Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (19)

17
Били и Клайд

Някой ден ще паднем заедно. На мен не ми пука, за Бони треперя. Много важно, че ще ме убият. Аз, Бони, треперя за Клайд Бароу.

Серж Генсбург

— Трябва да зарежем някъде колата!

Бугатито летеше с пълна скорост по един тесен път, покрай който растяха евкалипти. На пръв поглед шерифът се беше отказал да ни преследва, но можехме да сме сигурни, че беше вдигнал тревога. И за наше нещастие един военноморски лагер на няколко километра правеше от това място свръхохранявана зона. С една дума бяхме зле.

Изведнъж глух шум, който се чуваше откъм небето, повиши още повече тревогата ни.

— Това дали е за нас? — разтревожи се Били.

Смъкнах стъклото и като подадох глава, видях един полицейски хеликоптер, който кръжеше над гората.

— Страхувам се, че да.

Исторически случай на превишена скорост, обида на силите на реда, бягство — ако от офиса на шерифа бяха решили на всяка цена да ни хванат, рискувахме много.

Били сви по първия горски път и откара бугатито колкото се може по-навътре, за да го скрие.

— Границата е на не повече от четиридесетина километра — казах. — Ще се опитаме да намерим друга кола в Сан Диего.

Тя отвори багажника, който беше препълнен с чанти.

— Това е ваше, сложих някои неща — каза тя, като ми подхвърли един стар „Самсонайт“ с твърди стени, който за малко да ме повали на земята.

Що се отнася до нея, принудена да избира, видях как се колебае пред планината от куфари, пълни с дрехи и обувки, които беше откраднала от гардероба на Орор.

— Добре де, няма да ходим на бал всяка вечер — казах, за да я накарам да побърза.

Тя грабна един голям платнен сак с монограм и едно сребърно куфарче за гримове. Обърнах се и тръгнах, но тя ме задържа за ръката:

— Чакайте, на задната седалка има един подарък за вас.

Повдигнах вежда, подозирайки нова лоша шега, но все пак бързо погледнах назад и открих под една плажна кърпа… платното на Шагал!

— Казах си, че сигурно държите на него.

Погледнах Били признателно. Малко оставаше да я прегърна.

Свити на седалката, „Сините любовници“ създаваха впечатлението, че се прегръщат страстно като студенти на първа среща в някой крайпътен ресторант.

Както винаги, гледката на картината оказа благотворен ефект върху мен, давайки ми малко душевно спокойствие и свиване на сърцето. Любовниците бяха там — вечни, вкопчени един в друг и силата на връзката им действаше като лековит балсам.

— За пръв път ви виждам да се усмихвате — отбеляза тя.

Взех картината под мишница и офейкахме сред дърветата.

* * *

Натоварени като мулета, изпотени и задъхани — е, най-вече аз, — изкачвахме склон подир склон с надеждата да избягаме от кръжащия хеликоптер. Той очевидно не ни беше засякъл, но на равни интервали чувахме бученето му да прелита над нас като заплаха.

— Не мога повече — казах аз с изплезен език. — Какво сте сложили в този куфар? Имам чувството, че нося сейф!

— И спортът не е много по вашата част — установи тя, обръщайки се към мен.

— Напоследък може да съм проявил склонност към занемаряване — отстъпих аз, — но ако и Вие бяхте скочили от втория етаж като мен, нямаше да сте толкова заядлива.

С боси крака и със скарпините в ръка, Били се провираше грациозно между дънерите на дърветата и храсталаците.

Спуснахме се по последна стръмна пътека, която ни отведе до асфалтиран път. Не беше от националните пътища, но беше достатъчно широк, за да позволи движение в двете посоки.

— Накъде според вас? — попита тя.

Пуснах моя куфар с облекчение и сложих ръцете си на коленете, за да си поема дъх:

— Нямам представа. На челото ми не пише google.maps.

— Можем да се опитаме да пътуваме на стоп — предложи тя, като не обърна внимание на моята забележка.

— Така както сме натоварени, никой няма да ни качи.

— Никой няма да качи вас — поправи ме тя. Но мен…

Тя се наведе и започна да рови в своя сак, откъдето извади нов тоалет. Без да се превзема, разкопча джинсите си и ги замени с бели къси панталонки, а жакета си — с късо бледосиньо сако на Балмен с широки, квадратни рамене.

