Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Fille de Papier, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Гийом Мюсо. Хартиеното момиче

Френска. Първо издание

Превод: Недка Капралова

Редактор: Лора Шумкова

Коректор: Христо Блажев

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

ISBN: 978-619–152–118-0

 

Формат 16/60/90 Обем 31 п.к.

Дадена за печат ноември 2012

Излязла от печат ноември 2012

Предпечат и печат: Изток-Запад

История

  1. — Добавяне

30
Лабиринтът на живота

Няма нищо по-трагично: да видиш някого да издъхва, изгубен в лабиринта на живота.

Мартин Лутър Кинг

Понеделник, 13 септември,
15-ти район, Париж,
9 ч.

Слязохме на станция „Балар“, последна спирка на линия №8 на метрото. Беше началото на парижката есен, температурата беше приятна и се усещаше началото на учебната година.

Болницата „Мария Кюри“ беше огромна сграда, разположена на брега на Сена, до парка „Андре Ситроен“. Главната й фасада, цялата облицована в стъкло, следваше извивката на улицата и създаваше впечатление за огледало, в което се отразяваха околните дървета.

Според това, което бях успял да прочета в брошурата, тя включваше отделенията на старите парижки болници и се смяташе за една от най-успешните в Европа, особено с кардиологичното си отделение, в което работеше професор Клузо.

След като три пъти объркахме входа и се загубихме в меандрите на големия централен двор, един служител ни насочи към асансьорите и се качихме на предпоследния етаж.

Независимо че имахме записан час, бяхме принудени да изчакаме лекаря 45 минути. Според неговата секретарка Корин, професор Клузо, който живееше в сградата, където се намираха неговите болни, се връщал същата тази сутрин от Ню Йорк, където преподавал два пъти месечно в престижното „Харвард Медикъл Скул“.

Под наблюдението на Корин ние изчакахме във великолепен кабинет, украсен с мебели от дърво и метал и предлагащ прекрасен изглед към Сена и покривите на Париж. Заставайки пред стъклената стена, човек можеше да види корабчетата, които мързеливо се плъзгаха по реката, моста „Мирабо“ и другата Статуя на свободата в края на Лебедовия остров.

Мъжът, който влезе в стаята, приличаше повече на инспектор Коломбо, отколкото на известен професор по медицина. Разрошена коса, мръсно и небръснато лице, смачкан шлифер, наметнат върху раменете му като плащ. Карираната му риза се беше измъкнала от зеленикавия пуловер и падаше върху кадифени панталони, осеяни с повече от съмнителни петна. Ако бях срещнал този човек на улицата, може би щеше да ми се прииска да му дам някоя монета. Трудно беше да се повярва, че освен отделението си в болницата, той ръководеше екип от лекари и инженери, които от петнадесет години работеха върху създаването на самостоятелно изкуствено сърце.

Той измърмори нещо неясно, за да се извини за закъснението си, замени шлифера си с жълтеникава престилка и несъмнено под влияние на часовата разлика се отпусна във фотьойла си.

Някъде бях чел, че при първата ни среща с ново лице мозъкът ни решава за една десета част от секундата дали можем да се доверим на този човек. Това е толкова бърз процес, че способностите ни за разсъждение просто нямат време да повлияят върху тази първа, инстинктивна реакция.

И тази сутрин, въпреки небрежния му вид, в моето съзнание се отпечата именно усещане за доверие към професор Клузо.

Били също не се остави външният му вид да й повлияе и подробно му изложи симптомите си: загуба на съзнание, голяма умора, бледност, задъхване при най-малкото усилие, гадене, треска, загуба на тегло и киселини в стомаха.

Докато той се запознаваше с тези информации, мърморейки едва доловими „хм, хм“, аз му подадох папката с медицинската документация от изследванията на Мортимър Филипсън. Той сложи бифокални очила, модел 1970 г., и прегледа всичко с недоверие, но пламъкът в погледа му, който пронизваше зад кръглите очила, издаваше жив и разтревожен ум.

— Ще направим изследвания — отсече той, като властно изхвърли картонената папка в кошчето за боклук. — Тези анализи, направени в диспансера на някакъв екзотичен хотел, и тази история за „хартиеното момиче“ от мастило и целулоза — всичкото това са врели-некипели.

