Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Fille de Papier, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Гийом Мюсо. Хартиеното момиче

Френска. Първо издание

Превод: Недка Капралова

Редактор: Лора Шумкова

Коректор: Христо Блажев

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

ISBN: 978-619–152–118-0

 

Формат 16/60/90 Обем 31 п.к.

Дадена за печат ноември 2012

Излязла от печат ноември 2012

Предпечат и печат: Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

22
Орор

Двамата бяхме изгубени в гората на една жестока епоха на преход; изгубени в нашата самота; (…) изгубени в нашата любов към абсолютното (…): загадъчни езичници, лишени от катакомби и от Бог.

Виктория Окампо, кореспонденция с Пиер Дрийо Ла Рошел

Бар „Бърбън Стрийт“,
два часа по-късно

Няколко светкавици набраздиха небето. Бурята започна с тътен и върху хотела се изсипа проливен дъжд, който разтърсваше палмите и сламените покриви и бодеше повърхността на водата с хиляди остриета. От цял час се бях скрил под покритата тераса на винения бар, подреден в плантаторска къща в колониален стил, напомняща къщите в Нови Орлеан. С чаша кафе в ръка наблюдавах туристите, които, се връщаха в уюта на своите апартаменти, подгонени от потопа.

Имах нужда да остана сам, за да събера мислите си. Беше ме яд, беснеех, че се бях смутил от целувката на Били и се бях поддал на тази лъжа само и само да накарам Орор да ревнува. Вече не бяхме на петнадесет години и тия детинщини нямаха никакъв смисъл.

Разтрих клепачите си и се върнах към работата, гледайки как курсорът примигва в горната част на бялата страница. Бях включил стария „Мак“, който Керъл беше донесла с малко налудничавата надежда, че тази машина, дошла от миналото, ще отприщи творческия ми процес. На тази клавиатура по времето на трескавия ми творчески период бях написал стотици страници, но компютърът не беше вълшебна пръчица.

Беше невъзможно да се съсредоточа, неспособен бях да свържа и три думи, едновременно с доверието бях изгубил и нишката на моята история.

Бурята правеше въздуха тежък и потискащ. Застанал неподвижно пред екрана, почувствах как ми прилошава. Виеше ми се свят. Мислите ми бяха другаде, заети с други грижи и да напиша началото на каквато и да било глава ми се струваше по-опасно от това да изкача Хималаите.

Изпих последната глътка кафе и станах да си поръчам ново. Вътре помещението беше обзаведено като английски бар: дървении, мозайки и кожени канапета придаваха на мястото приятен и уютен вид.

Приближих се до тезгяха и започнах да разглеждам впечатляващата колекция от бутилки, подредени зад бара от махагоново дърво. Мястото предразполагаше да си поръчаш не кафе, а по-скоро уиски или коняк и да го изпиеш, докато пушиш хаванска пура на фона на някоя стара плоча на Дийн Мартин.

Точно в този момент в ъгъла на бара някой седна на пианото и засвири началните ноти на „As Time Goes By“[1]. Обърнах се, като почти очаквах да се окажа лице в лице със Сам — черният американски пианист от филма „Казабланка“.

Седнала на една кожена табуретка, Орор беше облечена с дълъг кашмирен пуловер и черни фигурални чорапогащи с дантелени мотиви. Свити настрана, дългите й крака завършваха с тъмночервени обувки на високи токове. Тя повдигна глава към мен, като продължаваше да свири. Ноктите й бяха лакирани в лилаво, а на левия й показалец имаше камея. На шията й видях познатото кръстче от черен камък, което често носеше на концерти.

За разлика от моите, нейните пръсти бягаха с лекота по клавишите. Умело премина от „Казабланка“ към „Плач на хълма“, преди да започне импровизация върху „Моя смешна Валънтайн“.

Барът беше почти празен, но неколцината клиенти, които все още бяха там, я гледаха очаровани, омагьосани от това, което се излъчваше от нея: някаква смесица от загадъчността на Марлене Дитрих, привличането на Анна Нетребко и чувствеността на Мелъди Гардо.

Колкото до мен — нито излекуван, нито освободен от отровите, станах жертва на същото привличане. Беше толкова болезнено да я видя отново. Когато ме напусна, тя отнесе всичко слънчево в мен: надеждите, доверието, вярата в бъдещето. Беше пресушила живота ми, като го беше лишила от неговия смях и цвят. Но най-вече беше задушила сърцето ми и му беше отнела всякаква способност да обича отново. Сега отвътре бях изгорена земя, без дървета и без птици, завинаги скован от януарски студ. Вече нямах нито апетит, нито каквото и да било желание, освен всеки ден да си изгарям невроните с ударни дози лекарства, за да разредя спомените — прекалено болезнени, за да се изправя лице в лице с тях.

