Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (18)

16
Ограничение на скоростта

Това е на половин час път оттук. Пристигам след десет минути.

Реплика от филма „Криминале“ на Куентин Тарантино

— Карате прекалено бързо!

Движехме се вече три часа.

Първите сто километра пътувахме по крайбрежието: Нюпорт Бийч, Лагуна Бийч, Сан Клементе, но пътят край морето беше толкова натоварен, че след Оушънсайд поехме по магистрала Калифорния 78, за да минем напряко през Ескондидо.

— Карате прекалено бързо! — повторих, след като тя изобщо не реагира.

— Шегувате се! — възпротиви се Били. — Карам само със 120.

— Ограничението е за 90!

— Е, и? Това нещо работи добре, нали? — отвърна тя, като посочи антирадара, който Майло беше сложил.

Отворих уста, за да протестирам, когато една червена лампичка на страничното табло светна. Някакво тревожещо дрънчене се чу откъм мотора, последвано скоро от загуба на мощността, което принуди болида да спре движението си няколко метра по-нататък и ми даде възможност да излея целия гняв, който кипеше в мен:

— Наистина идеята да намерим Орор… знаех, че няма абсолютно никакъв смисъл! Никога няма да стигнем в Мексико: нямаме пари, нямаме стратегия, а сега вече нямаме и кола!

— Спокойно, не се изнервяйте, може би ще успеем да я оправим — каза тя и отвори вратата.

— Да я оправим? Това е бугати, не е колело…

Без да се смущава, Били вдигна капака и започна да ровичка вътре. И аз излязох от колата, като продължавах моята литания от упреци:

— … тия тъпи коли са нагъчкани с електронни системи. Нужни са куп инженери, за да установят и най-малката повреда. А на мен абсолютно ми писна — връщам се на стоп в Малибу.

— Във всеки случай, ако сте искали да ми изиграете номера с повредата, не успяхте — подхвърли тя, затваряйки капака.

— Защо го казвате?

— Защото я оправих.

— Подигравате ли ми се?

Тя завъртя контактния ключ и моторът замърка, готов да потегли.

— Беше дребна работа — един от радиаторите на охладителната система се беше откачил, което автоматично прекъсна четвъртия турбокомпресор и затова светна охранителната лампичка на централната хидравлична система.

— Наистина — отвърнах смаяно, — дребна работа.

И докато поемахме отново пътя си, не можах да се сдържа и я попитах:

— Как така разбирате тия неща?

— Би трябвало вие да знаете.

Трябваха ми няколко мига да помисля и да си припомня родословията на моите персонажи, за да намеря отговора:

— Двамата ви братя!

— Е, да — отговори тя и натисна газта. — Вие ги създадохте автомонтьори, а те ми предадоха нещо от своята страст!

* * *

— Карате твърде бързо!

— А не, няма да започвате отново!

Двадесет минути по-късно

— А мигачът? Мигачът се дава преди престрояването като фурия!

Тя ми се изплези дяволито.

Току-що бяхме подминали Ранчо Санта Фе и пътувахме към национален път №15. Въздухът беше топъл и красива следобедна светлина оцветяваше дърветата и засилваше охрата на хълмовете. Мексиканската граница вече не беше много далеч.

— Като сме започнали — казах аз, посочвайки радиото на колата — няма ли да спрете тая шибана музика, която ми набивате от часове?

— Имате много изискан език. У вас се чувства човекът на словото…

— Сериозно, защо слушате всички тия неща: римейки на римейки, дебилни рапърски текстове, клонирани певици на R’n’B…

— Милост, имам чувството, че слушам баща ми.

— А тая помия каква е?

Тя вдигна очи към небето:

— Тая помия са „Блек Айд Пийс“!

— Случва ли ви се понякога да слушате истинска музика?

— А за вас какво е „истинска музика“?

— Йохан Себастиан Бах, „Ролинг Стоунс“, Майлс Дейвис, Боб Дилан…

— Ще ми запишете една касета, дядо, нали? — възрази тя и спря радиото.

Три минути не каза една дума — за нея това беше подвиг, достоен за книгата на Гинес, — преди да се осведоми:

— На колко години сте?

— На тридесет и шест — казах, смръщвайки вежди.

— С десет години сте по-възрастен от мен — заключи тя.

— Е, и?

— Нищо — отвърна тя, като подсвирна.