— А моите припадъци? — подразни се Били. — А моите кос…

Той я прекъсна грубо:

— За мен вашите повтарящи се сърцебиения са свързани с рязък спад на церебралното кръвоснабдяване. Те определено се дължат на сърдечна или съдова аномалия. Което е добре: това е точно моята специалност, както и на отделението, което ръководя.

Надраска на бланка за рецепта списък с всички изследвания, които трябваше да се направят през деня и предложи да се видим отново същата вечер.

Рим,
летище „Фиумичино“

„Боингът 767“, пристигнал от Сан Франциско, стоеше на своето място за паркиране. Пътниците бяха напуснали преди повече от половин час и служителите по поддръжката вече чистеха салона на самолета.

Майк Портой, дежурният пилот, завърши доклада след полета и затвори лаптопа си.

Писна ми от тая бумащина! — помисли си той, прозявайки се.

Беше попретупал отчета си, но петнадесетчасовият полет го беше изцедил. Погледна екрана на телефона си. Жена му му беше оставила нежно съобщение. За да избегне обаждането, той й изпрати едно от ония съобщения „copy/paste“, които пазеше в запас. Днес имаше доста по-приятни занимания от плещене на празни приказки с женицата. Тази вечер трябваше непременно да се срещне с Франческа. Всеки път, когато идваше в Рим, той правеше всичко възможно да си опита късмета с красивата стюардеса, която работеше в отдела за изгубени вещи. Двадесетгодишна, свежа, секси, апетитна с щедрите си форми, Франческа го подлудяваше. До този момент винаги беше отхвърляла неговите аванси, но това щеше да се промени, чувстваше го.

Майк излезе от кабината. Среса се и закопча сакото си.

Никога не подценявай престижа на униформата.

Но преди да напусне самолета, трябваше да намери някакъв претекст, за да заговори младата италианка.

Погледна екипа по почистването, който — бърз и ефикасен — си беше разпределил задачите. На първата количка сред списанията и използваните носни кърпички забеляза красива книга с корица от тъмносиня кожа. Приближи се, взе я в ръце, погледна корицата, украсена със звезди, на която името на автора и заглавието на романа се открояваха, изписани със златни букви: Том Бойд — „Трилогията на ангелите“, том 2.

Никога не съм го чувал, но това ще свърши работа. Ето я моята стръв!

— Не можете да вземете тази книга, господине.

Той се обърна, хванат на местопрестъплението. Кой се осмеляваше да му говори така?

Беше една от чистачките. Тъмнокожа, по-скоро хубава. На врата й висеше задължителният бадж с името — Каела, а на памучното шалче, което прибираше косите й, беше отпечатана звездата на син фон на сомалийското знаме.

Той я изгледа презрително:

— Поемам отговорността за това! — решително заяви той, посочвайки книгата. — Точно трябва да мина през бюрото за изгубени вещи.

— Длъжна съм да съобщя на шефа на моя екип, господине.

— Съобщете на Господ Бог, ако това ще ви достави удоволствие — подигравателно рече той, повдигайки рамене.

Взе книгата в ръка и напусна самолета.

Тази вечер Франческа щеше да спи в неговото легло!

 

 

— Улица „Марио де Бернарди“.

В таксито, което я откарваше в хотела, Бони изведнъж се сети да включи мобилния си телефон. Преливаше от съобщения! Първо баща й, който се тревожеше, после един налудничав есемес от Ю Чан, която я предупреждаваше, че полицията я търси, и най-вече няколко съобщения на гласовата поща и есемеси от някой си Майло, който искаше да купи романа на Том Бойд, който тя беше поръчала по интернет.

Каква шантава история!

Обзета от лошо предчувствие, тя започна да рови в чантата си и установи, че книгата я нямаше.

Забравила съм я в самолета!

Таксито тъкмо щеше да поеме по магистралата, когато Бони възкликна:

— Спрете, моля ви! Можете ли да обърнете?

* * *

— Отпуснете се, госпожице. Прегледът е напълно безболезнен.