* * *

Бях се влюбил в Орор както се хваща фатален, унищожителен вирус. Срещнах я на летището в Лос Анджелес, на опашката за качване в самолета за един полет на „Юнайтед Еърлайнс“ до Сеул. Отивах в Южна Корея да представям книгите си, тя също отиваше там да свири Прокофиев. Влюбих се в нея от първия миг заради всичко и заради нищо: меланхолична усмивка, кристално чист поглед, особения начин да прибира косата си зад ушите, извръщайки глава като в забавен кадър. После се влюбих във всяка една извивка на гласа й, в интелигентността й, в чувството й за хумор, във видимото й дистанциране от собствената й реалност. После се влюбих в нея заради всичките й тайни неуспехи, заради трудния й живот, заради раните под ризницата й. В продължение на няколко месеца ние преживяхме едно невероятно щастие, което ни издигна до най-високите сфери: на недовършените мигове, на излишъка от кислород и на световъртежите.

Разбира се, предчувствах, че трябва да платя някаква цена. Преподавах литература и бях запомнил предупрежденията на авторите, на които се възхищавах: Стендал и неговото кристализиране; Толстой и неговата Анна Каренина, която се хвърля под влака, след като е пожертвала всичко за любимия; Ариан и Солал, двамата влюбени от „Красавицата на Господаря“, завършили неизбежния си упадък, упоени с етер в отвратителната самота на една хотелска стая. Но страстта е като наркотик: това, че познава разрушителното му действие, никога на никого не е попречило да се самоунищожи, след като си е сложил главата в торбата.

Изпълнен с измамната увереност, че съм наистина себе си само и единствено с нея, накрая бях убеден, че нашата любов ще бъде вечна и че ние ще успеем там, където другите се бяха провалили. Но Орор не ми помагаше да покажа най-доброто в мен. Отпращаше ме към черти в характера ми, които ненавиждах и с които се борех от много отдавна: известно собственическо чувство, преклонение пред красотата, слабостта да смятам, че красивата душа се намира непременно зад ангелско лице, както и една нарцистична гордост, че съм свързан с такава ослепителна жена — знак за придобитата разлика спрямо останалите мъжкари от моя вид.

Разбира се, тя умееше да се дистанцира от своята известност и твърдеше, че е просто жертва, но популярността рядко прави някого по-добър. Тя по-скоро засилва нарцистичните рани, отколкото да ги успокоява.

Всичко това го осъзнавах. Знаех, че най-голямата тревога, която Орор таи, е да види как красотата й повяхва или да загуби артистичния си талант — двете магически способности, които й бяха подарили висините и които я отличаваха от останалите хора. Знаех, че добре овладеният й глас можеше да затрепери. Знаех, че зад сигурната в себе си икона се крие жена, на която й липсва увереност, която трудно намира вътрешно равновесие и която лекува тревогите си със свръхактивност, редувайки кратките връзки и скъсванията без последици. И все пак, до самия край си бях мислил, че аз бих могъл да бъда нейният пристан, а тя — моят. За това трябваше да си имаме доверие, но тя по навик беше включила в нашата връзка двойствеността и ревността като средство за съблазняване, което съвсем не помагаше за създаването на искрена атмосфера. В крайна сметка нашата двойка се разпадна. Несъмнено можехме да бъдем щастливи на някой необитаем остров. Нейните приятели — парижки, нюйоркски или берлински псевдоинтелектуалци, смятаха, че моите популярни романи не отговарят на техния вкус, докато, от моя страна, Майло и Керъл я смятаха за високомерна и егоистична снобарка.

* * *

Бурята бушуваше и покриваше прозорците с плътна дъждовна завеса. В меката, изискана обстановка на „Бърбън Стрийт Бар“ Орор изсвири последните акорди на песента „A Case Of You“[2], която беше изпяла с меланхоличен, копринен глас.

Докато посетителите ръкопляскаха, тя отпи глътка от чашата си с червено вино, сложена върху пианото, и благодари на слушателите си с кимване на глава. После затвори капака, за да покаже, че представлението беше свършило.

— По-скоро убедително — казах, приближавайки се до нея. — Нора Джоунс ще бере ядове, ако поемеш по тоя път.

Тя предизвикателно протегна чашата си:

— Да видим дали не си изгубил уменията си.

Докоснах устните си до мястото, където тя беше отпила, и вкусих виното. Беше се опитала да ми предаде страстта към енологията, но ме беше напуснала, преди да успея да усвоя основите.

— Ммм… шато-латур 1982 г. — казах наслуки.

