Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (34)

32
Злото чрез злото

Исках да разбереш какво е истинска смелост — вместо да си въобразяваш, че тя е мъж с пушка в ръка. Истинската смелост е да знаеш, че няма как да не загубиш — и все пак да продължаваш, не да спреш.

Харпър Ли

Бретан, Южен Финистер,

събота, 25 септември

Огряната от слънце тераса на ресторанта беше разположена над залива Одиерн. Бретонският бряг беше красив като мексиканския, макар да беше по-студено.

— Брр, замръзвам — потрепери Били и закопча догоре ципа на якето си.

Тъй като операцията й беше предвидена за следващия понеделник, бяхме решили да се разсеем, като си подарим един уикенд за почивка далеч от Париж. Бъдещето изобщо не ме интересуваше; бях похарчил част от парите ни, за да наема кола и малка къща близо до Плогоф, срещу остров Сен.

Сервитьорът церемониално постави в центъра на масата платото с морски дарове, което бяхме поръчали.

— Нищо ли не искаш? — учуди се тя.

Гледах скептично асортимента от стриди, морски таралежи, лангустини и миди, мечтаейки си за хамбургер с бекон.

Въпреки това се опитах да обеля една лангустина.

— Като дете си — пошегува се тя.

Подаде ми една стрида, върху която беше изстискала малко лимонов сок.

— Опитай, няма по-хубаво нещо на света.

Наблюдавах недоверчиво слузестото нещо.

— Мисли си за мангото, когато бяхме в Мексико! — настоя тя.

Да умееш да опишеш вкусовете в действителния свят…

Преглътнах твърдата плът на мекотелото. Имаше силен вкус — на сол и йод. Аромат на водорасли и лешник, който оставаше в устата.

Били се засмя и ми намигна.

Вятърът развяваше белите й коси.

Зад нас се виждаше движението на рибарите и на малките пъстроцветни корабчета, които потапяха мрежите си, за да ловят миди и раци.

Няма да мисля за утре, нито за мига, когато тя вече няма да е тук.

Ще живея в настоящето.

Разходка из криволичещите улички на пристанището, после по плажа на Трескадес. Разходка с кола от залива Трепасе до нос Раз, като Били все така настоява да кара. Луд смях, припомняйки си епизода с шерифа, който ни беше спрял за превишена скорост в Калифорния. Осъзнаваме, че вече имаме много общи спомени. Спонтанно желание, веднага потиснато, да говорим за бъдещето.

А после дъждът, разбира се, който ни изненада насред разходката ни по скалите.

— Тук е като в Шотландия, дъждът е част от пейзажа — каза ми тя в момента, когато започвах да мърморя недоволно. — Ти представяш ли си да си на Хайландс или на Лох Ломонд и да грее слънце?

Рим,

площад „Навона“,

19 ч.

— Опитай това, направо си умирам! — каза Керъл и подаде на Майло лъжичка от своя десерт: домашно тартюфо, гарнирано с бита сметана.

Майло закачливо опита сладоледа с шоколад. Беше твърд, а вкусът му напомняше трюфел, което чудесно се връзваше със сърцевината от вишна.

Бяха седнали на терасата на един ресторант на площад „Навона“ — задължително място за всеки, който стъпеше във Вечния град. Заобиколен от кафенета и сладкарници за сладолед, прочутият площад беше любимо място за художниците на портрети, за мимовете и за нелегалните улични търговци.

Тъй като започваше да се стъмва, една сервитьорка дойде и запали свещта, поставена в центъра на тяхната маса. Въздухът беше топъл. Майло гледаше нежно своята приятелка. Въпреки разочарованието, че бяха изгубили следите на книгата на Том, двамата бяха прекарали един следобед на пълно разбирателство, откривайки града. На няколко пъти му се искаше да й признае любовта, за която мълчеше от толкова години. Но страхът да не изгуби приятелството й блокираше всичките му намерения. Чувстваше се уязвим и се страхуваше сърцето му да не бъде разбито. Толкова му се искаше тя да погледне по друг начин на него. Толкова му се искаше да й покаже, че има друг образ. Толкова му се искаше да й покаже мъжа, в който можеше да се превърне в деня, в който почувстваше, че е обичан.

До тях вечеряше едно австралийско семейство с малко момиченце на пет години, което от известно време разменяше лудешки смях и намигания с Керъл.

— Това хлапе е голямо сладурче, не мислиш ли?

