Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Fille de Papier, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Гийом Мюсо. Хартиеното момиче

Френска. Първо издание

Превод: Недка Капралова

Редактор: Лора Шумкова

Коректор: Христо Блажев

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

ISBN: 978-619–152–118-0

 

Формат 16/60/90 Обем 31 п.к.

Дадена за печат ноември 2012

Излязла от печат ноември 2012

Предпечат и печат: Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

20
Градът на ангелите

Не е важно колко пъти си ударил, важно е колко удара си получил и на колко си устоял, за да вървиш напред.

Ранди Пауш

Кабо Сан Лукас,
хотел „Ла Пуерта дел Параисо“,
апартамент №12

През завесите проникваше утринна светлина. Били отвори очи, сподави прозявката и се изтегна мързеливо. Дигиталният екран на будилника показваше малко след 9 ч. Тя се обърна на матрака си. На няколко метра от нея, на отделно легло, Том се беше свил на една страна и беше потънал в дълбок сън. Изтощени и отпаднали, бяха стигнали до хотела през нощта. Старият скутер на Пабло беше предал богу дух на десетина километра от тяхната цел и трябваше да завършат пътуването си пеш, като си разменяха остроти през всичките последвали часове ходене.

По къси панталонки и потник с презрамки Били скочи на паркета и се отправи с леки стъпки към канапето. Освен двете широки легла, апартаментът имаше централна камина и просторен хол, чието обзавеждане беше смесица от традиционна мексиканска мебелировка и технологични играчки: плоски екрани, различни системи за аудио и видео, безжичен интернет… Младата жена потръпна от студ и грабна сакото на Том, в което се уви като в наметало, преди да излезе през френския прозорец.

Още щом пристъпи навън, дъхът й спря. Вчера през нощта си бяха легнали в тъмното, все още изнервени и прекалено изтощени, за да се насладят на гледката. Но тази сутрин…

Били тръгна по окъпаната в слънце тераса. Оттук тя се извисяваше над полуостров Баха — вълшебно място, където Тихият океан се сливаше с Кортесово море. Дали вече беше съзерцавала толкова опияняващ пейзаж? Не си спомняше. Облегна се на парапета с усмивка на уста и с блеснали очи. На фона на планините стотина малки къщички се редуваха хармонично по протежение на плаж с бял пясък, къпан от море в сапфирен цвят. Името на хотела — „Ла Пуерта дел Параисо“ — обещаваше врата към рая. Наистина не беше далече…

Тя приближи едното си око до телескопа, поставен върху триножник, предназначен за любителите астрономи, но вместо да наблюдава небето или планините, насочи обектива към басейна на хотела. Огромни преливащи басейни на три различни етажа се спускаха към плажа и сякаш се сливаха с океана.

Разположени сред водата, малки частни островчета посрещаха избраниците, които започваха своя ден със загар под палапи със сламени покриви.

С око, залепено за далекогледа, Били изпадна във възторг:

Оня там с каубойската шапка, о, боже, сякаш е Боно! А високата блондинка с децата страшно прилича на Клаудия Шифър! А тъмнокосата унищожителка, татуирана от главата до петите с кок като кисела зелка, бога ми, ами това е…

Тя се забавлява така няколко минути, докато лек ветрец не я накара да се свие на един ратанов фотьойл. Докато си разтриваше раменете, за да се стопли, тя почувства нещо във вътрешния джоб на сакото. Беше портфейлът на Том. Стар модел, много дебел, от грапава кожа и с протрити ъгли. Обзета от любопитство, тя го отвори без много скрупули. Беше пълен с едрите банкноти, получени след залагането на картината. Но не парите я интересуваха. Намери снимката на Орор, която беше видяла предния ден и я обърна — на гърба й откри женски почерк:

Любовта: това е ти да бъдеш за мен ножът, с който дълбая в себе си.

О.

Мда, цитат, който пианистката сигурно беше преписала от някъде. Нещо егоцентрично, измъчено и доста болезнено, за да го играе романтично-готическа.

Били върна снимката на мястото й и разгледа останалото съдържание. То не беше кой знае какво: кредитни карти, паспорт, две хапчета „Адвил“. Това беше всичко. Но откъде идваше тогава тази издутина в основата на джоба за банкноти? Тя внимателно разгледа портфейла и откри нещо като подплата, зашита с дебел конец.