— Ако си мислите сега да ми сервирате размисли за пропастта между поколенията, веднага ще ви прекъсна, малката!

— Дядо ми ме нарича „малката“…

Пуснах отново радиото и затърсих станция с джаз.

— Не е ли странно все пак да слушате само музика, която е композирана преди още да се родите?

— А вашият любовник, Джак, на колко години беше…

— Четиридесет и две. Но е много по-фешън от вас.

— Да, бе! Всяка сутрин в банята се взема за Синатра, тананика си „Моят начин“ пред огледалото и държи сешоара като микрофон.

Тя ме погледна ококорено.

— Е, да — казах аз, — това е привилегията на писателя: зная всичките Ви тайни, дори и тези, които с никого не могат да бъдат споделени. Шегата настрана, какво намирате в тоя мъж?

Тя повдигна рамене:

— Чувствам го част от себе си. Това не може да се обясни…

— Направете известно усилие!

Тя отговори искрено:

— Още от първия поглед между нас се случи нещо: нещо очевидно, някакво животинско привличане. Познахме се. Сякаш вече бяхме заедно, още преди да бъдем заедно.

Глупости… Баналности, за които бях отговорен.

— Но тоя мъж се подигра с вас — още на първата ви среща той си махна халката и изчака да минат шест месеца, преди да ви признае, че е женен!

Лицето й пребледня при споменаването на този болезнен спомен.

— Освен това, между нас да си остане, но Джак никога не е имал намерението да напусне жена си…

— Именно! Разчитам на вас да промените това.

— Той ви причинява унижение след унижение, а вие вместо да го пратите по дяволите, го почитате като божество!

Тя не се опита да ми отговори, а се съсредоточи в карането, което доведе до ново увеличаване на скоростта.

— Спомняте ли си миналата зима? Беше ви обещал, беше се заклел, че този път ще посрещнете новата година заедно. Зная, че за вас беше важно да започнете годината с него. Вие обичате този символ. И тогава, за да му доставите удоволствие, вие се бяхте погрижила за всичко. Бяхте резервирала едно хубаво малко бунгало на Хаваите и бяхте поела всички разноски по пътуването. Само че ето: точно преди да тръгнете, той ви съобщава, че не е могъл да се освободи. Все същите извинения: жена му, децата му… А спомняте ли си какво се случи след това?

Докато чаках отговора й, погледнах километража, който показваше 170 км/ч.

— Сега наистина карате прекалено бързо…

Тя пусна волана с едната си ръка и в знак на неприязън ми показа среден пръст точно в момента, когато камерата на радара направи своята най-красноречива снимка за деня.

Тя настъпи с всички сили педала на спирачката, но злото беше сторено.

Класическият номер: пост в началото на пущинак, на поне 800 метра преди най-малкото населено място…

Сирена и полицейска лампа.

Скрит зад един храст, „Фордът Краун“ на местния шериф излезе от скривалището си. Извърнах се да видя през стъклото синьо-червените сигнали на колата, която тръгна подир нас.

— Повторих поне ДЕСЕТ пъти, че карате прекалено бързо!

— А ако бяхте престанали да сте толкова гаден…

— Да прехвърляте отговорността за грешките си върху другите е много лесно.

— Искате ли да му офейкам?

— Престанете с тия простотии и отбийте встрани.

Били даде мигач и неохотно се подчини, докато аз продължавах да я обвинявам:

— Положението ни е абсолютно идиотско: нямате книжка, карате открадната кола и съвсем сигурно карахте с най-превишената скорост в историята на окръг Сан Диего!

— А, така ли, добре! Писна ми от вашите морализаторствания! Нищо чудно, че оная мацка се е чупила!

Гледах я ожесточено:

— Аз… Аз нямам думи, с които да ви нарека най-точно! Вие сте… десетте египетски язви в едно!

Дори не чух отговора й, тъй като бях твърде зает да съобразя последиците от разпита, на който щяха да ни подложат. Служителят на шерифа щеше да нареди бугатито да бъде спряно от движение, щеше да повика подкрепление, да ни откара в управлението и да предупреди Майло, че колата му е била намерена. После рискувахме положението да се усложни още повече, когато установеше, че Били няма нито лична карта, нито шофьорска книжка. Да не говорим за моя статус на знаменитост с условна присъда, което нямаше да ни оправи нещата.

Патрулката спря на няколко метра зад нас. Били беше изключила мотора и подритваше с крак седалката си като малко дете.

