Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Fille de Papier, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Гийом Мюсо. Хартиеното момиче

Френска. Първо издание

Превод: Недка Капралова

Редактор: Лора Шумкова

Коректор: Христо Блажев

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

ISBN: 978-619–152–118-0

 

Формат 16/60/90 Обем 31 п.к.

Дадена за печат ноември 2012

Излязла от печат ноември 2012

Предпечат и печат: Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

26
Момичето, което идваше от другаде

Тези, които падат, често повличат със себе си онези, които им се притичат на помощ.

Стефан Цвайг

Клиниката на хотела
8 часа

— Ей, как точно бдиш над мен, като хъркаш като змей!

Отворих стреснато очи. Тялото ми беше превито над облегалката на дъбовия фотьойл, гърбът ми се беше схванал, гърдите ме боляха, а по краката ми пъплеха иглички.

Били седеше в леглото. Тебеширеното й лице бе възвърнало донякъде цвета си, но косата й беше побеляла още повече. Във всеки случай беше живнала: по-скоро добър признак.

— Как се чувстваш?

— Разбита — призна тя и ми се изплези: езикът й отново беше порозовял. — Ще ми подадеш ли огледало?

— Не съм сигурен, че идеята е добра.

Тя настоя, така че се видях принуден да й подам огледалцето от банята.

Тя се огледа, повдигна косата си, отметна я настрана, разроши я, разгледа внимателно корените, ужасена от това, което виждаше — само за една нощ страхотната й златиста коса беше побеляла.

— Как… как е възможно? — попита тя и избърса една сълза.

Сложих ръка на рамото й. Нямах обяснение и търсех утешителни думи, когато вратата на стаята се отвори и влезе Майло, придружен от д-р Филипсън.

С папка под мишница и загрижено изражение на лицето той ни поздрави набързо и дълго разглежда показателите на пациентката, закачени на леглото.

— Имаме резултат от повечето изследвания, госпожице — заяви той след няколко минути с поглед, пълен с възбуда и смущение.

Извади от престилката си бял флумастер и постави малката прозрачна таблица, която беше донесъл със себе си.

— Първо — започна той, докато пишеше думи, — черното кашесто вещество, което сте повърнали, наистина е мастило. В него намерихме характерните следи от оцветители, полимери, добавки и разтвор…

Остави изречението си недовършено, после попита без заобикалки:

— Опитахте да се отровите, нали, госпожице?

— В никакъв случай! — обиди се Били.

— Питам ви, защото не схващам как някой може да повърне подобно вещество, без да го е погълнал. Това не отговаря на никаква позната патология.

— Какво друго открихте? — попитах, за да продължим.

Мортимър Филипсън подаде на всеки от нас по един лист, изпълнен с цифри и термини, които бях чувал в „Спешно отделение“ и в „Анатомията на Грей“, но чието точно значение ми беше непознато: ПКК, йони, урея, креатинин, гликемия, хепатитен статус, хемостаза…

— Както си мислех, кръвната картина потвърди анемията — обясни той, като вписа още нещо в таблицата. — С ниво на хемоглобина от 9 грама на децилитър, сте много под нормалното. Именно това обяснява бледността, умората, главоболието, ускорения пулс и загубата на съзнание.

— А тази анемия на какво се дължи? — попитах аз.

— Трябва да направим други изследвания, за да определим — обясни Филипсън, но за момента не тя ме тревожи толкова много…

Бях вперил поглед в резултата от кръвните изследвания и макар че нищо не разбирах, добре виждах, че единият показател беше анормален.

— Гликемията не е наред, нали?

— Да — потвърди Мортимър. — 0,1 грама на литър е форма на непозната тежка хипогликемия.

— Как така непозната? — разтревожи се Били.

— Човек има хипогликемия, когато нивото на захарта в кръвта е много ниско — обясни най-общо лекарят. — В случай, че мозъкът не получава достатъчно глюкоза, човек усеща виене на свят и умора, но вашето ниво, госпожице, е вън от всякаква норма…

— Което означава?

— Което означава, че в момента би трябвало да сте мъртва или най-малкото в дълбока кома.

Гласът на Майло избухна едновременно с моя:

— Трябва да има грешка!

Филипсон поклати глава:

— Повторихме изследванията три пъти. Неразбираемо е, но не това е най-загадъчното.

