Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (30)

28
В изпитанието

Читателят е главен персонаж в романа, наравно с автора — без него магията я няма.

Елза Триоле

Невероятно — в хотела имаше великолепна библиотека!

Очевидно щедростта на богатия емир се бе изляла не само върху клиниката. Мястото бе поразително: човек би си помислил, че е в читалнята на престижен англосаксонски университет, а не в библиотеката на ваканционен клуб. Хиляди елегантно подвързани книги изпълваха рафтовете, поддържани от коринтски колони. Тежките резбовани врати, мраморните бюстове и старинните ламперии връщаха времето назад. Единственият досег с модерността бяха последен модел компютри, вградени в мебели с орехова шарка.

На младини щях да се радвам да работя на такова място. У дома нямах бюро — пишех си домашните, затворен в тоалетната, на дъска, сложена на коленете като бюро, и строителна каска на главата, за да намаля шума от крясъците на съседите.

С кръглите си очила, пуловер от мохер и шотландската си пола библиотекарката бе сякаш телепортирана от друг свят. Докато й показвах списъка на книгите, които исках да видя, тя ми призна, че съм първият й читател през този ден:

— Когато са на почивка, клиентите на хотела обикновено предпочитат плажа пред четенето на Хегел.

Усмихнах се леко, докато тя ми подаваше купчина книги, допълнена с чаша топъл шоколад с местни подправки.

Седнах до един от големите прозорци до един глобус на Коронели и се залових за работа.

* * *

Обстановката беше приятна. Тишината беше нарушавана само от шума на страниците и мекото плъзгане на моята писалка по хартията. На масата пред мен бях разтворил няколко книги за справка, които бях изучавал подробно през следването си: „Какво е литературата?“ на Жан-Пол Сартр, „Читателят във фабулата“ на Умберто Еко и „Философски речник“ на Волтер. За два часа бях изписал десетина листа с бележки. Бях в стихията си — заобиколен от книги, в свят на спокойствие и размисъл. Отново се чувствах преподавател по литература.

— Леле! Все едно сме във факултета! — извика Майло, вмъквайки се във величествената зала като слон в стъкларски магазин.

Сложи чантата си на един от фотьойлите „Чарлстън“ и се наведе над рамото ми:

— Е, намираш ли нещо?

— Може би имам план, при условие, че си съгласен да ми помагаш.

— Разбира се!

— Тогава да си разпределим ролите — казах. — Ти се връщаш в Лос Анджелес, за да се опиташ да намериш последния дефектен екземпляр. Знам, че това е почти невъзможно, но ако той бъде унищожен, Били ще умре.

— А ти?

— Аз ще я заведа в Париж за консултация с лекаря, който ми препоръча Орор, за да се опитаме поне да забавим болестта, но най-вече…

Събрах бележките си, за да обясня възможно най-ясно.

— Най-вече?

— Трябва да напиша третия том на моя роман, за да върна Били в света на въображението.

Майло смръщи вежди:

— Не разбирам много добре как писането на книга ще я върне конкретно в нейния свят.

Взех писалката си и също като д-р Филипсън се опитах да събера важните точки вкратце.

— Действителният свят е този, в който живеем ние: ти, Керъл и аз. Това е истинският живот, полето, в което ние можем да действаме и което споделяме с подобните на нас хора.

— Дотук съм съгласен.

— Противно на това, нейният свят е на фикцията и на мечтата. Той отразява субективността на всеки читател. Именно там се развиваше Били — обясних, като добавих към изложението си няколко най-общи бележки:

— Продължавай — помоли Майло.

— Както ти самият каза, Били е могла да премине границата, разделяща двата свята поради инцидент: дефектното отпечатване на сто хиляди екземпляра от моята книга. Това, което ти нарече „входна врата“:

— Ахам — съгласи се той.

— Следователно сега Били е на път да загине в околна среда, която не й е присъща.

— И единственият начин да я спасим — подскочи той — е да намерим дефектния екземпляр, за да попречим тя да умре в истинския живот…

— И да я върнем в света на фикцията, като напиша третия том на моята книга. Това е нейната „изходна врата“ от действителния свят.

Майло гледаше моята схема с интерес, но добре виждах, че нещо го смущаваше.

— Все още не схващаш защо написването на третия том би могло да й позволи да си тръгне обратно, нали?

— Не точно.

— Добре. Ще схванеш. Според теб, кой създава имагинерния свят?

— Ти! Всъщност, искам да кажа, писателят.

— Да, но не сам. Аз върша само половината работа.

— А кой върши другата половина?

— Читателят…

Той ме погледна още по-объркано.