Тя се усмихна леко на моята липса на убеденост, преди да отсече:

— Шато-марго 1990 г.

— Аз съм все така на кока-кола лайт — не е толкова сложно с датите.

Тя се засмя… както се смееше преди, когато се обичахме. Направи онова движение с главата, много бавно, което имаше навика да прави, когато искаше да се хареса, и един златист кичур се измъкна от шнолата, придържаща косите й.

— Как си?

— Добре — отговори тя. — Ти обаче все едно си останал заклещен в ранния палеолит — очевидно имаше предвид брадата ми. — А как е устата ти всъщност? Успяха ли да те зашият пак?

Смутено смръщих вежди.

— Какво да ми зашият?

— Парчето, което ти изтръгна блондинката в ресторанта. Това новата ти приятелка ли е?

Избягнах въпроса, като поръчах на бара същото като нейното вино.

Тя настоя:

— Хубава е. Не точно елегантна, но хубава. Във всеки случай май че нещото между вас е вулканично.

На свой ред и аз нападнах:

— А ти, добре ли върви с твоя спортист? Това може би не е най-остроумният, но наистина е хубавец. Във всеки случай сте хубава двойка и това е голямата любов според това, което четох.

— Сега такива вестници ли четеш? Писаха толкова глупости за нас, смятах, че си имунизиран. Колкото до голямата любов… Хайде, Том, много добре знаеш, че никога не съм вярвала в това.

— Дори с мен?

Тя отпи още една глътка, стана от табуретката и се облегна на прозореца.

— Като се изключи нашата връзка, моите истории никога не са били особено силни. Били са забавни, но винаги съм успявала да си спестя страстите.

Това беше едно от нещата, които ни разделиха. За мен любовта беше като кислорода. Единственото нещо, което придаваше на живота малко блясък, светлина и наситеност. За нея — колкото и вълшебна да беше — любовта беше само илюзия и измама.

С очи, зареяни някъде, тя уточни:

— Връзките започват и прекъсват, такъв е животът. Една хубава сутрин единият остава, а другият си тръгва, без непременно да се знае защо. Не мога да дам всичко на някого другиго с този Дамоклев меч над главата ми. Не искам да градя живота си върху чувства, защото те се променят. Те са крехки и несигурни. Ти смяташ, че са дълбоки, а те са подчинени на някоя минаваща покрай теб пола, на някоя закачлива усмивка. Свиря, защото музиката никога няма да си отиде от живота ми. Обичам книгите, защото винаги са тук. Хора, които се обичат цял живот… такива не познавам.

— Защото живееш в нарцистичен свят, сред артисти и известни хора, където връзките се прекратяват със скоростта на светлината.

Тя тръгна замислено към терасата и сложи чашата си на парапета.

— Не успяхме да отидем отвъд екстаза на началото — започна своя анализ тя. — Не можахме да проявим упорство…

Ти не можа да проявиш упорство — възразих убедено. — Само ти си виновна за провала на нашата любов.

Последна светкавица разкъса небето, после бурята се отдалечи толкова бързо, колкото беше дошла.

— Всичко, което исках, беше да споделя живота си с теб. И всъщност смятам, че любовта е единствено това: желанието да преживееш нещата с някого, като взаимно се обогатявате от различията си.

Мракът вече се разпръскваше и малко синьо небе успя да пробие облаците.

— Това, което аз исках — продължих, — беше да изградя нещо заедно с теб. Бях готов за такова ангажиране, бях готов да премина през всякакви изпитания заедно с теб. Нямаше да е лесно — никога не е, — но това исках: всекидневие, което побеждава пречките, бележещи нашия живот.

В главната зала някой друг беше седнал пред пианото. До нас достигаха звуците на една интимна, чувствена вариация на „India Song“[3].

Отдалеч забелязах да се задава Рафаел Барос с дъска за сърф под мишница. За да избягна представянето, заслизах по дървените стъпала, но Орор ме хвана за китката на ръката.

— Всичко това го зная, Том. Зная, че никога нищо не е придобито, никога нищо не е обещано…

В гласа й имаше нещо вълнуващо и крехко; образът на фаталната жена се напукваше.

— Зная, че за да се заслужи любовта, трябва да се отдадеш телом и духом и да поемеш риска да изгубиш всичко… но не бях готова да го направя и все още не съм…

Освободих се от ръката й и слязох още няколко стъпала.

Тя добави отзад:

— … прости ми, ако съм те накарала да повярваш в обратното.

Бележки

[1] „Както времето минава“ — песен от филма „Казабланка“. — Б.пр.

[2] „Случай с теб“ — песен от едноименния филм. — Б.пр.

[3] „Индийска песен“. — Б.пр.