Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (27)

25
Опасността да те загубя

С дуло на пищов между зъбите не се говори на глас.

Реплика от филма „Боен клуб“

Клиниката на хотела,

1 часа

— Вие неин съпруг ли сте? — попита д-р Филипсън, затваряйки вратата на стаята, в която Били току-що беше заспала.

— Ами… не, не може да се каже точно така — отвърнах.

— Ние сме й братовчеди — каза Майло. — Единственото й семейство.

— Хм… и често ли ви се случва да се къпете заедно с „братовчедка“ си? — иронизира го докторът, като ме гледаше.

Час и половина преди това, докато се канеше да изиграе един лек удар, той беше навлякъл набързо една бяла престилка върху панталона си за голф и забърза по спешност към леглото, на което лежеше Били. Веднага прие положението сериозно и положи усилия да свести младата жена, да уреди настаняването й в клиниката и да й окаже първа помощ.

Понеже въпросът му не очакваше отговор, ние го последвахме в кабинета му: дълго помещение, от което се виждаше добре осветен, гладък затревен терен, в средата на който се вееше знаменце. Когато се доближих до прозореца, можах да видя една топка за голф на седем-осем метра от дупката.

— Няма да ви лъжа — започна той, като ни покани да седнем. — Изобщо не мога да кажа от какво страда вашата приятелка, нито какво е естеството на нейната криза.

Свали престилката си и я закачи на една закачалка, преди да седне срещу нас.

— Има силна треска, тялото й е ненормално сковано и е повърнала всичко, което е имала в стомаха си. Освен това страда от главоболие, диша трудно и не може да стои права — обобщи той.

— Е, и? — настоях аз в желанието си по-бързо да чуя началото на някаква диагноза.

Филипсън отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади оттам пура, която беше още в опаковката си.

— Показва очевидни признаци на анемия — уточни той, но това, което наистина ме тревожи, е черното вещество, което е повърнала изобилно.

— Прилича на мастило, нали?

— Възможно е…

Замислен, той извади пурата от тубичката й и погали обвивката, сякаш очакваше да получи просветление от допира с тютюневите листа.

— Поисках изследване на кръвта, анализ на черната каша и анализ на неин косъм, тъй като, както ми казвате вие, косата й изведнъж е побеляла.

— Това се случва, нали? Много пъти съм чувал да казват, че от емоционален шок косата може да побелее за една нощ. Случило се е на Мария-Антоанета в нощта преди екзекуцията й.

— Глупости — отсече лекарят. — Само химическо обезцветяване може да причини загуба на пигментите в една коса толкова бързо.

— Наистина ли сте в състояние да направите такова изследване? — разтревожи се Майло.

Лекарят отряза края на хаванската си пура:

— Както можахте да се убедите, нашата апаратура е по високите стандарти. Преди пет години големият син на един шейх на петролна монархия беше отседнал в нашия хотел. Младият мъж претърпя инцидент при каране на водни ски: жесток удар с моторна лодка, от който изпадна в кома за няколко дни. Баща му обеща да плати значително дарение на болницата, ако успеем да го спасим. Повече от късмет, отколкото поради моите грижи, той оцеля без последици и шейхът удържа на думата си, на което дължим комфорта в нашата работа.

Докато Мортимър Филипсън ставаше да ни изпрати, помолих да прекарам нощта при Били.

— Това е глупаво — отсече той. — Имаме дежурна сестра и двама интернисти, които ще работят цяла нощ. Вашата „братовчедка“ е единствената ни пациентка. Нито за миг няма да я оставим без наблюдение.

— Докторе, настоявам.

Филипсън повдигна рамене и се върна в кабинета си, мърморейки:

— Щом като ще ви е приятно да спите в тесен фотьойл и да си изкривите гърба, това си е ваша работа, но с изкълчения ви глезен и с пукнатото ребро, недейте да ми се оплаквате утре сутринта, че не можете да станете.

Майло ме остави пред стаята на Били. Усещах, че е объркан:

— Безпокоя се за Керъл. Пратих й десет съобщения на гласовата поща, но не е отговорила на нито едно. Трябва да я намеря.