— Виж какво е написал Волтер през 1764 г. — казах и му подадох бележките си.

Той се наведе над моите листа и прочете на глас:

— „Най-полезните книги са тези, чиито читатели сами създават половината.“

Станах от стола си и продължих изложението си убедено:

— Всъщност какво е книгата, Майло? Просто букви, подредени в определен ред върху хартия. Не е достатъчно да си сложил последната точка на един разказ, за да направиш така, че той да съществува. В чекмеджетата си пазя няколко начала на непубликувани ръкописи, но ги смятам за мъртви истории, защото никой никога не ги е виждал. Книгата придобива плът единствено в четенето. Читателят е този, който й дава живот, като създава образи, които ще направят реален този свят, в който се развиват персонажите.

Разговорът ни беше прекъснат от помощник-библиотекарката, която предложи на Майло чаша от шоколада с подправки. Приятелят ми отпи една глътка, преди да отбележи:

— Всеки път, когато някоя от твоите книги влезе в книжарниците, ти винаги казваш, че тя вече не ти принадлежи…

— Точно! Принадлежи на читателя, който продължава започнатото, като си присвоява персонажите и те започват да живеят в неговата глава. Понякога дори тълкува посвоему някои пасажи, като им придава смисъл, който в началото аз не съм, но това е част от играта!

Майло ме слушаше внимателно и едновременно с това драскаше в моя бележник.

Вярвах непоклатимо в тази теория. Винаги съм смятал, че една книга съществува истински само чрез връзката си с читателя. От момента, в който се бях научил да чета, винаги съм се стремял да проникна колкото се може по-дълбоко в имагинерния свят на романите, които ми харесваха, като натрупвах предварително хиляди хипотези. Винаги се мъчех да допълня автора, като продължавах в ума си историята на персонажите много след като бях затворил последната страница. Отвъд напечатаните думи въображението на читателя надхвърля текста и позволява на историята да съществува цялостно.

— Значи, ако добре съм разбрал, според теб писателят и читателят работят заедно, за да създадат имагинерния свят?

— Не съм го казал аз, Майло, а Умберто Еко! Жан-Пол Сартр! — отвърнах аз и му подадох отворената книга, в която бях подчертал следното изречение: „Четенето представлява щедро споразумение между автора и читателя; всеки се доверява и разчита на другия.“

— А по-конкретно?

— По-конкретно, ще започна да пиша новия ми роман, но едва когато първите читатели го открият, само тогава имагинерният свят ще придобие плътност и Били ще изчезне от действителния свят, за да си върне живота, който си е неин във фикцията.

— В такъв случай нямаме никакво време за губене — каза той и застана пред екрана на компютъра. — Трябва на всяка цена да намеря последната дефектна книга, това е единственият начин да поддържаме Били жива достатъчно дълго, за да ти дадем време да напишеш нов роман.

Свърза се със сайта на „Мексикана Еърлайнс“.

— Има полет за Лос Анджелес след два часа. Като тръгна сега, вечерта ще съм в „Макартър Парк“.

— Какво ще правиш там?

— Ако смяташ да водиш Били в Париж, ще й трябва много бързо фалшив паспорт. Запазил съм някои контакти, които ще могат да ни бъдат полезни…

— А колата ти?

Той отвори дисагите си и извади няколко пачки банкноти, които раздели на две равни части.

— Един служител на Йошида Мицуко дойде да я вземе тази сутрин. Това е всичко, което успях да получа, но то ще ни помогне да издържим няколко седмици.

— А после ще остържем всички чекмеджета.

— Като прибавиш и данъците, ще сме потънали в дългове поне за следващите двадесет години…

— Това беше забравил да ми го споменеш, а?

— Опитах се да не правя ситуацията още по-драматична:

— Ще се опитаме да спасим един живот, а това е най-благородното нещо, нали?

— Убеден съм — отговори той, — но дали това момиче, Били, си струва труда?

— Мисля, че е една от нас — казах, като подбирах думите си. — Мисля, че би могла да е част от нашето „семейство“, това, което ние си избрахме: ти, Керъл и аз. Защото знам, че дълбоко в себе си не е много по-различна от нас: под черупката, с която се е покрила, тя е чувствителна и щедра. Голяма уста с чисто сърце, вече доста очукана от живота.

Прегърнахме се за последно. Той беше вече на прага, когато се обърна към мен:

— Ще успееш ли да напишеш романа? Мислех, че не можеш да свържеш и три думи.

Погледнах небето през прозореца: плътни сиви облаци закриваха хоризонта и мястото приличаше на английска провинция.

— Имам ли избор? — попитах и затворих бележника си.