Изненадана, тя свали щипката си за коса и с нейна помощ се опита да разшие част от шева. После тръсна джобчето и нещо малко и блестящо падна в дланта й.

Беше гилза от огнестрелно оръжие.

Сърцето й заби трескаво в гърдите. Разбирайки, че току-що е открила тайна, тя побърза да върне гилзата на дъното на подплатата, но усети, че там има и друго нещо. Беше стара снимка от полароид, пожълтяла и малко неясна. На нея се виждаше двойка прегърнати младежи пред ограда на дълъг панелен блок. Позна Том без затруднение, като прецени, че по онова време едва ли е имал и двадесет години. Младата жена беше още по-млада, сигурно на седемнадесет или осемнадесет години. Беше хубаво момиче, южноамерикански тип. Високо и слабо, то имаше великолепни светли очи, които пронизваха снимката, независимо от лошото качество. От позата им ставаше ясно, че тя беше направила снимката, държейки апарата с изпъната ръка.

— Хей, не се притеснявайте!

Били изтърва снимката и подскочи. Обърна се и…

Хотел „Ла Пуерта дел Параисо“,
апартамент №24

— Хей, не се притеснявай! — извика един глас.

С око на телескопа Майло разглеждаше привлекателната физика на две полуголи нимфи, които бяха легнали на слънце край басейна, когато Керъл се появи на терасата. Той подскочи и се обърна да види приятелката си, която го гледаше строго:

— Обръщам ти внимание, че това е направено за наблюдаване на Касиопея или Орион, а не да си плакнеш очите!

— Може би и те се наричат Касиопея и Орион — отбеляза той, като посочи с брадичка към двете красавици.

— Ако си мислиш, че си забавен…

— Слушай, Керъл, не си ми жена, а още по-малко майка! И освен това как влезе в стаята ми?

— Аз съм ченге, приятелче! Ако си мислиш, че някаква проста врата на хотелска стая ще ми се опъне… — каза тя, хвърляйки платнена чанта върху един от ратановите фотьойли.

— Аз това го наричам насилие над личния живот.

— Ами добре, обади се на полицията.

— Ти да не си мислиш, че си забавна?

Засегнат, той вдигна рамене и смени темата:

— Всъщност проверих на рецепцията. Том наистина е отседнал в хотела със своята „приятелка“.

— Знам, и аз направих проучване: апартамент №12, две отделни легла.

— Това успокоява ли те?

Тя въздъхна:

— Като започнеш така, ставаш по-тъп от дървен налъм…

— А Орор? И това ли проучи?

— Абсолютно! — каза тя и се приближи до далекогледа, за да насочи обектива по посока на брега:

Няколко секунди гледа внимателно широкото пространство от бял пясък, галено от прозрачните вълни.

— И ако сведенията ми са точни, в този момент Орор би трябвало да се намира… точно тук.

Тя закрепи положението на далекогледа, за да позволи на Майло да погледне.

Близо до брега красивата Орор в секси костюм караше водни ски в компанията на Рафаел Барос.

— Тоя тип не е зле, нали — попита Керъл, като си върна наблюдателния пост.

— Така ли мислиш?

— Да не е трудно! Видя ли раменете и тялото му? Тоя пич има физиономия на киноартист и тяло на гръцки бог!

— Добре, стига толкова! — измърмори Майло и побутна Керъл, за да си върне контрола над телескопа — Мислех, че беше направен, за да наблюдаваш Орион и Касиопея…

Тя се усмихна леко, докато той си търсеше нова жертва за шпиониране.

— Горещата брюнетка с фалшивите цици е…

— Да, тя е! — прекъсна го Керъл. — Когато престанеш да се забавляваш, ще можеш ли да ми кажеш как ще си платим сметката в хотела?

— Никаква идея нямам — призна Майло тъжно.

Той махна спортния сак, сложен на стола, за да седне срещу Керъл.

— Това нещо тежи цял тон. Какво има вътре?

— Нещо, което донесох за Том.

Той смръщи вежди и я подкани да обясни.