— Да, забавно е.

— И добре възпитано!

— А ти искаш ли деца? — попита той някак направо.

Тя веднага зае отбранителна позиция:

— Защо питаш?

— Ами… би била прекрасна майка.

— Ти пък откъде знаеш? — каза тя агресивно.

— Усещам го.

— Стига глупости!

Той се почувства едновременно наранен и изненадан от отговора й.

— Защо реагираш така?

— Познавам те и съм убедена, че това е част от номерата, дето ги прилагаш на мацките, за да ги омаеш. Защото си мислиш, че те искат точно това да чуят.

— Съвсем не! Несправедлива си към мен! Какво съм ти направил, за да се отнасяш към мен толкова жестоко? — ядоса се той и преобърна една чаша.

— Ти не ме познаваш, Майло! Нищо не знаеш за личния ми живот.

— Ами хубаво де, разкажи ми, по дяволите! Каква е тая тайна, дето те разяжда?

Тя го погледна замислено и й се прииска да повярва в неговата искреност. Може би беше прибързала да се ядоса.

Майло вдигна чашата и избърса масата със салфетката си. Съжаляваше, че се беше развикал, но внезапните промени в отношението на Керъл му бяха непоносими.

— Защо стана груба и рязка, щом подхванах тази тема? — попита той по-спокойно.

— Бях бременна някога — призна тя и обърна глава.

Истината беше излязла сама. Като пчела, избягала от чаша, в която са я държали затворена с години.

Майло беше застинал. Виждаше единствено очите на Керъл, които блестяха в тъмнината като ясни звезди.

Младата жена извади самолетния си билет и го сложи на масата.

— Искаш да знаеш? Много добре. Ще избера да ти се доверя. Ще ти поверя тайната си, но след това не искам да казваш нито дума, никакъв коментар. Ще ти разкажа това, което никой не знае, и когато свърша, ще стана и ще взема такси за летището. Има един последен полет в 21.30 ч. за Лондон, а оттам има полет в 6 ч. сутринта за Лос Анджелес.

— Сигурна ли си, че…

— Убедена. Разказвам ти и си тръгвам. А после ще изчакаш поне една седмица, преди да ми се обадиш или да дойдеш да спиш у дома. Това или нищо.

— Съгласен — прие той. — Ще направим както ти искаш.

Керъл се огледа наоколо. В центъра на площада, закачени за обелиска, огромните статуи на фонтана на Четирите реки й хвърляха строги и заплашителни погледи.

— Първият път, когато го направиха с мен — започна тя, — беше вечерта на рождения ми ден. Бях на единадесет години.

Бретан,

Плогоф, нос Раз

— Стига бе, искаш да повярвам, че можеш да запалиш огън в камина? — забавляваше се Били.

— Разбира се, че мога! — отвърнах засегнато.

— Много добре, мъжки, възхитените очи на покорна жена те следват.

— Ако си мислиш да ме притесняваш така…

За голямо щастие на Били бурята бушуваше над Финистер, като блъскаше капаците на прозорците и изливаше пороен дъжд по стъклата на нашата къща, в която цареше студ като на Северния полюс. Очевидно „очарованието на селото“, както пишеше в обявата, трябваше да е синоним на „липса на радиатори“ и „лоша изолация“.

Драснах една клечка и се опитах да запаля купчината сухи листа, които бях сложил под цепениците. Малкото пламъче бързо се разгоря… и почти веднага угасна.

— Немного убедително — отсъди Били, скривайки усмивката си.

Увита в пеньоара си, с кърпа, омотана около косите, тя подскочи към огнището.

— Намери ми вестници, моля те.

Докато ровех в чекмеджето на бигуденския бюфет, попаднах на стар брой на „Екип“ от 13 юли 1998 г. — денят след победата на Франция на финала на световното първенство по футбол. На първата страница от край до край беше изписано заглавието ЗА ВЕЧНОСТТА и имаше снимка, на която Зинедин Зидан се хвърля в прегръдките на Юри Джоркаеф.

Били разгърна вестниците един по един и ги намачка, като направи рехава топка:

— Трябва да оставиш хартията да диша — обясни тя. — Баща ми ме научи.

После отдели малките клечки и избра от тях най-сухите, като ги сложи над топката хартия. След това нареди цепениците, като образува нещо като типи.

— Сега запали — каза тя гордо.

И наистина, две минути по-късно хубав огън гореше в камината.

