Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (37)

35
Изпитанието на сърцето

Понякога — след като сме търсили, без да намерим — намираме, без да сме търсили.

Джером К. Джером

Болница „Мария Кюри“,

8.10 ч.

— Отваряме я отново — нареди Клузо.

Беше това, от което се страхуваше: дясната камера се беше разкъсала и от нея масивно изтичаше кръв.

Струята шуртеше навсякъде и заливаше работната зона. Интернистът и сестрата се затрудняваха да аспирират, така че Клузо трябваше да притисне сърцето със собствените си ръце, за да се опита да спре кръвоизлива.

Животът на Били беше в ръцете му.

Кей „Сен Бернар“,

8.45 ч.

— Ей, момчета! Време е за работа, а не за закуска! — изруга капитан Карин Анели, влизайки в стаята за отмора в щаба на Речната бригада.

С кроасан в едната ръка и чаша кафе с мляко в другата, лейтенантите Диаз и Капела преглеждаха заглавията в „Паризиен“ и слушаха по радиото хрониката на известния имитатор в сутрешния блок.

С късите си, разчорлени коси и очарователните си лунички Карин беше колкото женствена, толкова и авторитетна. Раздразнена от бездействието, тя спря радиото и разтърси своите мъже:

— Обадиха се от управлението: имаме спешен случай! Пиян скочил от моста „Мари“. Хайде де, ще си изкарате ли пръстите от…

— Идваме, шефе! — прекъсна я Диаз. — Няма нужда да ставате груба.

За няколко секунди и тримата се качиха на „Корморан“ — един от най-добрите патрулни катери, използвани за наблюдение на парижката река. Катерът запори вълните покрай кея „Анри IV“ и мина под моста „Сюли“.

— Трябва да си дяволски нафиркан, за да ти се доще да се хвърлиш във водата в тоя студ — отбеляза Диаз.

— Мда… и вие двамата не ми изглеждате много в час — отсъди Карин.

— Тази нощ най-малкият непрекъснато се будеше — оправда се Капела.

— А вие, Диаз?

— Аз заради майка ми.

— Майка ви?

— Сложно е — отговори той уклончиво.

Тя не узна повече. Катерът продължи да се движи покрай пътя „Жорж Помпиду“, когато…

— Виждам го! — извика Капела, който гледаше през бинокъла.

Катерът намали, подминавайки моста „Мари“. Почти задушен, с движения, затруднени от шлифера му, един мъж се бореше във водата, като мъчително се опитваше да стигне до брега.

— На път е да се удави — установи Карин. — Кой отива?

— Този път е ред на Диаз! — заяви уверено Капела.

— Майтапиш ли се? Вчера вечерта нали аз…

— Окей, разбрах — прекъсна го младата жена. — В крайна сметка май само на мене ми стиска!

Тя закопча комбинезона си и се хвърли във водата под засрамените погледи на своите двама лейтенанти.

Доплува до мъжа, успокои го и го домъкна до „Корморан“, където Диаз го пое и уви в едно одеяло, преди да му окаже първа помощ.

Все още във водата, Карин забеляза някакъв предмет, който плуваше на повърхността. Хвана го. Беше голям плик с найлонови мехурчета. Не точно нещо биоразграждащо се. Борбата със замърсяването също беше част от задачите на Речната бригада и тя взе пакета, преди Капела да я вдигне на катера.

Болница „Мария Кюри“

Хирургическият екип работи през цялата сутрин, опитвайки се да спаси Били.

В опита си да закърпи разкъсаната камера, Клузо използва част от гънката на перитонеума. Тази операция беше последен шанс. Прогнозата беше мрачна.

Кей „Сен Бернар“

9.15 ч.

На връщане към щаба лейтенант Капела се зае да изпразни катера, преди да го закара за чистене.

Взе плика с найлоновите мехурчета, напоен като гъба с вода. В него имаше книга на английски в доста окаяно състояние. Беше на път да я метне в кофата за боклуци, но размисли и я остави на кея.

* * *

После дните отминаваха…

Майло дойде при мен в Париж и ми помогна да преживея този труден момент.

Блуждаейки между живота и смъртта, Били остана повече от седмица в реанимацията под непрестанното наблюдение на Клузо, който проверяваше на всеки три часа нейното състояние.

Беше ми дал постоянен достъп в реанимацията, така че прекарвах дните си седнал на стол, с лаптопа на коленете и трескаво пишех в ритъма на сърдечния мониторинг и на изкуствения респиратор.

Упоена с обезболяващи, Били беше интубирана, удавена в електроди, гръдни дренажи и системи, които тръгваха от ръцете и гърдите й. Рядко отваряше очи и когато го правеше, прочитах в погледа й страданието и отчаянието, които изпитваше. Искаше ми се да я успокоя и да спра сълзите й, но всичко, което можех да направя, беше да пиша.

* * *

В средата на октомври, седнал на терасата на едно кафене, Майло завърши дълго писмо до Керъл. Пъхна листовете в един плик, плати водата „Перие“, която беше изпил, и пресече улицата по посока на бреговете на Сена при кея „Малаке“. Беше се запътил към Френския институт, където беше видял една пощенска кутия, в която да пусне писмото си, но реши да позяпа в сандъците на букинистите. Стари, ценни книги бяха изложени заедно с пощенски картички на Доасно, старинни афиши на „Ша Ноар“, винилни афиши от 60-те години на XX в. и ужасяващи ключодържатели с Айфеловата кула. Майло спря пред един книжар, чиято специалност бяха комиксите. От „Хълк“ до „Спайдърмен“, детските му мечти бяха населени с героите от комиксите на „Марвел“ и този следобед той откри няколко албума на „Астерикс“ и „Лъки Люк“.