Той отново извади белия си флумастер, който остана насочен във въздуха:

— Тази нощ млада интернистка, чийто научен ръководител съм, предложи да направи спектрография. Това е техника, позволяваща да бъдат идентифицирани молекулите, като се измери тяхната маса, и да се определи химическата им структу…

— Дайте направо фактите! — прекъснах го аз.

— Спектрографията показа наличието на анормални въглехидрати. Накратко, госпожице, имате целулоза в кръвта.

Той вписа думата ЦЕЛУЛОЗА в прозрачната си таблица.

— Както несъмнено знаете — продължи той, — целулозата е основната съставка на дървото. Памукът и хартията също съдържат голям процент от това вещество.

Не разбирах накъде бие. Той уточни мисълта си с въпрос:

— Представете си, че погълнете тампони памук. Какво ще се случи според вас?

— Нищо особено — каза Майло. — Ще ги изхвърлим в тоалетната.

— Точно така — потвърди Филипсън. — Целулозата не се разгражда в организма на човека. Това ни отличава от тревопасните животни като кравите и козите.

— Ако добре съм разбрала — каза Били — принципно човешкото тяло не съдържа целулоза, следователно…

— … следователно — завърши лекарят — вашият биологичен състав не е на човешко същество. Изглежда една част от вас е на път да стане „растителна“…

Настъпи дълго мълчание, сякаш и на лекаря му беше трудно да приеме заключенията от изследванията, които беше поискал.

В папката му оставаше още един лист: резултат от изследването на белите коси на младата жена.

— Те съдържат много силна концентрация на натриев хидросулфит и на двуокис на сероводород, по-известен под името…

— … кислородна вода — отгатнах аз.

— Всъщност — допълни лекарят — това вещество естествено се отделя от човешкото тяло. То предизвиква побеляването на косите с възрастта, като спира синтеза на пигментите, които им придават цвета. Обикновено този процес продължава много дълго; никога не съм виждал човек на двадесет и шест години, който да побелее за една нощ.

— Може ли да се предизвика обратният процес? — попита Били.

— Ами… — заекна Мортимър — понякога се случва частично оцветяване след излекуването на някои болести или прекъсването на драстични лечения, но… това остават отделни случаи.

Той погледна Били замислено с явно съчувствие и призна:

— Вашата патология определено надвишава моята компетентност и компетенциите на нашата малка клиника, госпожице. Ще ви оставим и днес под наблюдение, но бих ви посъветвал да се върнете възможно най-бързо във вашата страна.

Един час по-късно

Тримата останахме в стаята. Накрая, след като се наплака, Били заспа. Майло привършваше закуската на Били, като не изпускаше от очи таблицата, забравена от лекаря:

пигменти цвят

разтвор добавки

анемия

целулоза

кислородна вода

натриев хидросулфид

— Хрумна ми нещо — каза той изведнъж и стана.

Застана пред таблицата, взе флумастера и нарисува голяма скоба, свързваща първите два реда.

— Това мазно, лепкаво мастило, което твоята приятелка е повърнала, е същото, което използват печатарските машини, включително за твоите книги.

— Така ли?

— И целулозата е основната съставка на дървото, нали? А дървото служи за производството на…

— Ммм… на мебели?

— … на хартиена каша — заяви той, допълвайки бележките на д-р Филипсън. Що се отнася до кислородната вода и натриевия хидросулфит, това са две химически съставки, които се използват за избелване…

— … на хартията, нали?

Вместо отговор, той обърна към мен прозрачната таблица:

tabl_1.png

— Том, отначало не исках да повярвам на тая история за героинята, изпаднала от книга, но съм принуден да призная очевидното: твоята приятелка е на път да се превърне отново в хартиен персонаж.

За миг остана с поглед, зареян някъде, после завърши скицата си:

tabl_2.png

— Светът на фикцията е на път да си възвърне правата — каза той в заключение, крачейки из стаята и размахвайки ръце. Никога не го бях виждал толкова развълнуван.

— Успокой се! — рекох. — Какво точно имаш предвид?

— Очевидно е, Том: ако Били е хартиен персонаж, тя просто не може да се развива в действителния живот!

— Както рибата не може да живее вън от водата…

— Това е! Спомни си филмите, които гледахме като деца. Защо извънземното се разболя?

— Защото не можеше да остане дълго далеч от своята планета.

— Защо русалката от „Плясък“ не може да остане на земята? Защо човекът не може да живее във водата? Защото всеки организъм е различен и не може да се приспособи към всякаква околна среда.