— След по-малко от десет минути ще бъдем в някоя кола — увери ме тя, намествайки слънчевите си очила с полюляваща се походка.

Отново бях поразен от тази двойственост, която тя носеше в себе си и която й позволяваше за едно мигване да се превърне от млада, дяволита и откровена жена в предизвикателна, арогантна и фатална.

— „Мис Къмпинг Караванинг“, обрала бутиците на „Родео Драйв“ — подхвърлих аз, тръгвайки след нея.

— „Мис Къмпинг Караванинг“ не ви обръща внимание.

* * *

Няколко минути бяха изминали. Само двадесетина коли ни бяха задминали. Никоя не беше спряла. Минахме покрай табела, указваща близостта на Сан Диегито Парк, после на кръстовището покрай друга, указваща посоката към Национален път №5. Бяхме на прав път, макар и да не бяхме в правилната посока.

— Трябва да пресечем и да чакаме на стоп от другата страна — каза тя.

— Не искам да ви смачкам фасона, но като че ли вашата съблазнителност е на привършване, а?

— След по-малко от пет минути задникът ви ще седи на кожена седалка, искате ли да се обзаложим?

— Каквото кажете.

— Колко пари ви остават?

Малко повече от 700 долара.

— Пет минути — повтори тя. — Засичате ли времето? А, да, вярно, че вече нямате часовник…

— А вие какво ще ми дадете, ако аз спечеля?

Тя избегна въпроса, като изведнъж стана сериозна и фаталистка.

— Том, ще трябва да продадем картината…

— И дума да не става!

— В такъв случай как смятате да купим друга кола и да платим за храна и нощувки?

— Но ние сме насред нищото! Картина с такава стойност се продава на търг в галерия, а не на първата бензиностанция!

Тя смръщи вежди и помисли малко, преди да предложи:

— Добре, може би не да я продадем, но да я заложим.

— Да я заложим? Това е картина от известен художник, а не пръстенът на баба ми!

Тя вдигна рамене в момента, когато един стар пикап с ръждив цвят мина бавно пред нас.

Подмина ни с десетина метра, после се върна назад.

— Давай кинтите! — заяви тя усмихнато.

В таратайката двама мексиканци — градинари, които през деня работеха в парка и всяка вечер се връщаха в Плаяс де Росарито — предложиха да ни откарат до Сан Диего. По-възрастният изглеждаше мъжкар като Бенисио дел Торо, но с тридесет години и тридесет килограма отгоре, колкото до по-младия, той отговаряше на приятното име Естебан и…

— … изглежда като секси градинарят от „Отчаяни съпруги“! — засмя се Били, на която очевидно бе по вкуса.

— Senora, usted puede usar el asiento, pero el senor viajara em la cajuela.

— Какво каза той? — попитах, предчувствайки лоша новина.

— Каза, че мога да се кача отпред, но че Вие ще трябва да се задоволите с багажника… — отговори тя, очарована, че може да ми изиграе такъв гаден номер.

— Обаче вие ми бяхте обещала кожена седалка! — възпротивих се аз, докато се качвах отзад и се настанявах сред инструментите и торбите със суха трева.

* * *

I’ve got a Black Magic Woman^[1]

Щедрият, наситен звук на китарата на Карлос Сантана струеше през отворения прозорец на пикапа, който беше същински таралясник: стар „Шевролет“ от 50-те години на XX век, пребоядисван вероятно десетки пъти, а километражът му сигурно се беше превъртял веднъж.

Седнал върху една купа сено, бършех праха, който се беше посипал върху „Любовниците в синьо“.

— Слушайте, съжалявам, но трябва за малко да се разделим.

Бях размислил над това, което Били ми каза и ми беше хрумнала една идея. Предишната година от списание „Венити Феър“ ме бяха помолили да напиша новела за коледния брой. Принципът беше да се представи по новому някой класик на литературата — ерес за някои — и аз бях избрал да дам модерна версия на моя най-любим роман от Балзак. Още от първите редове се проследяваше живота на една млада наследница, която, след като пропилява наследството си, постъпва на работа в една заложна къща и там намира една шагренова кожа, която има свойството да изпълнява желанията на този, който я притежава. Трябва да си призная, че макар и да се беше харесал на читателите, този текст не беше най-доброто, което бях писал, но проучванията, които той изискваше, ми бяха позволили да се срещна с един живописен персонаж: Йошида Мицуко, най-влиятелният собственик на заложна къща в Калифорния.