Били беше легнала гола до кръста, обърната на лявата си страна. На дясната й страна кардиологът залепи три електрода върху гърдите й, преди да размаже гел.

— Ще ви направим ехография на сърцето, за да потърсим евентуален тумор и да уточним местоположението му.

Думите му бяха последвани от действия и той започна да мести сондата в различни положения между ребрата на Били, близо до гръдната кост, като всеки път правеше по няколко снимки. Ясно различавах на екрана биенето на сърцето на младата жена, която се беше свила от страх. Виждах и загриженото изражение на лекаря, чието лице се затваряше все повече с продължаването на прегледа.

— Сериозно ли е? — не можах да се сдържа и попитах.

— Професор Клузо ще коментира резултатите — отвърна ми той хладно.

Но добави по собствена инициатива:

— Мисля, че ще допълним ехокардиографията с ядрено-магнитен резонанс.

Рим,
летище „Фиумичино“

— Франческа няма ли я?

На пилота му беше трудно да прикрие разочарованието си. Зад бюрото заместничката вдигна глава от списанието си, за да му даде известна надежда:

— Ползва си почивката в „Да Винчи’с“.

Майк си тръгна без да благодари и дори не си направи труда да остави книгата, която беше взел от самолета.

Разположено в единия ъгъл на Терминал 1, „Да Винчи’с“ беше малък оазис в сърцето на летището. Сред декор от розов мрамор, помещението изглеждаше като артистично кафене с колони и сводове, обвити в бръшлян. Около един огромен П-образен бар се блъскаха пътници, които гълтаха на един дъх силните еспресота и опитваха сладкишите, правени на място.

— Хей, Франческа — извика той, когато я забеляза.

Всеки път му се струваше все по-хубава. Говореше с един млад служител — палячо с престилка на кафеджия, на когото плащаха, за да приготвя кафетата церемониално — като се започне от зелените зърна и се стигне до нектара, сервиран в чашка.

Майк приближи, сложи книгата на бара и се опита да се включи в разговора, налагайки своя език — американския — и своята тема на разговор — самия себе си. Но красивата италианка се прехласваше пред своя млад събеседник, попиваше думите му и трепкаше с клепачи: той имаше прелъстителна усмивка, засмени очи и кестеняви къдрици. Подтикнат от тестостерона, Майк изгледа неприязнено римския ангел, после покани Франческа да вечеря с него. Знаел едно ресторантче близо до „Кампо де Фиори“, където правели страхотни антипасти и…

— Тази вечер ще излизам с Джанлука — отговори тя и поклати глава.

— Ммм… тогава може би утре? Ще бъда два дни в Рим.

— Благодаря ти, но… не! — отклони тя поканата, преди да тръгне, смеейки се лудешки, със своя приятел.

Майк пребледня. Нещо му убягваше. Как можеше тая малка пръдла да предпочете това нищожество пред него? Той беше следвал осем години, за да достигне до професия, носеща престиж, която очароваше хората. Оня имаше някакво лайняно бачкане на непостоянно работно време. Той покоряваше небето, а оня получаваше чисто седемстотин и деветдесет евро по заместване…

За да не се изложи съвсем, Майк се насили да поръча нещо. Двете гургулички отдавна бяха продължили разговора си на италиански. Омагьосващият аромат на кафето го удари в главата. Изгълта дългото кафе на един дъх и си изгори езика.

Толкова по-зле, ще си намеря някоя проститутка при „Сан Лоренцо“ — помисли си ядосано, като прекрасно знаеше, че това нямаше да заличи смеха на Франческа.

Слезе от стола си и напусна кафенето с подвита опашка, забравяйки на бара книгата с кожената подвързия и готическата корица…

Летище „Фиумичино“,
бюро за изгубени вещи,
пет минути по-късно

— Съжалявам, госпожице, никой не ни е носил вашия роман — съобщи Франческа на Бони.

— Сигурна ли сте? — попита девойката. — Тази книга е много важна за мен. В нея има и снимки, и…

— Слушайте, сега ще попълните един формуляр, като опишете възможно най-подробно загубения предмет, както и номера на полета, и ако някой го донесе, ние ще ви се обадим незабавно.

