Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (20)

18
Мотел „Каса дел Сол“

Целият ад е в тази дума: самота.

Виктор Юго

— След бугатито това може да ни се стори твърде жалко… — отбеляза Били с нотка на разочарование в гласа.

Южно предградие на Сан Диего, 19 ч.,

в стария, тъмен хангар на един невзрачен гараж

Тя седна на предната седалка на колата — един „Фиат 500“ от 60-те години на миналия век, без никелирани, нито хромирани тасове, който Сантос, собственикът на гаража, който ни бяха препоръчали, се опитваше да ни продаде, все едно беше някаква семейна реликва:

— Разбира се, комфортът е малко оскъден, но можете да ми вярвате — колата е солидна!

— И все пак как можа да ви хрумне да я боядисате в това бонбонено розово!

— Колата беше на дъщеря ми — обясни мексиканецът.

— Ох — отговори Били, която си удари главата. — А може би искате да кажете, че това е по-скоро колата на барбито на дъщеря ви?

На свой ред и аз пъхнах глава в купето:

— Задната седалка е махната — установих.

— Така ще имате повече място за багаж!

Като се опитвах да го накарам да повярва, че разбирам нещо от коли, преглеждах фаровете, мигачите и състоянието на светлините.

— Сигурен ли сте, че отговаря на нормите?

— Във всеки случай на мексиканските норми.

Погледнах телефона си, за да видя колко е часът. Както беше предвидено, бяхме взели 28-те хиляди долара, но между оставянето на картината и пътуването с такси, докато стигнем до гаража, бяхме изгубили много време. Тази кола ставаше почти за автоморгата, но тъй като нямахме редовни документи, не можехме нито да наемем, нито да купим кола по законен начин. Освен това тя имаше предимството, че беше регистрирана в Мексико, което можеше да улесни преминаването на границата.

Накрая Сантос се съгласи да ни я отстъпи срещу 1200 долара, но ние трябваше да се борим повече от четвърт час, за да напъхаме един огромен куфар и нещата на мадам в толкова малко пространство.

— Не беше ли това колата, която наричаха „буркан за кисело мляко“? — попитах, като събрах всичките си сили, за да затворя капака на багажника.

— El bote de yogur? — преведе той, като се правеше, че не разбира връзката между приготвянето на млякото и строшеняка, който с удоволствие ни пробутваше.

Този път аз седнах зад волана и с известен страх поехме на път. Беше тъмно. Не бяхме на някое от най-приятните места в Сан Диего и ми беше малко трудно да се ориентирам в поредицата от паркинги и търговски зони, преди най-накрая да стигнем до шосе 805, което водеше към граничния пункт.

Гумите скърцаха, а носовото хъркане на мотора на фиата беше заменило яростното бръмчене на бугатито.

— Минете на втора, де — подсказа Били.

— Обръщам ви внимание, че вече съм на четвърта!

Тя погледна километража, който показваше, едва 70 км/ч.

— Настъпили сте газта докрай — установи тя ядосано.

— Отбележете, че така е сигурно, че няма да превишим разрешената скорост.

Както и да е, но нашата таратайка ни докара до огромния граничен пункт, който позволяваше да преминем в Тихуана. Както често се случваше, мястото беше претъпкано с народ и много оживено. Докато се нареждах на опашката „Само Мексико“, повтарях последните наставления към моята пътничка:

— По принцип в тази посока има малка опасност да ни проверяват, но ако се случи, това означава затвор — за вас, както и за мен, и този път ще е невъзможно да се измъкнем със сила! Така че ще избягваме да се правим на идиоти, нали?

— Цялата съм слух — каза тя, мигайки с очи като Бети Буп.

— Много е просто — няма да си отваряте устата и няма да мърдате. Ние сме двама почтени мексикански работници, които се прибират у дома. Разбрано?

— Vale, senor.

— И ако можете да престанете да ми се подигравате, ще се чувствам по-добре.

— Muy bien, senor.

Този път поне щастието ни се усмихна и за по-малко от пет минути бяхме от другата страна без проверки и без лъжи.