Също както кабинетът на София Шнабел, магазинът на Мицуко беше един от полезните адреси, които си разменяха знаменитостите от Златния триъгълник на Лос Анджелес. В Холивуд, както на други места, нуждата от пари в брой понякога принуждаваше и най-богатите да се разтоварят спешно от някои от своите лудости и сред двадесетината собственици на заложни къщи в „Бевърли Хилс“ Йошида Мицуко беше любимецът на високопоставената клиентела. Благодарение на ходатайството на „Венити Феър“ бях имал възможността да се срещна с него в магазина му близо до „Родео Драйв“. Самият той гордо се наричаше „заемодателят на звездите“ и не се беше поколебал да облепи стените на кабинета си със снимки, в които позираше до звезди, които бяха по-скоро притеснени, отколкото поласкани да бъдат снимани по такъв начин — излагайки на показ обрата на щастливата си съдба.

Складът му приличаше на истинска пещера на Али Баба и гъмжеше от всякакви съкровища. Спомням си, че там видях рояла на джаз певица, любимата бейзболна бухалка на капитана на „Доджърс“, двулитрова бутилка „Дом Периньон“ от 1996 г., картина на Магрит, извънсерийния „Ролс-Ройс“ на един рапър, харлито на един певец от 30-те години, множество каси с „Мутон-Ротшилд“ 1945 г. и — въпреки забраната на академията на Оскарите — малката златна статуетка на един митичен актьор, чието име ще премълча.

Погледнах си телефона. Не можех да се обаждам, но все още имах достъп до списъка с телефонните номера и лесно намерих номера на Мицуко.

Наведох се напред и извиках няколко думи на Били:

— Бихте ли могли да помолите новия си приятел да ми разреши да ползвам телефона му?

Тя преговаря известно време с „градинаря“, после:

— Естебан е съгласен, но ще струва 50 долара.

Без да губя време в пазарлъци, й подадох една банкнота в замяна на една стара „Нокия“ от 90-те години. Гледах телефона с носталгия: грозен, тежък, безцветен, без камера, без интернет, но поне работеше.

Мицуко отговори още с първото позвъняване:

— Том Бойд е на телефона.

— Какво мога да направя за теб, приятелю?

Без да съм много наясно защо, той имаше добро отношение към мен. В моя текст му бях изградил един не дотам приятен портрет, но вместо да го разочарова, тази „артистична“ светлина като че ли му беше придала някакъв ореол и той ми беше благодарил, като ми изпрати оригинално издание на „Хладнокръвно“, подписано от Труман Капоти.

Вежливо се осведомих как е и той сподели, че с рецесията и спада на Борсата неговата търговия е по-процъфтяваща от когато и да било — вече бил отворил втори магазин в Сан Франциско и възнамерявал да открие трети в Санта Барбара.

— Виждам как при мен идват лекари, зъболекари и адвокати и ми носят своите „Лексуси“, колекции от голф клубовете или визона на жените си, защото вече не успяват да си плащат сметките. Но ти сигурно ми се обаждаш за нещо хубаво. Имаш нещо да ми предложиш, нали?

Казах му за моя Шагал, но вниманието, което ми отдели, беше само от учтивост:

— Пазарът на произведенията на изкуството още не е излязъл от кризата, мини при мен утре и ще видя какво мога да направя.

Обясних му, че не мога да чакам до утре, че съм в Сан Диего и че се нуждая от пари в брой до два часа.

— Предполагам, че и телефонът ти е спрян — отгатна той. — Не познах номера ти, Том. А като се има предвид колко плямпала се мотаят в този град, тук веднага всичко се разбира…

— И какво се разправя?

— Че си в дупка и прекарваш повече време в пиене на хапчета, отколкото в писане на новия ти роман.

Моето мълчание заместваше всички отговори. На другия край на линията го чувах как пише по клавиатурата на лаптопа си и се досетих, че прави справки относно котировките на Шагал и сумите, платени за неговите платна на последните разпродажби.

— Мога да ти възстановя връзката в рамките на един час — предложи ми той спонтанно. — Ти си в ТиТиЕй, нали? Това ще ти струва 2000 долара.