— Добре — отвърна тъжно Бони.

Тя се постара да попълни документа, но един глас дълбоко в нея й казваше, че няма да види повече странната недовършена книга на Том Бойд, както и че никога няма да опита вкуса на шоколадовото суфле на г-жа Кауфман…

Болница „Мария Кюри“,
кей „Сена“, Париж,
19.15 ч.

— Корин, резултатите на г-ца Донели! — извика Жан-Батист Клузо, като отвори вратата на кабинета си.

Видя учудения ми поглед, насочен към интерфона на бюрото му.

— Така и никога не можах да разбера как работи това нещо: твърде много копчета! — измърмори той и се почеса по главата.

Очевидно същото се отнасяше и за неговия „Блекбери“ последен модел, който мигаше и вибрираше на всеки две минути, без той да му отдава и най-малко внимание.

Цял ден беше оперирал и изглеждаше по-повехнал от сутринта. Умореното му лице беше набраздено от тъмни кръгове, а гъстата му брада сякаш беше пораснала с половин сантиметър за няколко часа.

Над Париж се спускаше нощта и потапяше стаята в полумрак. Но Клузо не си даде труда да запали лампите. Задоволи се да натисне централния бутон на едно дистанционно, което включи огромен плосък екран, закачен на стената, на който се заредиха резултатите от изследванията на Били.

Лекарят се приближи до светлото пано, за да коментира първия документ:

— Кръвният анализ потвърди намаляването на равнището на тромбоцитите, което е причината за вашата анемия — обясни той, като гледаше младата жена през призмата на странните си очила.

Натисна едно копче и премина към следващото изображение:

— Що се отнася до ехокардиографията, тя ясно показа наличието на множество сърдечни миксоми.

— Миксоми? — разтревожи се Били.

— Тумори, които се намират в сърцето — уточни Клузо.

Той се доближи до екрана и посочи с дистанционното един детайл в медицинското изображение, който представляваше тъмна маса във формата на топчица.

— Първият тумор е разположен в дясното предсърдие. Има класическа форма, с късо удължение от гелообразно вещество. На пръв поглед ми се струва доброкачествен…

Помълча няколко секунди, преди да продължи върху друга снимка:

— Вторият тумор е по-обезпокоителен. Има необичайна големина от около десет сантиметра и влакнеста, твърда и жилеста форма. Захванал се е на конусообразния отвор и положението му пречи на притока на богатата на кислород кръв в дясната част на сърцето. Това обяснява вашите задушавания, бледността ви и сърцебиенето, тъй като организмът не е достатъчно кръвоснабден.

И аз се приближих до снимката. Туморът имаше формата на грозд, закачен за кухината на сърцето с нишки. Не можех да не си мисля за корените и влакната на дървото, които пренасят жизнените сокове, сякаш някакво дърво растеше в сърцето на Били.

— Аз… аз ще умра, нали? — попита тя с треперещ глас.

— Като се има предвид обема на миксома, ако не бъде отстранен възможно най-бързо, наистина има сериозен риск да получите сърдечна емболия и да умрете внезапно — потвърди Клузо.

Той изгаси екрана, запали лампите и седна отново във фотьойла си.

— Това е хирургическа намеса при отворено сърце. Разбира се, има рискове, но при сегашното състояние на нещата най-голямата опасност ще бъде да не се направи нищо.

— Кога можете да ме оперирате? — попита тя.

С гръмкия си глас лекарят повика Корин, неговата секретарка, и й каза да му донесе графика. Той вече беше съвсем запълнен с операции и интервенции, планирани преди месеци. Страхувах се да не ни насочи към някого от колегите си, но в името на приятелството си с Орор той се съгласи да отложи една операция и да оперира Били след петнадесет дни.

Този тип наистина ми харесваше.

* * *

От: [email protected]

Тема: Трилогията на ангелите — Том 2

Дата: 13 септември 2012 22:57

До: [email protected]

Уважаеми господине,

 

Прочетох многобройните съобщения, които сте оставили на телефона ми, за да изразите желанието си да купите моя екземпляр на книгата на Том Бойд, чийто агент и приятел твърдите, че сте.