Както бяхме правили досега, продължихме да пътуваме покрай брега. За наш късмет собственикът на гаража беше инсталирал един стар радио касетофон. За нещастие единствената касета в жабката беше някакъв албум на Енрике Иглесиас, който изглежда очароваше Били, но на мен ми наду главата до Енсенада.

Там неочаквано се разрази буря и върху нас се изсипа проливен дъжд. Предното стъкло беше миниатюрно, а чистачките толкова елементарни, че бяха безсилни срещу дъждовната завеса, до такава степен, че бях принуден често да си подавам ръката през прозореца, за да ги задвижвам.

— Да спрем веднага, щом можем?

— Тъкмо щях да ви предложа същото!

На пътя се показа един мотел, но на табелката пишеше, че е пълен. Нищо не се виждаше. Принуден да се мъкна с 20 км/ч, предизвиквах недоволството на колите, които караха след мен и в продължение на четвърт час ме ескортираха с нетърпеливо, бясно свирене на клаксони.

Най-накрая намерихме убежище в Сан Телмо в доста зле наречения „Каса Дел Сол Мотел“, чиято светлинна табела съобщаваше в сивкава светлина едно успокояващо „свободен“. Гледайки състоянието на колите, паркирани на паркинга, разбрах, че мястото не притежаваше очарованието и комфорта на „легло и закуска“, но в края на краищата ние не бяхме на меден месец.

— Взимаме само една стая, нали? — закачливо се пошегува тя, отваряйки вратата на рецепцията.

— Стая с две легла.

— Ако си мислите, че ще ви се нахвърля…

— Всъщност изобщо не ме е страх, не съм градинар, не съм ваш тип.

Рецепционистът ни поздрави с ръмжане. Били поиска първо да види стаята, но аз грабнах ключа и платих предварително.

— Така или иначе, никъде не можем да отидем — вали като из ведро, а аз съм каталясал.

Едноетажната постройка образуваше П-образна форма около двор с изсъхнали дървета, чиито изгладнели силуети се огъваха на вятъра.

Не бях изненадан: стаята беше спартанска, слабо осветена, наситена със съмнителни миризми и обзаведена с мебели, които трябва да са били на мода по времето на Айзенхауер. Имаше огромен телевизор, поставен на четири колелца и оборудван с високоговорител, поставен под екрана. Един от онези модели, ценени от любителите на гаражни разпродажби.

— Давате ли си сметка — пошегува се Били, — че на този екран някога хората са станали свидетели на първите стъпки на човека на Луната или пък са научили за убийството на Кенеди!

Беше ми любопитно и се опитах да включа апарата — чух смътно изхъркване, но не можах да хвана никакъв образ.

— Във всеки случай на него няма да видим следващия финал за Суперкупата…

Душ кабината в банята беше просторна, но по кранчетата имаше следи от ръжда.

— Нали знаете стария трик — каза ми Били усмихнато. — Трябва да се погледне зад нощното шкафче, за да се види дали прахът е бил почистен!

Съчетавайки жеста и словото, тя премести малкото шкафче и нададе вик:

— Гадост! — извика тя, като запрати обувката си, за да убие една хлебарка.

После се обърна към мен, търсейки в очите ми известна утеха:

— Нали ще си направим нашата мексиканска вечеря?

Но ентусиазмът й се изпари:

— Слушайте, тук няма ресторант, вали така, все едно крава пикае, аз съм смазан и не е толкова топло, че да се върнем до колата в тоя порой.

— Да бе, и вие сте като другите: цар сте на обещанията…

— Аз си лягам, разбрано!

— Чакайте! Все пак ще пийнем по едно. Видяхме един бар, докато идвахме насам, на по-малко от петстотин метра…

Свалих си обувките и легнах на едното легло:

— Вървете без мен. Късно е и утре ни чака още много път. Освен това не обичам баровете. Във всеки случай не крайпътните барове.

— Много добре. Ще отида без вас.