— Вчера сутринта се върнах в дома му, преди да дойда при теб. Исках да претърся къщата, за да намеря други следи. Качих се в стаята му и представи си: картината на Шагал беше изчезнала!

— Гадост!

— Ти знаеше ли, че зад платното има скрит сейф?

— Не.

За момент Майло си върна надеждата. Може би Том имаше скрити спестявания, които биха им позволили да платят една част от дълговете си.

— Бях заинтригувана и не можах да се въздържа да не опитам няколко комбинации…

— И успя да отвориш сейфа — отгатна той.

— Да, като въведох кода 07071994.

— И това ти хрумна просто така? — иронизира я той. — Божествено вдъхновение?

Тя не обърна внимание на сарказма му.

— Това е просто датата на двадесетия му рожден ден: 7 юли 1994 г.

При това припомняне лицето на Майло помръкна и той избоботи тихо:

— По онова време не бях с вас, нали?

— Не… беше в затвора.

Един ангел мина и пусна няколко меланхолични стрели в сърцето на Майло. Призраците и демоните все още бяха тук, готови да излязат на повърхността в момента, в който свалеше гарда. В ума му се наслагваха един върху друг контрастни образи: образът на този луксозен хотел върху отвратителния образ на затвора. Раят на богатите и адът на бедните…

Преди петнадесет години беше прекарал девет месеца в изправителен дом в Чино. Продължително преминаване през сенките. Едно мъчително пречистване, което сложи край на ужасните му години. Оттогава насетне, въпреки всички положени усилия за възстановяване, за него животът беше хлъзгав и нестабилен терен, готов да пропадне при всяка негова стъпка, а миналото му беше като отвинтена граната, способна да избухне върху главата му във всеки един момент.

Той примига с очи няколко пъти, за да не позволи на опустошителните спомени да го завладеят.

— Добре, какво имаше в този сейф? — попита той тихо.

— Подаръкът, който му направих за двадесетия му рожден ден.

— Мога ли да видя?

Тя кимна.

Майло вдигна чантата и я сложи на масата, преди да отвори ципа.

* * *

— Защо ровите в нещата ми? — извиках аз и изтръгнах портфейла си от ръцете на Били.

— Не се ядосвайте.

Трудно излизах от състояние, близко до кома. В устата ми горчеше, имах наранявания по цялото тяло, глезенът ужасно ме болеше и имах неприятното усещане, все едно съм прекарал нощта в пералня.

— Мразя любопитните хора! Вие наистина притежавате всички недостатъци на света!

— И чия е вината в крайна сметка?

— Личният живот е нещо важно! Зная, че никога не сте отваряли книга, но когато го направите, хвърлете едно око на Солженицин. Той е написал нещо много вярно: „Нашата свобода се гради на това, което другите не знаят за живота ни.“

— Ами именно, исках да възстановя равновесието — защити се тя.

— Какво равновесие?

— Вие знаете всичко за моя живот… Нормално е и аз да полюбопитствам малко за вашия, нали?

— Не, не е нормално! Впрочем нищо не е нормално. Вие изобщо не биваше да напускате вашия измислен свят, а аз не трябваше да идвам с вас на това пътуване.

— Мда, тази сутрин сте мил като същински уред за изтезания.

Сънувам… Тя ми отправя упреци!

— Слушайте, може би сте способна да обърнете положението във ваша полза, обаче с мен тая няма да стане.

— Кое е това момиче? — попита тя, като сочеше полароидната снимка.

— Сестрата на папата, такъв отговор задоволява ли ви?

— Не, наистина е слабоват като отговор. Дори в книгите си не бихте посмели.

Каква безочливост!

— Това е Керъл, приятелка от детинство.

— А защо пазите снимката й в портфейла си като реликва?

Отправих й мрачен, презрителен поглед.

— О, по дяволите! — избухна тя и си тръгна от терасата. — Впрочем изобщо не ми пука за вашата Керъл!

Погледнах пожълтялата снимка в бяла рамка, която държех в ръката си. Преди години я бях зашил в портфейла си, но никога повече не я бях поглеждал.

