслата си и да изгасите мобилните си телефони. Напомняме ви, че на самолета пушенето е забранено и е строго забранено да се пуши в тоалетните.“

Бони закопча колана си и се зарови в чантата, за да си извади пътната възглавничка, маската за очи и книгата. Докато загасяше телефона, видя, че червената лампичка мига, сигнализирайки за съобщения или пропуснати повиквания. Изкуши се да ги провери, но укорителният поглед на стюардесата я разубеди.

 

 

Холът на малкия ни апартамент беше огрян от приглушената светлина, идваща от десетина свещи. След една спокойна нощ Били беше заспала на канапето. Аз бях включил компютъра си, изпълнен с притеснение, и бях отворил програмата за текстообработка. Ужасната бяла страница се появи на екрана, а заедно с нея и гаденето, тревогата и паниката, които бяха станали нещо обикновено за мен.

Насили се!

Насили се!

Не.

Станах от стола си, отидох до канапето и вдигнах Били на ръце, за да я отнеса в стаята. Насън тя промърмори, че е много тежка, но ме остави да я нося. Нощта беше прохладна, а радиаторът в стаята излъчваше доста слаба топлина. В гардероба намерих втора завивка и я увих като малко дете.

Тъкмо щях да затворя врата, когато я чух да ми казва: „Благодаря“.

Бях дръпнал завесите, за да предпазя съня й от светлините на улицата. „Благодаря, че се грижиш за мен. Преди теб никой не го е правил.“

* * *

„Преди теб никой не го е правил.“

Изречението още звучеше в главата ми, когато отново седнах на бюрото. Гледах курсора на екрана, който ми се подиграваше, мигайки.

На какво се дължи вдъхновението ви? Това беше класическият въпрос, който най-често се чуваше от устата на читателите и журналистите и, честно казано, никога не съм бил способен да отговоря сериозно на този въпрос. Писането изисква аскетичен живот: да изпълня четири страници на ден ми отнемаше около петнадесет часа. Нямаше магия, нямаше тайна, нямаше рецепта: трябваше просто да се откъсна от света, да седна на едно бюро, да си сложа слушалките, да си пусна класическа музика или джаз, както и да предвидя сериозен запас от капсули с кафе. В добрите дни ставаше нещо хубаво и можех да напиша наведнъж десетина страници. В тези благословени периоди се убеждавах, че историите вече съществуват някъде на небето и че гласът на някой ангел идва и ми диктува това, което трябва да напиша, но такива моменти бяха редки. Перспективата да напиша петстотин страници за няколко седмици ми се струваше съвършено невъзможна.

„Благодаря, че се грижиш за мен.“

Гаденето ми беше изчезнало. Безпокойството ми се беше превърнало в треска. Треската на актьора точно преди вдигането на завесата.

Поставих пръстите си на клавиатурата и те започнаха да се движат почти пряко волята ми. Първите редове се появиха като с вълшебна пръчица.

Глава 1

Доколкото си спомням като кореняк, никога не бях виждал толкова студена зима в Бостън. Вече повече от месец градът се превиваше под снега и леда. В кафенетата разговорите се въртяха най-често около тъй нареченото затопляне на климата, с което медиите ни проглушаваха ушите. „Да бе, какво приказваш! Всичко това си е чисто шарлатанство!“

В апартамента си в „Саути“ Били Донели спеше неспокойно. До този момент животът никак не се бе държал ласкаво към нея. Тя още не знаеше, но това щеше да се промени.

Това е, тръгна.

Веднага разбрах, че чувствата, които изпитвах към Били, ме бяха освободили от проклятието. Тя ме караше да се върна в действителния живот, беше успяла да намери ключа на катинара, който бе заключил ума ми.

Бялата страница вече не ме плашеше.

Започнах да пиша и работих през цялата нощ.

* * *

„Дами и господа, говори главният стюард. Току-що кацнахме на летище «Фиумичино» в Рим, където температурата на въздуха е 16°С. Моля да ни извините за лекото закъснение. Моля да останете седнали и със закопчани предпазни колани до пълното спиране на самолета. Моля да внимавате при отварянето на багажните отделения и да се уверите, че нищо не сте забравили. От името на целия екипаж на «Юнайтед Еърлайнс», ви пожелавам приятен ден и се надявам скоро да ви видим отново.“

Бони дел Амико се събуди трудно. Беше спала през целия полет и сънят й беше неспокоен и изпълнен с кошмари, от които не можеше да се отърси.

Слезе от самолета все още съвсем сънена, без да забележи, че е забравила в мрежата на седалката книгата, която й беше дала Етел Кауфман.