Мина през банята, взе няколко неща със себе си и я видях да излиза малко по-късно в джинси и прилепнало кожено сако. Беше готова да тръгне, но почувствах, че нещо се върти в главата й.

— Преди малко, когато казахте, че не сте мой тип… — започна тя.

— Да?

— Според вас какъв е моят тип мъж?

— Ами оня тъпанар Джак например. Или пък този Естебан, който през цялото време ви зяпаше, насърчаван от флиртуващите ви погледи и от предизвикателното ви облекло.

— Наистина ли ме виждате така, или просто искате да ми причините болка?

— Честно казано, вие сте такава, и съм съвсем сигурен в това, защото именно аз ви създадох.

Лицето й се затвори и тя отвори вратата, без да каже нищо повече.

— Чакайте — казах аз, достигайки я на прага. — Вземете поне малко пари.

Тя ме погледна предизвикателно:

— Ако ме познавахте наистина, щяхте да знаете, че никога през живота ми не ми се е налагало да платя и една-единствена чаша в някой бар.

* * *

След като останах сам, си взех горещ душ, превързах си отново глезена, после отворих моя куфар, за да потърся нещо за спане. Вътре, точно както беше казала Били, ме чакаше моят лаптоп, който ми се видя като нещо злокобно. Няколко минути се разхождах из стаята, отворих гардероба, за да си взема сакото и напразно затърсих възглавница. В едно от чекмеджетата на нощното шкафче, до евтин екземпляр на Новия завет, намерих две книги, забравени сигурно от предишни клиенти. Едната беше бестселърът на Карлос Руис Сафон „Сянката на вятъра“^[1] и си спомних, че бях подарил един екземпляр на Керъл. Втората беше „Компанията на ангелите“ и ми трябваше малко време, за да разбера, че ставаше дума за испански превод на първия ми роман. Разлистих го с любопитство. Човекът, който го беше чел, си беше дал труда да подчертае някои изречения и да отбележи някои страници. Не можех да кажа дали този читател беше харесал или намразил моя текст, но във всеки случай историята не го беше оставила равнодушен и това беше най-важното за мен.

Ободрен от това неочаквано откритие, седнах на малкото бюро от формика и включих компютъра.

А ако желанието се беше върнало? А ако отново можех да пиша!

Системата ми поиска паролата. Постепенно усещах, че безпокойството ме напуска, но се опитвах да се убедя, че това беше по-скоро възбуда. Когато на екрана се появи един райски пейзаж, включих текстообработващата програма, която се отвори на сияйно празна страница. В горната част на екрана мигащият курсор чакаше да оставя пръстите ми да побягнат по клавиатурата, за да се задвижи. В този момент пулсът ми се ускори, сякаш някой притискаше сърдечния ми мускул между челюстите на менгеме. Зави ми се свят, почувствах гадене, толкова силно, че бях принуден да загася компютъра.

Ох, мамка му.

Блокирането на писателя, синдромът на бялата страница… Никога не си бях и помислял, че един ден това можеше да ме засегне и мен. Според мен повредата във въображението беше запазена за разните интелектуалци, които позьорстваха, гледайки се как пишат, не можеше да се случи на работохолик като мен, пристрастен към фикционалното, който си измисляше истории още от десетгодишен.

За да творят, някои творци трябва да предизвикат отчаянието си, когато самите те нямат достатъчно. Други използват мъката си или отклоненията си като искра. Франк Синатра написва I’m a Fool To Want You^[2] след скъсването си с Ава Гарднър. Аполинер пише „Под моста Мирабо“ след раздялата си с Мари Лорансен. А Стивън Кинг често разказва, че е написал „Сиянието“ под влияние на алкохола и наркотиците. На моето скромно място аз никога не бях имал нужда от възбуждащи преживявания, за да пиша. Дълги години бях работил всеки ден, включително на Коледа и в Деня на благодарността, за да овладея въображението си. Когато започнех, вече нищо нямаше значение: живеех в друг свят, в транс, в продължително хипнотично състояние. През тези благословени периоди, писането беше опиат, много по-еуфоричен от най-чистата кока, по-сладостен от най-лудото пиянство.