— Не хитрувайте. Стойте си така и сложете ръцете си на волана.

В наивността си тя разкопча още едно копче на блузата си, за да открие допълнително гърдите си, което вече ме изкара извън кожата ми:

— Ако си мислите, че това ще го развесели! Вие не осъзнавате постъпките си! Току-що извършихте феноменално превишаване на скоростта: 170 км/ч в зона с ограничение до 90. Очаква ви незабавно изправяне пред съда и няколко седмици в затвора!

Тя видимо побледня и тревожно се обърна, дебнейки развитието на операцията.

Освен полицейските лампи, които продължаваха да светят, независимо от дневната светлина, полицейският служител беше насочил към нас и един мощен прожектор.

— Тоя на какво си играе? — попита тя неспокойно.

— Вкарал е регистрационния номер в своята база данни и чака резултата от търсенето.

— Не сме ли съвсем близо до Мексико?

— А, това вие можете да кажете.

Изчаках да изминат няколко секунди, преди да забия последния пирон:

— А вие съвсем не сте близо до срещата с вашия Джак.

Последва мъртвешка тишина, която продължи цяла минута, преди ченгето да благоволи да слезе от колата си.

Виждах го на огледалото как се приближава към нас като спокоен хищник, преследващ жертва, която знае, че му е сигурна, и почувствах как в мен се разлива вълна от тъга.

Ето, край на приключението…

Стомахът ми се беше свил на топка. Почувствах внезапна, разкъсваща празнота, като липса. В края на краищата беше нормално: не бях ли преживял най-странния и шантав ден в живота си. За по-малко от двадесет и четири часа бях изгубил богатството си, най-отвратителната чума от моите героини се беше натресла чисто гола в хола ми, бях прелетял през прозорец, за да избягна затваряне в клиника, бях паднал от височина два етажа върху тавана на един „Додж“, бях продал — горд от себе си — за 1000 долара часовник, който струваше 40 000, и бях подписал някакъв странен договор върху ресторантска покривка точно след като бях получил една плесница, която ми беше развинтила главата.

Но се чувствах по-добре. Отново се чувствах жив и изпълнен с бодрост.

Гледах Били така, сякаш се разделяхме, без никога повече да можем да говорим насаме. Сякаш очарованието щеше да престане. И за пръв път видях в очите й съжаление и мъка.

— Съжалявам за плесницата — извини се тя. — Увлякох се.

— Хм…

— А за часовника, вярно е, че не можехте да знаете.

— Окей, извиненията са приети.

— А за Орор, вярно е, че не биваше да казвам…

— Добре, достатъчно! Недейте да прекалявате!

Полицаят бавно се завъртя около колата, все едно искаше да я купува, после грижливо провери регистрационния номер, видимо доволен, че удоволствието ще продължи.

— И все пак не направихме всичко това за нищо! — казах, мислейки на глас.

Започвах да предчувствам, че романните персонажи не бяха създадени, за да се развиват в живота. Познавах Били, нейните провалени връзки, тревоги, нейната чистота и уязвимост. В някакъв смисъл се чувствах отговорен за това, което й се случваше и не исках затворът да я нарани още повече. Тя потърси погледа ми и видях, че си връща надеждата. Отново бяхме екип. Отново бяхме заедно.

Полицаят почука на стъклото и поиска да го свалим.

Били послушно го направи.

Беше от типа „каубой“: мъжкарят а ла Джеф Бриджес, загоряло лице, очила „Авиатор“, мускулесто тяло, тежка златна верижка.

Доволен, че е хванал една млада и хубава жена в мрежите си, той гордо ме пренебрегна:

— Госпожице.

— Господин полицай.

— Знаете ли с колко карахте?

— Мисля, че да: някъде около 170, нали?

— Имахте ли някаква сериозна причина да карате с такава скорост?

— Много бързах.

— Хубав звяр си имате.

— Да, не като вашата купчина ламарини — каза тя, посочвайки полицейската кола. — Не може да вдигне повече от 120 или 130.

Лицето на ченгето се смръщи и той разбра, че е в негов интерес да следва процедурата точно.

— Свидетелство за правоуправление и документи на колата.

— Желая ти всичко най-хубаво — поде тя спокойно, запалвайки мотора.

Той протегна ръка към колана й:

— Веднага изгасете този…

— … понеже с тая изгнила щайга не можеш да ни хванеш.