Спомените бавно изплуваха на повърхността. Умът ми се замъгли и ме върна шестнадесет години назад, с Керъл, която ме е хванала под ръка и ми казва:

— Стоп! Не мърдай повече, Том! Зееееееееле!

Клик, бзззззззззз. Отново ми се стори, че чувам характерния шум на моментната снимка, която излиза от отвора на апарата.

Видях се отново как се протягам и вземам снимката в полет, а тя протестира:

— Хей! Внимавай! Пръстите ти ще се полепят отгоре, остави я да изсъхне!

Видях я как тича след мен, докато аз разклащах полароида, за да ускоря съхненето.

— Дай да видя! Дай да видя!

А после тези почти вълшебни три минути чакане, през които тя се беше опряла на рамото ми, докато чакахме постепенната поява на снимката върху картона и лудият й смях, когато видя крайния резултат!

* * *

Били постави поднос със закуска върху масата от тиково дърво.

— Добре — допусна тя. — Не биваше да ровя в нещата ви. Съгласна съм с вашия Солже-нещо-си: всеки има право да има тайни.

Бях се успокоил, тя също. Наля ми чаша кафе; аз й намазах филия.

— Какво се е случило в онзи ден? — попита тя след известно време.

Но в гласа й вече нямаше желание да се натрапва или нечисто любопитство. Може би тя просто чувстваше, че въпреки това, което показвах, имах нужда да споделя с нея този епизод от живота ми.

— Беше на рождения ми ден — започнах. — В деня, когато станах на двадесет години…

Лос Анджелес,
квартал „Макартър Парк“,
7 юли 1994 г.

Това лято горещината е непоносима. Тя смазва всичко, а градът ври като тенджера. На баскетболното игрище слънцето е напекло асфалта, но това не пречи на дузина мъже, голи до кръста, да се правят на Меджик Джонсън.

— Хей, Mr Freak[1]. Ще дойдеш ли да ни покажеш какво умееш?

Изобщо не отговарям. Всъщност изобщо не чувам. Засилил съм докрай звука на моя уокмен, така че ударите на барабаните и бумтенето на басите да са по-силни от ругатните. Вървя покрай оградата до началото на паркингите, където едно самотно дърво предлага малко сянка. Това не е като библиотека с климатик, но е по-добре от нищо, за да почетеш. Сядам на изсъхналата трева с гръб, опрян на дънера.

Защитен от музиката, аз съм в моя свят. Гледам си часовника: 13 часа е. Имам още половин час, преди да взема автобуса, за да отида във Венис Бийч, където продавам сладолед на плажа. Точно колкото да прочета няколко страници от еклектичния подбор на книги, препоръчан ми от г-ца Милър, младата и борбена преподавателка по литература във факултета, на която съм симпатичен. В чантата ми съжителстват в безпорядък „Крал Лир“ на Шекспир, „Чумата“ на Албер Камю, „Под вулкана“ на Малкълм Лоури и хиляда и осемстотинте страници на четирите тома на „Ел Ей квартет“ на Джеймс Елрой.

От уокмена ми звучат мрачните рими на РЕМ и много рап. Това са великите години на Д-р Дре, на „Гангста Фънк“, на Снууп Доги Дог и яростта на Тупак. Едновременно обичам и мразя тази музика. Вярно е, че в повечето случаи думите не достигат някакви висоти: апология на канабиса, обиди към полицията, див секс, възхвала на пушките и колите. Но пък говори за нашето ежедневие и за всичко, което ни заобикаля: за улицата, за гетото, за безнадеждността, за бандитските войни, за бруталността на ченгетата и за момичетата, които се оказват бременни на петнадесет години и раждат в училищните кенефи… И най-вече в песните, както и в кварталите, дрогата е навсякъде и обяснява всичко: властта, мангизите, насилието и смъртта. Освен това рапърите ни карат да си мислим, че живеят като нас: мотаят се безцелно пред блоковете, разменят си изстрели с ченгетата, свършват в пандиза или в болницата, освен ако просто не ги убият на улицата.