— Добре. Успех, старче.

— Лека нощ, Том.

Гледах го как се отдалечава по коридора, но само след няколко метра спря рязко и се върна към мен.

— Знаеш ли, исках да ти кажа, че… съжалявам — призна той, като ме гледаше право в очите.

Очите му бяха зачервени и горяха, лицето му беше разстроено, но имаше решителен вид.

— Пропилях всичко с моите рисковани финансови вложения — продължи той. — Мислех си, че съм по-хитър от другите. Предадох доверието ти и те разорих. Прости ми…

Гласът му се пречупи. Примига с очи и една неочаквана сълза потече по бузата му. Виждах го да плаче за пръв път в живота ми и се почувствах едновременно обезоръжен и притеснен.

— Много е тъпо — добави той, като си търкаше клепачите. — Мислех си, че сме свършили най-трудното, но грешах: най-трудното не е да получиш каквото си искал, а да съумееш да го запазиш.

— Майло, не ми пука за тия пари. Те не запълниха никаква празнота и не решиха нито един проблем, много добре го знаеш.

— Ще видиш, ще се измъкнем, както винаги сме го правили — обеща той, опитвайки се да дойде на себе си. — Късметлийската ни звезда няма да ни изостави точно сега!

Преди да тръгне да търси Керъл, той ме потупа братски и ме увери:

— Ще направя всичко, за да се измъкнем, кълна ти се. Може би ще отнеме време, но ще успея.

* * *

Отворих вратата без да вдигам шум и подадох глава в пролуката. Стаята на Били беше потънала в синкав полумрак. Доближих се тихо до леглото й.

Тя спеше, но сънят й беше неспокоен и трескав. Плътен чаршаф покриваше тялото й и се виждаше само бледото й лице. Младата жена, жива и кипяща от живот, русокосото торнадо, което едва тази сутрин опустошаваше живота ми, беше остаряла с десет години за няколко часа. Развълнуван, останах дълго до леглото й, преди да посмея да сложа ръка на челото й.

— Ти си страхотно момиче, Били Донели — прошепнах, като се наведох над нея.

Тя се размърда в леглото си и без да отваря очи, промърмори:

— Мислех, че ще кажеш „страхотна досадница“…

— Страхотна досадница също — казах, за да прикрия вълнението си.

Погалих лицето й и й признах:

— Ти ме изкара от черната дупка, в която бях потънал. Ти накара мъката, която ме разяждаше, да отстъпи стъпка след стъпка. Със смеха си и с недоверието си ти победи мълчанието, което ме зазиждаше…

Тя се помъчи да каже нещо, но затрудненото й дишане я накара да се откаже.

— Няма да те изоставя, Били. Давам ти думата си — уверих я, като поех ръката й.

* * *

Мортимър Филипсън драсна една клечка, за да запали края на пурата си, после със стик в ръка излезе на поляната и направи няколко крачки по тревата. Топката за голф беше на малко повече от седем метра, на терен с лек наклон. Мортимър дръпна дълбоко от пурата, преди да се наведе, за да премисли по-добре как да изиграе положението. Беше деликатен удар, но той беше вкарвал стотици от такова разстояние. Изправи се, зае поза и се опита да се концентрира. „Шансът е просто съюз на волята и благоприятните обстоятелства“, твърди Сенека. Мортимър изигра удара, все едно животът му зависеше от него. Топката се търкулна по тревата, като че ли се поколеба, преди да докосне дупката, но не падна в нея.

Тази вечер обстоятелствата не бяха благоприятни.

* * *

Майло излезе като вихър на двора и помоли момчето, което паркира колите, да докара бугатито, оставено в подземния паркинг на хотела. После пое в посока към Ла Пас, като си помагаше с джипиеса, за да намери мястото, където се бяха разделили с Керъл.

Този следобед на плажа беше осъзнал живите рани на младата жена. Рани, за чието съществуване преди не беше и подозирал.

Действително, често не знаем нищо за това, което мъчи хората, които обичаме най-много, тъжно си мислеше той.