Но сега всичко това беше останало далеч. Много далеч. Бях се отказал от писането и писането вече не ме искаше.

* * *

Таблетка успокоително. Не се опитвай да мислиш, че си по-силен, отколкото си. Приеми зависимостта си смирено.

Легнах си, загасих светлината и започнах да се въртя в леглото. Невъзможно беше да заспя. Чувствах се безпомощен. Защо вече не бях способен да упражнявам занаята си? Защо бях станал безразличен към съдбата на моите персонажи?

Старият будилник показваше почти 23 ч. Започвах сериозно да се тревожа за Били, която все още не се беше прибрала. Защо и бях говорил толкова остро? Защото, от една страна, нейното появяване ми беше дошло в повече, но най-вече понеже се чувствах неспособен да намеря в себе си сили да я върна в нейния въображаем свят.

Станах, облякох се набързо и излязох на дъжда. Вървях около десет минути, преди да забележа зеленикава светеща табела, която отдалеч оповестяваше присъствието на „Линтерна Верде“.

Беше някакъв обикновен бар, посещаван основно от мъже. Заведението беше пълно, а обстановката — празнична. Текилата се лееше обилно, а от уредбата се дънеше хард рок. Една сервитьорка носеше табла с натрупани на нея бутилки и минаваше от маса на маса, за да ги зарежда с алкохол. Зад тезгяха един хилав папагал забавляваше присъстващите, докато една друга бар-русалка — която редовните посетители наричаха Палома — играеше на секс-бомба, докато приемаше поръчките. Поисках й една бира и тя ми сервира „Корона“ с четвъртинка лимон, пъхнат в гърлото на бутилката. Обходих присъстващите с поглед. Залата беше украсена с дървени паравани, които смътно напомняха изкуството на маите. Закачени по стените, стари снимки от уестърни съжителстваха с неколцина знаменитости от местния футболен отбор.

Били беше седнала в дъното на залата на маса с двама здравеняци, които се правеха на важни и шумно се забавляваха. С бирата в ръка се доближих до групата. Тя ме видя, но предпочете да се направи, че не е. По вида на разширените зеници на младата жена се досетих, че вече беше изпила няколко чаши. Познавах слабостите й и знаех, че алкохолът не й понася. Познавах и тоя тип мъже и жалката им тактика: тия момчета не бяха измислили машината за извиване на бананите, но притежаваха истински инстинкт, за да открият достатъчно уязвими жени, готови да станат тяхна жертва.

— Елате, прибираме се в хотела.

— Разкарайте се! Не сте ми нито баща, нито съпруг. Предложих ви да дойдете с мен, а вие ми се изплюхте в лицето.

Тя повдигна рамене, като в същото време натопи една тортиля в купичка с гуакамоле.

— Хайде, не се правете на дете. Не носите на алкохол, знаете го.

— Нося на алкохол — предизвика ме тя и взе бутилката с мескал, която беше по средата на масата, за да си сипе още една чаша. После я подаде на събратята си, които отпиха направо от бутилката. По-мускулестият от двамата, с фланелка, украсена с името Хесус, ми подаде шишето в знак на присъединяване.

Гледах със съмнение малкия скорпион, сложен на дъното на бутилката, в тон с вярването, че животното дава сила и мъжественост.

— Нямам нужда от това.

— Ако не искаш да пиеш, тогава ще ни оставиш, приятелче! Виждаш, че госпожицата си прекарва добре с нас.

Вместо да се върна обратно, се приближих още малко и вперих поглед в Хесус. Наистина обичах Джейн Остин и Дороти Паркър, но също така бях израсъл в гето — бях раздавал юмруци и бяха ме удряли типове, въоръжени с ножове и доста по-яки от простака срещу мен.

— Ти си затваряй устата.

После отново се обърнах към Били:

— Последния път, когато се напихте в Бостън, нещата не свършиха добре, спомняте ли си?

Тя ме изгледа с отвращение:

— Пак думи, които причиняват болка, пак думи, които нараняват! Наистина сте много добър в тази област.