Отдалеч виждам Керъл, която идва към мен. Носи светла рокля, която — поради играта на светлосенките — й придава лекота. Но това не е съвсем нейният тип. Повечето пъти, както много от момичетата от квартала, тя прикрива своята женственост под широки горни дрехи, суичъри с качулка, тениски XXL или анцузи, които я правят три пъти по-дебела. Натоварена с голям спортен сак, тя минава покрай тарикатите, без да обръща внимание на подигравките им или на неуместните им забележки, и идва при мен.

— Здрасти, Том.

— Здрасти — отговарям аз, като си махам слушалките.

— Какво слушаш?

Познаваме се от десет години. Ако не се брои Майло, това е единствената ми приятелка. Единственият човек (оставяме настрана г-ца Милър), с когото водя истински разговори. Връзката, която ни свързва, е неповторима. По-силна е, отколкото Керъл да беше моя сестра. По-силна и отколкото да ми беше гадже. Това е „нещо друго“, което ми е трудно да назова.

Познаваме се отдавна, но преди четири години нещо се промени. Един ден открих, че адът и ужасът живеят в съседния дом, на по-малко от десет метра от моята стая. Че момичето, с което се срещах сутрин на стълбите, беше мъртво отвътре. Че някои вечери, докарано до състоянието на предмет, то изпитва ужасяващи мъчения. Че някой беше изсмукал кръвта му, живота му, жизнените му сили.

Не знаех какво да направя, за да й помогна. Бях сам, на шестнадесет години, нямах пари, нямах банда, нямах оръжие, нямах мускули. Само мозък и желание, но това не е достатъчно, за да се противопоставиш на подлостта.

И тогава направих каквото можах — зачетох това, което тя беше поискала от мен. Не вдигнах никого под тревога, а й измислих една история. Една история без край, която проследяваше живота на Дилайла — девойка, която приличаше на нея като две капки вода, и на Рафаел — ангел пазител, който бдеше над нея още от детството й.

В продължение на две години виждах Керъл всеки ден и всеки нов ден беше обещание за ново развитие в моята история. Тя казваше, че този сюжет й служи като щит, с който посреща изпитанията в своя живот. Че моите персонажи и техните приключения я пренасят в един въображаем свят, в който понася по-леко действителността.

Непрестанно обвинявайки се, че не мога да помогна на Керъл по друг начин, отделях все повече и повече време да измислям приключенията на Дилайла. Посвещавах им по-голямата част от свободното си време, създавайки вселена като от филм в един загадъчен и романтичен Лос Анджелес. Правех проучвания, търсех трудове върху митовете, поглъщах стари трактати върху магията. По цяла нощ се занимавах с това и ден след ден многобройните персонажи оживяваха, изправяха се лице в лице с тяхната част от сянката и страданието.

С течение на времето моята история придоби размах, преминавайки от свръхестествената приказка към посветителния разказ, за да се превърне в истинска одисея. Вложих цялото си сърце в тази фикция, дадох най-доброто от себе си, без да подозирам, че петнадесет години по-късно тя щеше да ме направи известен и ще ме четат милиони хора.

Ето защо днес почти не давам интервюта, ето защо избягвам колкото е възможно журналистите. Защото произходът на „Трилогията на Ангелите“ е тайна, която никога с никого няма да споделя, освен с един-единствен човек в този свят.

— Е, какво слушаш?

Сега Керъл е на седемнадесет години. Усмихва се, красива е, отново е изпълнена с живот, със сила и с намерения. И мисли, че го дължи на мен.

— Кавър на Принс от Шиниъд О’Конър, не я познаваш.

— Шегуваш се! Всички знаят Nothing compares 2 U!

Стои права пред мен. Въздушният й силует се откроява на юлското небе:

— Искаш ли да отидем да гледаме „Форест Гъмп“ в кино „Дом“. Дават го от вчера. Май не е зле…

— Ами… — отвръщам без ентусиазъм.

— Можем да вземем под наем „Денят на мармота“ от видео клуба или да гледаме „Досиетата Х“, а?

— Не мога, Керъл, този следобед бачкам.

— Тогава… — започва тя.

Със загадъчно изражение рови в спортния си сак и вади оттам кутийка кока-кола, която разтърсва, все едно е шампанско.

— … трябва веднага да отпразнуваме рождения ти ден.

Докато успея да изрека каквото и да било възражение, тя дърпа езичето и ме напръсква обилно по гърдите и лицето.