Той също беше наранен от портрета без нюанси, който тя му беше направила. Също като другите, и тя винаги го беше възприемала като недодялана измет, нещастник от предградията, грубиян и сексист. И трябва да се каже, че той никога нищо не беше направил, за да промени мнението й. Защото този образ го пазеше, прикривайки една чувствителност, която не можеше да понесе. За да спечели любовта на Керъл, беше готов на всичко, но тя не беше проявила достатъчно доверие към него, за да й разкрие истинското си лице.

Кара около половин час в светлата нощ. Сянката на планините се открояваше на прозрачно синьото небе, отдавна изчезнало от замърсени градове. Когато стигна до мястото, Майло пое по една горска писта, за да остави колата наблизо, после, след като пъхна в чантата си едно одеяло и бутилка с вода, пое по скалистия път, който водеше до брега.

— Керъл! Керъл! — крещеше той с всички сили.

Виковете му се изгубиха, отнесени от хладния, капризен бриз, който духаше откъм морето, издавайки жаловити стенания.

Намери заливчето, където се бяха скарали следобед. Там не духаше и беше приятно. Самовлюбената луна, светлолика и кръгла, търсеше отражението си върху водната повърхност. Никога досега Майло не беше виждал толкова звезди на небето, но нямаше и следа от Керъл. Въоръжен с фенерчето си, той продължи пътя си, като се изкачваше по стръмните скали, които обграждаха брега. На около петстотин метра по-нататък тръгна по тясна пътечка, която слизаше до едно заливче.

— Керъл! — повтори той, когато стигна на плажа.

Този път гласът му прозвуча по-силно. Голяма гранитна скала пазеше заливчето от вятъра и смекчаваше шума от вълните на прибоя по пясъка.

— Керъл!

Напрегнал всичките си сетива, Майло извървя целия бряг и чак в края забеляза някакво движение. Доближи се до отвесната стена. Почти по цялата си височина скалата се пресичаше от пукнатина, от която започваше естествена пещера, издълбана в камъните.

Керъл беше там, седнала на пясъка, с извит гръб и свити крака, в състояние на пълно изтощение. Главата й беше наведена, тя зъзнеше и продължаваше да държи пистолета си в стиснатия си юмрук.

Майло клекна до нея, обзет от лек страх, който бързо отстъпи място на истинска тревога за здравето на приятелката му. Той я уви в одеялото, което носеше в чантата си, и я понесе на ръце към пътя, който водеше до колата.

— Прости ми за онова, което ти казах одеве — прошепна тя. — Не го мислех.

— Забравено е — увери я той. — Сега вече всичко ще бъде наред.

Вятърът стана по-студен и задуха по-силно.

Керъл прокара ръка по косата на Майло и повдигна към него очите си, пълни със сълзи.

— Никога няма да ти причиня зло — обеща й той на ухото.

— Зная — увери го тя и се хвана за врата му.

* * *

Не падай, Анна, дръж се права, дръж се права!

Няколко часа по-рано в един от бедните квартали на Лос Анджелес една млада жена — Анна Боровски, се изкачваше по улицата на бегом. Гледайки я как тича, защитена под дебелата качулка на вълнения си пуловер, човек можеше да си помисли, че се поддържа във форма със сутрешно тичане.

Но Анна не правеше джогинг. Тя ровеше в кофите за боклук.

Преди една година животът й беше приятен, редовно вечеряше на ресторант и не се колебаеше да профука над 1000 долара за шопинг с приятелки. Но икономическата криза преобърна всичко. Внезапно фирмата, в която работеше, драстично намали личния си състав и съкрати нейното място.

Няколко месеца тя се убеждаваше, че просто минава през лош период и не губеше кураж. Готова да приеме каквато и да било работа, отговаряща на нейния профил, тя прекарваше по цели дни в интернет сайтовете, които предлагаха работа, като наводняваше предприятията със сивита и мотивационни писма, участваше във форуми за работа и дори похарчи пари за консултация в бюро за кариери. Уви, всичките й опити завършваха с неуспех. За шест месеца не беше успяла да получи нито едно поне малко от малко сериозно събеседване.