Вятърът разтърсваше прозорците с такава сила, че можеше да ги пръсне всеки миг. После един капак изтрака; в същото време токът спря и стаята потъна в полумрак.

Започнах да ровя в елтаблото, сякаш можех да накарам лампите да светнат отново.

— Няма нищо — казах, като си придадох уверен вид. — Сигурно прекъсвачът или някой бушон…

— Може би — отговори тя подигравателно, — само че това, което човъркаш, е водомерът. Електромерът е в антрето…

Добрият играч приема забележките с усмивка. Докато минавах през стаята, тя ме хвана за ръката и…

— Чакай!

Размота кърпата от косата си и развърза колана на пеньоара, който падна на пода.

Взех я в прегръдките си; деформираните ни сенки се прегръщаха по стените.

Рим,

площад „Навона“,

19.20 ч.

С треперещ глас Керъл разказа на Майло своето мъченическо, разбито детство. Разказа му за кошмарните години, когато вторият й баща идвал в нейното легло. Тези години, през които беше изгубила всичко: усмивката си, мечтите си, невинността си и радостта си от живота. Разказа му за нощите, когато, тръгвайки си, звярът, най-сетне задоволен, винаги й повтарял: „Нали няма да кажеш на мама? Няма да кажеш на мама.“ Сякаш мама не е знаела!

Разказа му за вината, за мълчанието и за желанието да се хвърли под някой автобус всеки път, когато се прибирала от училище. После онзи аборт, който направила тайно на четиринадесет години, който я оставил разкъсана, почти мъртва, с едно неизлечимо страдание, което чувствала в корема си.

Разказа му за Том, който й помогнал да се закачи за живота, като измислял за нея, ден след ден, вълшебния свят на „Трилогията на ангелите“.

Накрая се опита да го накара да разбере недоверието й към мъжете, онова доверие в живота, което беше изгубила и никога повече не бе могла да си върне, и пристъпите на отвращение, които и днес още неочаквано я обземали, дори когато се чувствала добре.

Керъл престана да разказва, но не стана от стола си.

Майло беше удържал на думата си и не беше отворил уста.

И все пак един въпрос се наложи от само себе си.

— Но кога свърши всичко това?

Керъл се поколеба дали да отговори. Извърна глава; малката австралийка си беше отишла с родителите си. Отпи глътка вода и нахлузи пуловера, който носеше на раменете си.

— Това е другата част от историята, Майло, но не съм сигурна дали е моя.

— А… на кого тогава?

— На Том.

Бретан,

Плогоф, нос Раз

Огънят започваше да отслабва и разливаше в стаята лека светлина. Вплетени един в друг, увити в завивка, ние се целувахме с жарта на първа любов.

Час по-късно станах, за да разровя жарта и да добавя нова цепеница в огнището.

Умирахме от глад, но шкафовете и хладилникът бяха празни. В бюфета намерих бутилка ябълково вино, което — странно — беше произведено в Квебек. Беше ледено вино, произведено от ябълки, брани от дървото посред зима, когато са замръзнали. Отворих бутилката и погледнах през прозореца — бурята продължаваше да вилнее с пълна сила и дори на метър нищо не се виждаше.

Увита в покривката на леглото, Били дойде при мен до прозореца с две глинени чаши.

— Бих искала да ми разкажеш нещо — започна тя и ме целуна по врата.

Взе якето ми, сложено върху облегалката на един стол и извади портфейла ми.

— Може ли?

Потвърдих с кимване на глава. Тя отвори разшитата наполовина подплата зад отделението за банкноти и извади металната гилза.

— Кого си убил? — попита.

Лос Анджелес,

квартал „Макартър Парк“

29 април 1992 г.

На седемнадесет години съм. В библиотеката на лицея съм и уча за изпити, когато една ученичка влиза и извиква: „Оправдали са ги!“ Всички в залата разбират, че тя говори за присъдата в аферата Родни Кинг.

Една година по-рано този млад чернокож бил спрян за превишена скорост от полицията в Лос Анджелес. Пиян, той отказал да съдейства на полицейските служители, които решили да го укротят с електрически палки. Тъй като се съпротивлявал, те го пребили жестоко, без да знаят, че сцената е заснета от оператор любител, който още на следващия ден изпратил касетата на Канал 5. Много бързо кадрите бяха разпространени от телевизионните канали по цял свят, предизвиквайки гняв, срам и възмущение.

Оправдали са ги!