— Стига! Полудя ли или какво?

— Няма нищо, тази е лайт и не оставя петна.

— Айде бе!

Избърсвам се и се правя на ядосан. Приятно е да гледам усмивката и доброто й настроение.

— Понеже човек не става всеки ден на двадесет години, много исках да ти подаря нещо специално — обявява тя тържествено.

Отново се навежда над сака си и ми подава огромен пакет. Още от пръв поглед виждам, че опаковката за подарък е много грижливо направена и то в истински магазин. Вземам го в ръце и установявам, че наистина тежи, а това ме кара да започна да се притеснявам. Също като мен, и Керъл няма пукната стотинка. Тя редува дребни бачкания, но малките й спестявания отиват изцяло да си плаща следването.

— Хайде, отвори го, де, идиот такъв. Не стой като препариран!

В картонената кутия има един недостъпен за мен предмет. Нещо като Граала за бедняк като мен. Нещо по-хубаво от писалката на Чарлз Дикенс или пишещата машина „Ройъл“ на Хемингуей — има един „Пауър Буук 540с“, върхът на лаптопите. През последните два месеца всеки път, когато мина покрай витрината на компютърния клуб, спирам, за да му се възхищавам. Знам му параметрите наизуст: процесор 33 мегахерца, твърд диск 500 мегабайта, цветен LCD екран с активна матрица, вграден модем, батерии, позволяващи три часа автономна работа, първата машина с вграден тракпад. Несравним инструмент за работа, тежащ малко повече от три кила на цената от… 5000 долара.

— Не можеш да ми подариш такова нещо — казвам аз.

— Не, ама да.

Аз съм развълнуван, тя също. Нейните очи блестят, а без съмнение и моите.

— Това не е подарък, Том, това е отговорност.

— Не разбирам…

— Искам един ден да напишеш историята на Дилайла и на „Компанията на ангелите“. Искам тази история да донесе добро и на други хора, не само на мен.

— Но аз мога да я напиша на хартия и с химикалка!

— Може би, но като приемеш този подарък, поемаш един вид ангажимент. Ангажимент към мен.

Не зная какво да отговоря.

— Откъде намери пари, Керъл?

— Не се безпокой, оправих се.

После няколко секунди никой не говори. Изпитвам огромно желание да я притисна в обятията си, може би да я целуна, може би дори да й кажа, че я обичам. Но нито тя, нито аз сме готови за това. И тогава й обещавам, че — заради нея — един ден ще напиша тази история.

За да разреди емоциите, тя вади още един предмет от чантата си — стар полароид, който принадлежи на Блек Мама. Прегръща ме през кръста, повдига апарата с протегната ръка и ми казва, заемайки поза:

— Стоп! Не мърдай повече, Том! Зееееееееле!

Хотел „Ла Пуерта дел Параисо“
Апартамент №12

— Леле… Тази Керъл е страхотно момиче… — прошепна Били, когато завърших разказа си.

В очите й имаше много нежност и човешка топлота, сякаш ме виждаше за първи път.

— Тя сега какво прави?

— Ченге е — казах, преглъщайки глътка от кафето, което беше изстинало.

— А този лаптоп?

— Той е у дома, в един сейф. На него написах първите глави от моята „Трилогия на ангелите“. Както виждате, удържах си на обещанието.

Но тя отказа да ми признае това удовлетворение:

— Ще сте го удържал, когато напишете третия том. Някои неща се започват лесно, но придобиват истинския си смисъл едва когато станат завършени.

Тъкмо щях да я помоля да престане с тези категорични фрази, когато на вратата се почука.

Отворих непредпазливо, убеден, че ще се окажа срещу някой от румсървиса или камериерката, но вместо това…

Всички ние сме преживели такива неща: мигове на милост, които сякаш са нагласени от някакъв небесен архитект, способен да изтъче между хората и нещата невидими връзки, за да ни даде точно това, от което се нуждаем в точния момент, когато се нуждаем от него:

— Добър ден — ми каза Керъл.

— Здрасти, старче — подхвърли ми Майло — Хубаво е, че се виждаме отново.

Бележки

[1] Г-н Изрод.