Още преди да дам съгласието си, чух шума от имейл, който беше изпратен от неговата поща. Ако София държеше хората чрез тайните им, Мицуко ги държеше чрез портфейлите им.

— Колкото до картината, предлагам ти 30 000 долара.

— Надявам се, че се шегуваш. Тя струва поне двадесет пъти повече!

— Според мен ще струва може би четиридесет пъти повече в „Сотбис“ в Ню Йорк след две-три години, когато руските новобогаташи ще са си върнали желанието да си подгреят платинените кредитни карти. Но ако искаш да видиш цвета на парите още тази вечер и ако приспаднеш астрономичната комисиона, която трябва да платя на моята посестрима в Сан Диего, мога да ти дам само 28 000 долара.

— Току-що ми каза 30 000!

— Минус 2000 за възстановяването на връзката. И освен това при условие, че следваш строго това, което ще ти посоча.

Имах ли избор? Успокоявах се, като си казвах, че имам четири месеца, за да върна сумата — увеличена с 5% лихва — и да си възстановя притежанието. Не бях сигурен, че ще успея, но можех да поема този риск.

— Изпращам ти указанията, които трябва да следваш, на твоя телефон — завърши Мицуко. — О, между другото, кажи на твоя приятел Майло, че му остават само няколко дни, за да може да си прибере саксофона.

Затворих и върнах на Естебан колекционерския му телефон в момента, когато наистина влязохме в града. Слънцето започваше да се спуска към хоризонта. Сан Диего беше красив, окъпан в розово-оранжева светлина, с което напомняше, че Мексико беше наблизо. Били използва чакането на един червен светофар, за да дойде при мен отзад.

— Брр, студено — каза тя, докато си разтриваше краката.

— Наистина, така облечена…

Тя размаха лист от тефтерче към мен.

— Дадоха ми адреса на един техен приятел, който има гараж с коли и който може би ще успее да ни намери кола. Какъв е вашият някакъв напредък?

Гледах екрана на моя телефон. Като по някаква магия отново можех да се обаждам и един есемес от Мицуко ми нареждаше да използвам вградената камера.

С помощта на Били снимах картината от всички страни, като не забравих да снимам отблизо сертификата за автентичност, залепен на гърба на платното. После, благодарение на една програма, изтеглена за няколко секунди, всяка една снимка беше автоматично датирана, криптирана и геолокализирана, преди да бъде изпратена на защитен сървър. Ако се вярваше на Мицуко, това бележене придаваше на снимките доказателствена стойност пред съда и позволяваше да бъдат противопоставени на трети такива при евентуален процес.

Тази операция не ни отне повече от десет минути и когато пикапът ни остави на централната гара, вече бяхме получили съобщение за потвърждение от заемодателя, който ни даваше адреса на негова колежка, при която да оставим картината в замяна на 28 000 долара.

Помогнах на Били да слезе на тротоара, после прибрахме багажа си и благодарихме на градинарите за помощта им.

— Si vuelves por aqui, me llamas, de acuerdo^[2]? — каза Естебан, прегръщайки младата жена доста силно.

— Si, si — каза тя, като прокара ръка през косите си в един последен жест на кокетиране.

— Този какво ви каза?

— Нищо! Просто ни пожелава приятно пътуване.

— Е, добре, подигравайте ми се! — казах аз и се наредих на опашката за таксита.

Тя ми отправи съучастническа усмивка, която ме накара да й обещая:

— Във всеки случай тази вечер с мен ще ядете квесадиляс и чили кон карне!

Споменаването на храна беше достатъчно, за да отприщи мелницата на нейните думи, но това, което преди няколко часа ме ужасяваше, сега звучеше в ушите ми като жизнерадостна, приятелска музика:

— И енчилади, знаете ги енчиладите! — възкликна тя. — Аз ги обожавам, особено с пиле и с много настърган кашкавал. А знаете ли, че могат да се приготвят със свинско или със скариди? Обаче начосите, ммм, за мен много малко. А ескамолите? Никога ли не сте опитвали? Добре тогава, ще трябва да намерим. Представете си, че това са ларви на мравки! Това е супермегаизтънчено, до такава степен, че понякога ги наричат хайвер от насекоми. Странно, нали? Яла съм само веднъж. Пътувахме с приятелки в…