Разговорите спират на мига и отвсякъде се понасят ругатни. Чувствам как възмущението и омразата се покачват. Негрите преобладават в квартала. Веднага ми става ясно, че нещата ще се обърнат на зле и че е най-добре да се прибера в къщи. На улицата новината за присъдата се разпространява като вирус. Въздухът е зареден с напрежение и отчаяние. Разбира се, това не е първата полицейска саморазправа и първият юридически фарс, но този път е заснето и това променя всичко. Целият свят видя как четирима озверели полицаи пребиват нещастника: над петдесет удара с палка и дузина ритника по човека, завързан с белезници. Тази непонятна оправдателна присъда е капката, която прелива чашата. Годините на Рейгън и Буш бяха ужасни за бедните. На хората им е писнало — от безработицата и от мизерията, от дрогата и от една образователна система, която възпроизвежда неравенството.

Когато се прибирам в къщи, пускам телевизора и си сипвам купичка мюсли. На различни места са избухнали безредици и виждам първите картини на това, което ще се превърне във всекидневие през следващите три дни: грабежи, пожари, сблъсъци с полицията. Блоковете на ъгъла на „Флоренция“ и „Нормандия“ са потънали в огън и кръв. Някакви типове бягат с кашони храна от разбитите магазини. Други теглят колички с натоварени мебели и домакинска техника. Властите призовават към спокойствие; на мен обаче ми е ясно, че това няма да спре. Всъщност това ме устройва…

Събирам всичките си спестявания, скрити в едно радио, грабвам скейтборда си и се запътвам към Маркъс Блинк.

Маркъс е дребен побойник от квартала, „симпатяга“, който не принадлежи към никоя банда и се задоволява да препродава лекарства, трева и крадено оръжие. Бяхме заедно в началното училище и той има по-скоро добро отношение към мен, защото на два-три пъти бях помогнал на майка му да попълни документите за социална помощ. В квартала ври и кипи. Всички вече са се досетили, че бандите ще използват хаоса, за да си уредят сметките с други банди и с полицията. В замяна на моите двеста долара Маркъс ми намира един „Глок“ 22, каквито се търкаляха с десетки навсякъде в онова пропаднало време, когато купища корумпирани ченгета препродаваха служебните си оръжия, след като ги обявяваха за изгубени.

За още двадесет долара ми дава и един пълнител с петнадесет патрона. Въоръжен така, се прибирам у дома, усещайки хладния, тежък метал на оръжието в моя джоб.

* * *

Тази нощ не спя много. Мисля за Керъл. Грижа ме е само за едно: тормозът, който търпи, ще свърши завинаги. Измислицата може много, но не всичко. Историите, които й разказвам, й позволяват да се пренесе в един въображаем свят, където за няколко часа избягва от физическото и душевното мъчение на нейният палач. Не е достатъчно! Да живееш във фикция не е решение за дълго — не повече от това да се дрогираш или да пиеш, за да забравиш нещастието си.

Нищо не може да се направи: рано или късно действителният живот налага правата си над въображаемия.

* * *

На следващия ден насилието се вихри — отново напълно безнаказано. Хеликоптерите, наети от телевизионните канали, прелитат постоянно над града и разпространяват на живо кадри от този обсаден град, от Лос Анджелес: грабежи, улични сблъсъци, горящи сгради, престрелки между силите на реда и бунтовниците. Репортажи, които сочат липсата на организация и бездействието на полицията, неспособна да спре кражбите.

Под натиска на събитията кметът прави изявление пред медиите, в което обявява, че положението налага използването на Националната гвардия, за да установят вечерен час от мрак до зори. Лоша идея: в кварталите хората решават, че купонът скоро ще свърши и грабежите се увеличават.

В нашия квартал най-засегнати са държаните от азиатци заведения. По онова време е силно напрежението между негрите и корейците; през втория ден от размириците повечето от малките магазинчета — бакалници и магазини за алкохол, държани от корейци — са разрушени и разграбени без полицията да се намеси.

Наближава обяд. Вече цял час, стъпил на моя скейт, дебна пред бакалницата, която притежава вторият баща на Керъл. Въпреки риска, тази сутрин той е отворил магазина си, несъмнено надявайки се, че грабежите няма да го засегнат. Но сега и той се чувства в опасност и разбирам, че се готви да спусне решетките.

Точно този момент избирам, за да се покажа.

— Да ви помогна, господин Алварес?