В последната кутия имаше издания за по едно евро. Майло започна да рови с любопитство: стари, пожълтели джобни издания, скъсани списания и сред цялата тая сбирщина един повреден роман с корица от тъмносиня кожа…

Това е невъзможно!

Разгледа книгата: цялата корица беше издута, страниците бяха слепнати, изсъхнали и твърди като камък.

— Where… where did you get this book^[1]? — попита той, неспособен да произнесе и най-простата фраза на френски.

Книжарят, който поназнайваше няколко английски думи, му обясни, че я намерил на кейовете, но Майло не успя да разбере по какво чудо книгата, чиито следи беше изгубил в Ню Йорк, се намираше десет дни по-късно в Париж.

Все още смаян, той въртеше книгата в ръцете си.

Да, наистина, това беше романът, но в ужасно състояние…

Букинистът разбра смущението му:

— Ако искате да я реставрирате, мога да ви препоръчам някого — предложи му той, като му подаде една визитка.

Пристройка към абатството „Сен Беноа“,

някъде в Париж

В манастирската работилница сестра Мари-Клод разгледа книгата, която й бяха поверили. Тялото беше натъртено и увредено, а подвързията от изкуствена кожа беше разкъсана. Реставрирането, за което я бяха помолили, изглеждаше трудно, но монахинята решително се зае със задачата си.

Започна, като старателно разши книгата. После с помощта на овлажнител, малко по-голям от писалка, разпръсна над романа фина пара, чиято температура беше изписана на дигитален екран. Влажният облак попи в хартията и раздели слепнатите страници. Заради водата листата бяха станали чупливи и някъде буквите се бяха размазали. Сестра Мари-Клод внимателно вмъкна попивателна хартия между всички страници, преди да постави книгата изправена, и с безкрайно търпение започна да я облъхва със сешоар, връщайки я към живот.

Няколко часа по-късно страниците на книгата вече можеха да се прелистват почти свободно. Монахинята старателно провери всичките една по една, за да се увери, че работата е свършена както трябва. После залепи отново снимките, които се бяха отлепили, както и малкото кичурче коса, чиито косъмчета бяха толкова фини, като ангелски. Накрая, за да върне първоначалната форма на тома, го остави да престои цяла нощ, притиснат в преса.

На другия ден сестра Мари-Клод се зае да му ушие нова кожа. В уединението на своята работилница, обгърната от тишина и покой, тя работи целия ден с хирургическа прецизност. Направи подвързия от телешка кожа, която украси с етикет от агнешка; върху него отпечата заглавието със златно фолио.

В 19 ч. младият американец със странното име почука на портата на манастирската обител. Сестра Мари-Клод подаде книгата на Майло, който я обсипа с толкова много комплименти, че тя не можа да не се изчерви…

* * *

— Събуди се! — нареди ми Майло, докато ме разтърсваше.

По дяволите!

За пореден път бях заспал пред компютъра в болничната стая, където беше настанена Били преди последната операция. Продължавах да прекарвам там нощите с мълчаливото съгласие на персонала.

Щорите бяха плътно спуснати и стаята се осветяваше от слабата светлина на малка нощна лампа.

— Колко е часът? — попитах аз и разтърках очи.

— 23 часа.

— Кой ден сме днес?

— Сряда.

Той не можа да се сдържи и добави насмешливо:

— Преди да ми зададеш следващия въпрос, отговарям: 2010 г. е и Обама все още е президент.

— Хм…

Когато се потопях в някаква история, ориентацията ми се замъгляваше.

— Колко страници си написал? — попита той, като се опитваше да чете през рамото ми.

— Двеста и петдесет — казах аз и затворих екрана. — По средата съм.

— Как е Били?

— Все така под наблюдение в реанимацията.

Той извади тържествено от чантата си луксозно подвързана книга.

— Имам подарък за теб — каза ми загадъчно.

Трябваше ми известно време, докато разбера, че ставаше дума за собствената ми книга, която двамата с Керъл бяха преследвали из целия свят.

Книгата беше солидно реставрирана, а кожената й подвързия беше топла и гладка на допир.

— За Били вече няма никаква опасност — увери ме Майло. — Сега всичко, което трябва да направиш, е да завършиш историята си, за да я върнеш в нейния свят.

Седмиците и месеците минаваха.

Октомври, ноември, декември…

Вятърът отнесе пожълтелите листа, нападали по тротоарите и мекотата на есенното слънце отстъпи място на суровата зима.

Кафенетата прибраха столовете от терасите си и запалиха газовите печки. Продавачите на печени кестени се появиха на входовете на метро станциите, където минувачите — с едни и същи движения — нахлупваха шапките си и пристягаха шаловете си.

Понесен от творческия си порив, пишех все по-бързо, натискайки клавишите на моята клавиатура почти без да си поемам дъх, обсебен от една история, в която сега бях все повече и играчка, и създател, хипнотизиран от номерата на страниците, които дефилираха върху моя екран в текстообработващата програма: 350, 400, 450…

Били беше издържала на шока и успешно беше преминала изпитанието. Отначало й махнаха тръбата, която влизаше в ларинкса й, и я замениха с кислородна маска. После Клузо постепенно намали дозите антибиотици и махна дренажите и системите, успокоен, че бактериологичните проби вече не показваха следи от инфекция.

После махнаха превръзките и се разкриха раните й, зашити с прозрачни конци. Седмиците минаваха и белегът й ставаше все по-незабележим.

Били отново започна сама да приема храна и вода. Гледах я как направи първите си стъпки, после изкачи едно стълбище под наблюдението на кинезитерапевт.

Корените на косата й си бяха върнали първоначалния цвят, а тя — своята усмивка и жизненост.

На 17 декември Париж се събуди под първия сняг, който валя през целия ден.

На 23 декември поставих финалната точка на моя роман.