За да оцелее, тя се беше принудила да работи почасово като чисти един старчески дом в Монтебело, но малкото спечелени по този начин долара не стигаха, за да си плати наема.

Анна намали темпото, когато стигна до „Пърпъл Стрийт“. Още нямаше 7 ч. сутринта. Улицата оставаше относително спокойна, макар да започваше да се оживява. Все пак тя изчака училищният автобус да потегли, за да зарови главата си в кофата. Свиквайки с това занимание, се беше научила да оставя настрана гордостта си, когато започваше такова търсене. Така или иначе, наистина нямаше избор. Вината беше в нейния темперамент — повече щурец, отколкото мравка и на няколко дълга, които й изглеждаха незначителни по времето, когато печелеше по 35 000 долара годишно, но които сега я задушаваха и заплашваха да я оставят без покрив.

В началото се беше задоволила да рови в контейнерите на супермаркета под нейния блок и да прибира храните с изтекъл срок на годност. Но далеч не беше единствената, на която беше хрумнала тази идея. Всяка вечер все по-многолюдна тълпа от безпарични безработни, временно наети, студенти и пенсионери се блъскаше около металните кофи, така че скоро управата на магазина започна да разпилява тези храни, за да попречи на хората да ги вземат. Тогава Анна реши да търси извън своя квартал. В началото го беше преживяла като душевна травма, но човешкото същество е животно, което свиква с всякакви унижения.

Първата кофа беше препълнена и ровенето в нея не беше напразно: наполовина пълна кутия спагети с пиле, чашка от „Старбъкс“ с доста черно кафе в нея, друга с капучино. Във втората кофа намери една разпрана риза „Аберкромби“, която можеше да изпере и да закърпи, а в третата един почти нов роман с красива корица от изкуствена кожа. Тя сложи съкровищата си в раницата и продължи обиколката.

Анна Боровски се върна вкъщи след половин час. Живееше в малък апартамент в нова, добре поддържана сграда, чиято мебелировка беше сведена до най-необходимото. Изми ръцете си, после сипа кафето и капучиното в една чаша, която затопли в микровълновата фурна заедно със спагетите. Докато изчакваше закуската й да стане готова, тя нареди урожая си върху кухненската маса. Елегантната готическа корица на романа привлече вниманието й. Стикер, залепен в левия ъгъл, сигнализираше:

От автора на „Компанията на ангелите“

Том Бойд? Беше чула за името му от момичетата във фирмата, които обожаваха книгите му, но Анна не ги бе чела. Избърса едно петно от мляко върху корицата, като си мислеше, че би могла да изкара добри пари. После влезе в интернет, свързвайки се с безжичния модем на съседката. Новата книга струваше 17 долара в „Амазон“. Набра адреса на „Ибей“ и опита да направи удар: „Продава се за 14 долара при незабавна покупка.“

После изпра ризата, взе си душ и се облече пред огледалото.

Наскоро беше навършила тридесет и седем. Винаги бе изглеждала по-млада от годините си, а сега изведнъж се беше състарила, сякаш някакъв вампир беше изсмукал свежестта й. Откакто беше изгубила работата си беше качила десетина килограма, основно на задника и по лицето, които й придаваха вид на гигантски хамстер. Опита се да се усмихне, но резултатът й се стори жалък.

Беше изгубена и крушението се четеше върху грозното й лице.

Размърдай се, ще закъснееш!

Нахлузи светли дънки, суичър и маратонки.

Ок, ставаш, не отиваш на дискотека. Няма смисъл да се пудриш, за да бършеш лайната на дъртаците!

Веднага съжали за цинизма си. Беше разстроена, нямаше на какво да се опре в най-мрачните моменти, нямаше си никого, който да й помогне, с когото да сподели отчаянието си. Нямаше истински приятели, нямаше мъж в живота си — последният си беше отишъл преди месеци. Семейството й? За да не ги разочарова, не им бе казала за проблемите си. А и те не горяха от желание да научат какво се случва с нея. Понякога съжаляваше, че не беше останала в Детройт като сестра си, която все още живееше близо до родителите им. Луси никога не беше имала амбиции — беше се омъжила за дебел селяндур, представител на застрахователна компания, и имаха едно непоносимо хлапе, но поне не се чудеше как да го изхрани.