Разсъждението му беше почти правилно.

— Били прекара три дни с мен и те уверявам, че се чувстваше много добре — действителният живот съвсем не й беше неприятен. Защо внезапно се почувства зле?

— Вярно, това си остава загадка — съгласи се той.

Майло обичаше логиката и рационалното мислене. Намръщено седна отново на стола си и кръстоса крака, преди да продължи да разсъждава на глас.

— Трябва да тръгнем от „входната врата“ — измърмори той, — отворът, през който един измислен персонаж е проникнал в нашата действителност.

— Вече няколко пъти ти казах: Били падна от един ред, по средата на недовършено изречение — обясних, като използвах формулата, която самата тя беше употребила при първата ни среща.

— А, да, допечатката от сто хиляди екземпляра, в които половината страници не бяха отпечатани! Това е нейната „входна врата“. Трябва да се уверя, че действително са унищожи…

Млъкна с отворена уста насред изречението и грабна мобилния си телефон. Видях го да прехвърля десетки имейли, преди да намери търсения.

— Колко беше часът, когато Били се почувства зле? — попита той, без да отделя очи от екрана.

— Някъде около полунощ, когато се прибрах в стаята.

— В Ню Йорк това прави около 2 часа сутринта, нали?

— Да.

— Тогава знам какво е предизвикало кризата — заяви той и ми подаде айфона си.

На екрана имаше имейл, изпратен на Майло от моя издател:

От: [email protected]

Тема: Потвърждение за унищожаване на дефектна складова наличност.

Дата: 9 септември 2010 02:03

До: [email protected]

Драги господине,

 

Потвърждавам пълното унищожаване дефектната складова наличност на специалното издание на втория том от „Трилогията на ангелите“ на Том Бойд.

Брой на унищожените екземпляри: 99 999.

Операцията беше извършена днес под надзора на съдия-изпълнител от 20 до 2 часа на станцията на завод „Шепард“ в Бруклин, Ню Йорк.

 

Поздрави,

Р. Браун

— Видя ли часа на имейла?

— Да — отговорих утвърдително — отговаря на часа, в който й прилоша.

— Били е физически свързана с дефектните екземпляри — отсече той.

— А унищожаването им е на път да я убие!

И двамата бяхме превъзбудени и ужасени от това откритие. Но най-вече се чувствахме безпомощни.

— Ако не направим нещо, тя ще умре.

— Какво искаш да направим? — попита ме той. — Унищожили са цялата наличност!

— Не, ако беше така, тя вече щеше да е мъртва. Останала е поне една книга, която не са нарязали.

— Екземплярът, който издателят ми беше изпратил и който ти дадох! — извика той. — Какво направи с него?

Напрегнах паметта си. Спомних си, че го бях виждал в нощта, когато Били се беше появила мокра в моята кухня, и на другия ден, малко преди да ми покаже татуировката си, а после…

Не можех да се съсредоточа. В главата ми образите се появяваха и изчезваха светкавично: а после… после… ние се скарахме и в яда си хвърлих романа в кофата за боклук в кухнята!

— Наистина сме го загазили! — подсвирна Майло, след като му обясних къде мислех, че се намира последният екземпляр.

Разтърках очи. Аз също имах треска. Болката от изкълчването беше почти непоносима; бандата мексиканци ме бяха потрошили от бой в бара до мотела; бях отровил тялото си с лекарства; бях получил изненадващ удар с юмрук; това странно момиче, което опустошаваше живота ми, ме беше целунало — неочаквано и вълнуващо…

Измъчван от главоболието, си представях мозъка си като земно кълбо, в което кипи изригваща лава. Сред цялото това заплетено положение ми хрумна какво да направим.

— Трябва да се обадя на чистачката и да й кажа да не хвърля книгата — казах на Майло.

Той ми подаде телефона си и аз успях да се свържа с Тереза. За нещастие старицата ми каза, че е изхвърлила кофите преди два дни.

Майло веднага разбра и се намръщи. Къде ли беше сега романът? В някой център за сортиране на отпадъците? На път да бъде изгорен или рециклиран? Може би някой го беше намерил на улицата? Трябваше да започнем издирване, но това беше като да търсиш игла в купа сено.

Но едно беше сигурно: трябваше да бързаме.

Защото животът на Били вече зависеше от една-единствена книга.