Той не се съмнява в мен. Добре ме познава, а лицето ми вдъхва доверие.

— Ок, Том! Помогни ми да приберем дървените пана.

Взимам по едно във всяка ръка и влизам подир него в магазина.

Това е една жалка бакалийка, каквито ги има с десетки в квартала: предлага основно стоки от първа необходимост и която много скоро ще затвори заради конкуренцията на грамадния „Уолмарт“ в квартала.

Круз Арварес е среден на ръст латиноамериканец, набит, с широко, грубо лице. Физика, с която може да играе третостепенни роли в киното, превъплъщавайки се в сводници или притежатели на нощни клубове.

— Винаги съм ти казвал, че някой ден тия проклети… — започна той, преди да се обърне и да види моя „Глок“ 22, насочен към него.

Бакалията е празна, няма камера. Трябва само да натисна спусъка. Не искам нищо да му кажа, дори „пукни, мръсен боклук“. Не съм тук, за да раздавам правосъдие, нито пък да прилагам закона. Не съм тук дори да слушам обясненията му. В жеста ми няма гордост, няма героизъм, няма смелост. Искам само Керъл да не страда и това е единственият начин, който измислих. Преди няколко месеца, без да й кажа, отидох и направих донос в един център за семейно планиране, от който нямаше никакъв резултат. Изпратих писмо до полицията, на което не получих отговор. Не зная къде е доброто, не зная къде е злото. Не вярвам в Бог, нито пък в съдбата. Вярвам само, че мястото ми е тук, зад този пистолет и че трябва да натисна спусъка.

— Том! Какво те прихв…

Приближавам се, за да стрелям отблизо. Не искам да го пропусна; искам да използвам само един куршум.

Стрелям.

Главата му се пръсва и дрехите ми се опръскват с кръв.

Сам съм в магазина. Сам съм в целия свят. Краката не ме държат. Ръцете ми треперят, отпуснати покрай тялото.

Махай се!

Прибирам гилзата и я слагам в джоба си, както и глока. После се връщам вкъщи тичешком. Взимам си душ, изгарям дрехите си и след като грижливо го почиствам, хвърлям пистолета в една кофа за боклук. Решавам да запазя гилзата, за да се предам в случай, че някой невинен бъде обвинен вместо мен, но дали наистина ще имам смелостта да го сторя?

Най-вероятно никога няма да разбера.

Бретан

Плогоф, нос Раз

— На никого не съм разказвал за това, което направих онази сутрин. Просто живеех с него, това е.

— А какво стана после? — попита Били.

Бяхме легнали отново на канапето. Притисната към гърба ми, тя беше пъхнала ръката си на гърдите ми, а аз я държах за ханша.

Разказът ме беше освободил от една тежест. Чувствах, че тя ме разбира, без да ме съди, и това беше всичко, което очаквах.

— Вечерта Буш Старши произнесе реч по телевизията, за да каже, че анархията няма да бъде толерирана. На другия ден четири хиляди души от Националната гвардия патрулираха из града, последвани скоро от пехотинци. Спокойствието започна да се връща на четвъртия ден и кметът отмени вечерния час.

— А разследването?

— Бунтовете бяха довели до петдесетина мъртви и няколко хиляди ранени. През следващите седмици бяха извършени стотици арести в целия град, повече или по-малко законни, повече или по-малко случайни, но никой никога не беше обвинен пряко за убийството на Круз Алварес.

Били ме помилва по клепачите ми и ме целуна по врата:

— Сега трябва да спим.

Рим,

площад „Навона“

— Довиждане, Майло, благодаря ти, че ме изслуша — каза Керъл и стана.

Все още в шок, той се изправи заедно с нея и леко я задържа за ръката:

— Чакай… Как така си сигурна, че Том го е направил, след като той никога нищо не ти е казал?

— Аз съм ченге, Майло. Преди две години получих разрешение да прегледам архивите на полицията в Лос Анджелес и поисках да видя досието за убийството на втория ми баща. Нямаше кой знае какво: два-три разпита на съседи, няколко снимки от местопрестъплението и абсолютно претупано снемане на отпечатъци. На никого не му пукаше кой е убил един дребен търговец от „Макартър Парк“. Но на една от снимките съвсем ясно се виждаше дъска с колелца, подпряна на стената, а на нея нарисувана една падаща звезда.

— И този скейтборд…

— … го бях подарила на Том — каза тя и се обърна.