Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (41)

39
Девет месеца по-късно

Писателят разрушава къщата на своя живот, за да може — с тухлите — да построи друга къща: къщата на своя роман.

Милан Кундера

Пролетен вятър духаше над стария Бостън.

Лили Остин вървеше по тесните, стръмни улици на „Бейкън Хил“. Със своите разцъфнали дървета, газовите си лампи и тухлените къщи с тежки дървени порти кварталът притежаваше магическо очарование.

На пресечката на „Ривър“ и „Байрон Стрийт“ тя спря пред витрината на един антиквар, преди да влезе в една книжарница. Мястото беше малко и романите бяха до есетата. Купчина книги привлече вниманието й: Том беше написал нов роман…

От година и половина тя беше придобила навика съзнателно да избягва рафтовете с романи, за да не попадне на него. Всеки път, когато случайно го срещнеше — в метрото, в автобуса, на някой рекламен плакат или на терасата на някое кафене, тя се чувстваше тъжна и й се плачеше. Когато приятелките й от университета говореха за него (е, за книгите му), тя се сдържаше да не им каже: „Карах едно бугати с него, прекосих мексиканската пустиня с него, живях в Париж с него, любих се с него…“ Понякога дори, когато видеше читатели, потънали в третия том на трилогията, без да иска изпитваше лека гордост и в такива случаи й се искаше да им каже: „Благодарение на мен можете да четете тази книга! Той я написа за мен!“

Прочете заглавието на новата книга: „Хартиеното момиче“.

Заинтригувана, тя разлисти първите страници. Това беше нейната история! Беше тяхната история! С разтуптяно сърце забърза към касата, плати екземпляра и продължи да чете на една пейка в „Пъблик Гардън“ — големия градски парк.

* * *

Лили трескаво прелистваше страниците на един разказ, чийто край не познаваше. Преживяваше тяхното приключение през призмата на погледа на Том, откривайки с любопитство как се бяха развивали неговите чувства. Историята такава, каквато тя я беше преживяла, спираше с 36-та глава и тя със страх започна да чете последните две глави.

С този роман Том признаваше, че тя му беше спасила живота, но най-вече споделяше, че й беше простил измамата и че любовта му не си беше отишла с нея.

Почти със сълзи на очи тя научи, че той беше идвал в университета „Браун“ миналата есен и си беше тръгнал, без да говори с нея. Тя беше преживяла същото разочарование една година преди това! Една сутрин, като не издържаше повече, беше взела самолета за Лос Анджелес с твърдото намерение да му разкрие истината, като тайно се надяваше любовта им да не беше свършила.

Беше пристигнала в Малибу вечерта, но къщата на плажа беше празна. Тогава тя взе такси, за да си опита късмета на вилата на Майло в „Пасифик Палисайдс“.

Тъй като светеше, тя се беше приближила и беше видяла през стъклото две двойки, които вечеряха: Майло и Керъл, които изглеждаха много влюбени, както и Том и една млада жена, която не познаваше. В този момент се беше почувствала много тъжна и почти засрамена, че е могла да си въобразява, че Том няма да я замени. Сега разбираше, че това е бил един от онези сгледи, които двамата му приятели са организирали с цел той да срещне сродната душа!

Когато затвори книгата, сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Този път не беше надежда, беше увереност: тяхната любовна история далеч не беше свършила. Може би бяха преживели само първата глава и тя имаше твърдото намерение да напише втората заедно с него!

Над „Бейкън Хил“ се свечеряваше. Докато пресичаше улицата, тя се размина с една възрастна бостънчанка, много изтупана, която пресичаше на пешеходната пътека със своя йоркшир на ръце. Беше толкова щастлива, че не се сдържа и извика:

— „Хартиеното момиче“ съм аз! — викаше и показваше книгата.

* * *

Книжарница „Призраци и ангели“

има удоволствието да ви покани

на среща с писателя Том Бойд във

вторник, 12 юни, от 15 до 18 часа,

за раздаване на автографи

за новия му роман

„Хартиеното момиче“

* * *

Лос Анджелес

Беше почти 19 ч. Опашката на моите читатели изтъняваше и раздаването на автографи вървеше към своя край.

Майло беше останал с мен през целия следобед, разговаряше с хората и се шегуваше. Неговата общителност и доброто му настроение правеха чакането на хората не дотам отегчително.