Веднага след като Джак беше отменил пътуването им до Хаваите, тя беше отишла в „Червеното пиано“, бар близо до Олд Стейт Хаус. Беше наистина обидена, почти на ръба на нервна криза. За да залъже мъката си, прие да я почерпи няколко водки някой си Пол Уокър — управител на няколко магазина. Той беше предложил да я изпрати до тях, а тя не беше казала „не“. После в таксито беше започнал да я натиска. Тогава тя беше показала нежеланието си, може би доста твърдо, и онзи беше решил, че има право на малка компенсация, понеже беше платил питиетата. Главата й тогава се въртеше до такава степен, че вече и тя самата не знаеше какво точно иска. Приятелчето Пол се беше самопоканил за една последна чашка. Уморена от борбата, тя му беше позволила да се качи с нея в асансьора, защото се страхуваше той да не събуди съседите. После… нищо повече не помнеше. Беше се събудила на другата сутрин легнала на канапето, с вдигната пола. През следващите три месеца изпитваше смъртен страх и живееше сред тестове за СПИН и за бременност, но не се беше решила да подаде жалба, защото дълбоко в себе си се чувстваше отчасти виновна за случилото се.

Бях събудил този отвратителен спомен и сега тя ме гледаше с очи, пълни със сълзи:

— Защо… защо ми натрисате подобни мръсотии във вашите романи?

Въпросът ме засегна право в сърцето. Отговорът ми беше честен:

— Несъмнено, защото носите в себе си някои от моите демони — моята най-черна, най-омразна страна. Тази, която предизвиква у мен отвращение и неразбиране. Тази, която понякога ме кара да изгубя всякакво уважение към себе си.

Тя ме гледаше глупаво, но все още нямаше желание да тръгне с мен.

— Ще ви отведа в хотела — настоях и й подадох ръка.

— Como chingas^[3]! — подсвирна Хесус през зъби.

Не отговорих на предизвикателството и не изпусках Били от очи.

— Само като сме заедно, ще можем да се измъкнем от тая каша. Вие сте моят шанс, а аз съм вашият.

Тя искаше да ми отговори, когато Хесус ме нарече „joto“^[4] — израз, който ми беше познат, защото беше любимата ругатня на Тереза Родригес, една възрастна хондураска, съседка на майка ми в „Макартър Парк“, която идваше при мен да чисти.

Юмрукът ми полетя от само себе си. Истински неспасяем десен, както в доброто старо време на моето юношество, и той отпрати Хесус на съседната маса, като разпиля халбите с бира и чашите. Беше хубав челен удар, право в лицето, но за жалост не последваха други.

За по-малко от секунда залата се наелектризира, посетителите, очаровани от нарасналото оживление, посрещнаха с викове началото на разправията. Двама типове, дошли отзад, ме повдигнаха от земята, докато трети побойник ме караше да съжалявам, че бях стъпил в този бар. Лице, черен дроб, стомах: ударите се сипеха върху мен с изумителна бързина и по някакъв неясен начин от този бой ми ставаше добре. Не от мазохизъм, а защото някак си сякаш това мъчение беше етап от моето възстановяване. С наведена глава, усещах вкуса на желязо от кръвта, която течеше от устата ми. Пред очите ми на равни интервали се редуваха калейдоскопични образи, смесица от спомени и от сцени: влюбеният поглед на Орор — на снимките в списанието — предназначен за друг, а не за мен, предателството на Майло, изгубеният поглед на Керъл, татуировката под кръста на Палома, латиноамериканската секс-бомба, която беше увеличила звука на музиката, виждах я как се поклаща в ритъма на пречистването, което ми налагаха. Колкото до силуета на Били, видях я как върви с бутилката със скорпиона в ръка, за да я стовари върху главата на единия от нападателите ми.

Изведнъж всичко наоколо изчезна. С облекчение разбрах, че празникът беше свършил. Почувствах, че ме вдигат, носят ме под мишниците сред тълпата, преди да се приземя навън, под дъжда, и да свърша с нос насред кална локва.