Докато отваряше вратата, за миг й прилоша. Както всички, и тя гълташе лекарства: обезболяващи за болките в гърба, ибупрофен, който гълташе като бонбони срещу хроничната мигрена. Но днес щеше да се нуждае от силно успокоително. Все по-често я обземаше мъчителна тревога: живееше в постоянен страх и чувстваше, че вече нищо в живота й не зависи от нея. Понякога я обземаше такава несигурност, че се чувстваше способна да направи някоя лудост: като уволнения финансист, който преди девет месеца беше убил петима души от семейството си на няколко преки оттук, преди да насочи оръжието към себе си. Той беше оставил писмо, в което обясняваше постъпката си с отчаяното си финансово положение. Безработен от няколко месеца, беше изгубил всичко в резултат на борсовия крах.

Не падай, Анна, дръж се права, дръж се права!

Опита да се съвземе. Важното е да не падне — ако се отпуснеше, щеше да пропадне съвсем. Трябваше да се бори с всички сили, за да запази апартамента си. Понякога се чувстваше като животно, свито в бърлогата си, но тук поне можеше да вземе душ и да спи на сигурно място.

Сложи си слушалките на айпода, слезе по стълбите и взе автобуса за старческия дом. Чисти в продължение на три часа и използва обедната си почивка, за да влезе в интернет от компютър в залата за почивка.

Добра новина: беше се намерил купувач за книгата. Анна работи до 15 ч., после мина през пощата, за да му изпрати романа:

Бони дел Амико, Кампус Бъркли, Калифорния.

Тя пъхна книгата в плика, без да забележи, че повече от половината страници бяха чисто бели…

* * *

— Хайде, момчета, размърдайте се!

Радиостанцията предаде заповедта към водачите на осемте полуремаркета, които прекосяваха индустриалната зона на Бруклин. Както при транспортирането на ценности, курсът между депото в Ню Джърси и предприятието за рециклиране до Кони Айланд беше стриктно определен, за да се предотвратят кражбите. Натоварен с тридесет палети, всеки камион превозваше по тринадесет хиляди книги, опаковани в кашони.

Беше почти 22 ч., когато гигантският товар влезе под дъжда в станцията за унищожаване, разположена на огромен ограден терен, напомнящ военен лагер.

Камионите разтовариха върху асфалтовата настилка на обширния склад: тонове книги в найлонови опаковки.

Придружен от съдия-изпълнител, представител на издателската къща надзираваше операцията. Не всеки ден трябваше да бъдат унищожени сто хиляди дефектни копия. При всяко разтоварване съдия-изпълнителят вадеше по една книга от всеки кашон, за да потвърди дефектния печат. Всички екземпляри бяха еднакви: от петстотинте страници бяха отпечатани само половината. Историята прекъсваше внезапно по средата на 266-та страница с едно недовършено изречение…

Три булдозера избутваха книгите върху лентите, които се изкачваха бързо към зиналата паст на машината. Мащабното унищожение можеше да започне.

Двете мелачки лакомо поглъщаха десетките хиляди книги. Механичният змей яростно ги разкъсваше и дъвчеше. Наоколо се разлетя хартия.

После един огромен куп изтърбушени, обелени, разкъсани книги излезе от вътрешностите на звяра, една преса го събра и го направи на големи кубични бали, овързани с тел.

Кубовете бяха натрупани в дъното на хангара. На следващия ден щяха да бъдат натоварени на други камиони. Рециклирани на хартиена каша, щяха да се превърнат във вестници, списания, хартиени носни кърпички и кутии за обувки.

* * *

За няколко часа всичко свърши.

След унищожението отговорникът от фабриката, издателят и съдия-изпълнителят подписаха документ, който методично описваше броя на унищожените екземпляри при всяка операция.

Жертвите бяха 99 999 екземпляра…