— Не видях колко е часът! — възкликна той, като си погледна часовника. — Добре, оставям те да приключиш сам, старче. Имам бебе да храня!

Дъщеря му беше родена преди три месеца и — както можеше да се предвиди — той се беше съвсем вдетинил.

— От един час ти повтарям да си тръгваш! — отбелязах аз.

Той си облече сакото, поздрави служителите от магазина и забърза да се върне при семейството си.

— А, да! Поръчах ти такси — предупреди ме той от вратата. — Ще те чака на ъгъла, от другата страна на улицата.

— Добре. Целуни Керъл от мен.

Останах още десет минути, за да завърша раздаването на автографи и да разменя няколко думи с управителката на магазина.

С топлата си, приглушена светлина, скърцащия под и лъснатите етажерки, „Призраци и ангели“ беше книжарница, каквато вече не може да се види. Някъде между „Магазинчето на ъгъла на улицата“ и „Чаринг Крос Роуд №84“. Много преди пресата да се намеси, книжарницата беше подкрепила първия ми роман. Оттогава насетне, от вярност, винаги започвах всяко турне от това място.

— Можете да излезете отзад — каза ми тя.

Беше започнала да спуска металната решетка, когато някой почука на стъклото. Една закъсняла читателка размаха своя екземпляр и събра ръцете си в знак на молба да й позволят да влезе.

След като ме попита с поглед, книжарката се съгласи да й отвори. Отвих капачката на писалката си и седнах отново на масата.

— Казвам се Сара — каза младата жена и ми подаде книгата си.

Докато надписвах нейната книга, друга клиентка се възползва от отворената врата и влезе в книжарницата.

Върнах екземпляра на Сара и — без да повдигна очи — взех следващата книга.

— На кого? — попитах.

— На Лили — отговори ми приятен, улегнал глас.

Увлечен в писането, тъкмо щях да изпиша името й на първата страница, когато тя добави:

— Но ако предпочиташ — Били…

Вдигнах глава — и разбрах, че току-що животът ми беше подарил втори шанс.

* * *

Четвърт час по-късно бяхме излезли на тротоара и този път бях твърдо решен да не й позволя да си тръгне.

— Искаш ли да те откарам? — предложих. — Чака ме такси.

— Не, колата ми е съвсем наблизо — каза тя и посочи една кола, паркирана зад мен.

Обърнах се и не повярвах на очите си. Беше старият бонбоненорозов фиат, който ни беше изтаралянкал през мексиканската пустиня!

— Можеш ли да си представиш, привързах се към тази кола! — обясни тя.

— Как я намери?

— Това си е цяла история…

— Давай я!

— Това е дълга история.

— Имам много време.

— Тогава бихме могли да отидем да вечеряме някъде.

— С удоволствие!

— Но аз ще карам — каза тя и се настани на командното място в своя болид.

Освободих шофьора на таксито, след като му платих, и седнах до Лили.

— Къде отиваме? — попита тя и завъртя контактния ключ.

— Където искаш.

Тя натисна газта и колата се разтресе. Но аз бях на седмото небе и изпитвах опияняващото чувство, че никога не съм го напускал.

— Водя те да ядем омар и морски дарове! — предложи тя. — Знам един страхотен ресторант на „Мелроуз Авеню“. Е, при условие, че ти ме каниш, защото в момента не може да се каже, че се къпя в пари. Само недей да мрънкаш: „И това не ям, и онова не ям, а стридите изглеждат лепкави…“ Нали обичаш омар, не може да не обичаш? Обожавам го, особено печен на скара и фламбиран с коняк. Страхотия! А рак? Преди няколко години, когато бях сервитьорка в един ресторант на Лонг Бийч, сервираха „рак крадец“… Може да достигне до 15 кг на тегло, направо не е за вярване! Може да се изкатери по дърветата, за да откъсне кокосови орехи и когато слезе на земята, ги разчупва с щипките си и ги яде! Страхотно, нали? Живеят на Малдивите и на Сейшелите. Познаваш ли Сейшелите? Аз си мечтая да отида там. Лагуни, тюркоазена вода, плажове с бял пясък… И гигантските костенурки на остров Силует. Гигантските костенурки са невероятни. Знаеш ли, че могат да достигнат до 200 кг и да живеят над сто и двадесет години? Жестоко, нали! А Индия? Ходил ли си там? Една приятелка ми разправяше за една великолепна къща за гости в Пондичери, която…