Освен че книгата не се продава, ви информирам, че я изгубих по време на полет от Сан Франциско до Рим и че до този момент не е предадена в бюрото за изгубени вещи на летище „Фиумичино“.

Моля ви да приемете искрените ми поздрави.

Бони дел Амико

Рим,
летище „Фиумичино“,
кафене „Да Винчи’с“

Първите пътници от полета на „Флай Италия“ от Берлин започнаха да слизат. Сред тях беше известният художник и дизайнер Лука Бартолети, който се връщаше от кратък престой в немската столица. Три дни, които беше прекарал в даване на интервюта по повод ретроспективна изложба, организирана от „Хамбургер Банхоф“ — музеят за съвременно изкуство в Берлин. Да види платната си, окачени до тези на Анди Уорхол и Ричард Лонг, беше като един вид ръкополагане: признание за труда на цял един живот.

Лука не се забави на изхода за багаж — мразеше да мъкне разни неща. В самолета едва беше докоснал подноса с храна, включващ салата с вкус на каучук, отвратителен омлет с макарони, опакован в целофан, и сладкиш с круши, твърд като камък.

Преди да отиде при колата си, той спря в „Да Винчи’с“ да хапне нещо. Кафенето скоро щеше да затваря, но собственикът се съгласи да приеме една последна поръчка. Лука поръча капучино и сандвич с моцарела, домати и италианска шунка. Настани се на бара, за да дочете статията в „Ла Република“, която беше започнал в самолета. Когато остави вестника, за да отпие от кафето, забеляза книгата в синя кожа, забравена малко преди това от пилота. Лука беше привърженик на буккросинга[1]. Той купуваше страшно много книги, но не запазваше нито една, предпочиташе да ги оставя на обществени места, за да могат и други хора да ги ползват. Отначало сметна, че романът е бил оставен нарочно, но никакъв етикет не беше залепен на корицата в уверение, че това е така.

Лука прелисти романа, докато отхапваше от сандвича си. Тъй като не се интересуваше особено от популярната литература, никога не беше чувал за Том Бойд, но остана разочарован, когато видя, че романът е непълен и че някой от читателите му беше използвал белите страници като фотоалбум.

Нахрани се и напусна кафенето с откритието си под мишница. На подземния паркинг намери стария „Ситроен DS“ кабрио, цвят бордо, който беше купил наскоро от една разпродажба. Остави книгата на дясната седалка и потегли към югозападната част на града.

Лука живееше зад площад „Санта Мария“, на последния етаж в една сграда, боядисана в охра, в живописния, пъстроцветен квартал „Трастевере“. Имаше голям апартамент, който беше превърнал в ателие. Още щом влезе в антрето, сурова светлина — тази, от която се нуждаеше, когато създаваше картините си — заля стаята. Лука я намали. Липсата на мебели предполагаше, че никой не живее в апартамента. В центъра на помещението имаше огромна камина, заобиколена от кръгли стъкла. Навсякъде имаше стативи, четки с различна големина, мечета и валяци за рисуване, кожарски стъргалки, пчеларски ножове и десетки бурканчета с бои. Но нямаше нито детско легло, нито библиотека, ни канапе, ни телевизор.

Лука разгледа последните си платна. Всички те бяха едноцветни: вариации на белия цвят с резки, бразди, релефи и докосвания с четката, които създаваха оригинални светлинни ефекти. Много ценени творби, които достигаха значителни котировки сред колекционерите. Но Лука не беше глупав. Той знаеше, че успехът и признанието не бяха непременно отражение на талант. Времето беше до такава степен пренаситено от консумация, замърсено от шума, скоростта и вещите, че хората изпитваха един вид пречистване, като купуваха неговите картини.

Художникът свали сакото си и развълнувано започна да прелиства страниците, украсени със снимките от живота на Етел Кауфман.

Отдавна всякаква фантазия беше изчезнала от живота му. Но тази вечер изпитваше страстно желание за шоколадово суфле…

Бележки

[1] Bookcrossing — културен феномен на „освобождаване“ на книги, за да могат да бъдат намерени и прочетени от други хора, които на свой ред след това ги оставят на публични места.