Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (12)

10
The paper girl^[1]

Духът на писателите е обитаван, дори обсебен от техните персонажи, също както духа на някоя селянка от Иисус-Мария-Йосиф или ума на някой луд — от Дявола.

Нанси Хюстън

В къщата спокойствието смени бурята. След като прие да се върне в хола, младата жена мина през банята, а през това време аз приготвих чай и прегледах съдържанието на шкафчето ми за лекарства.

„Малибу Колъни“

9 часа

Тя седна при мен на кухненската маса. Беше си взела душ, след което облече моя халат и спря кръвта, притискайки раните с една кърпа.

— Имам кутия за първа помощ — рекох, — но не е много добре заредена.

В джобчето тя намери все пак някакъв дезинфектант и грижливо почисти раната си.

— Защо го направихте?

— Защото не искахте да ме чуете, по дяволите!

Гледах я как разтваря разрезите, за да провери дълбочината им.

— Ще ви откарам в болницата. Нужни са няколко шева.

— Сама ще си ги направя. Аз съм медицинска сестра, не забравяйте. Трябва ми само хирургически конец и стерилна игла.

— Да, но не си записах последния път, когато пазарувах.

— Нямате ли поне лепенки?

— Това все пак е къща на плажа, не е диспансер.

— Или пък копринен конец или конски косъм? Това може да свърши работа. Не, имате по-добро! Сигурна съм, че видях чудодейното нещо там, в…

Стана от табуретката по средата на изречението си и отиде да рови в чекмеджетата на бюрото ми, сякаш си беше у дома.

— Ето, намерих! — извика и триумфално се върна да седне с тубичка „Супер лепило“ в здравата си ръка.

Отви капачката на малката тубичка, на която беше написано „специално за керамика и порцелан“, и намаза малко лепило върху раната.

— Чакайте, сигурна ли сте какво правите? Това не ви е кино!

— Не, но аз съм героиня от роман — отвърна тя хитро. — Не се тревожете, за това е измислено.

Приближи краищата на раната и ги задържа така няколко секунди, за да даде време на лепилото да свърши своята работа.

— Ето! — възкликна тя гордо, показвайки умело закърпената си ръка.

Захапа филията, която й бях намазал, после отпи глътка чай. Гледах големите й очи зад чашата — опитваха се да прочетат моите мисли.

— Станахте много по-мил, но все още не ми вярвате, нали? — отгатна тя, докато си изтриваше устата с ръкава.

— Една татуировка действително не е доказателство — предпазливо отбелязах.

— Но нараняването е, така ли?

— Доказателство, че сте жестока и импулсивна — да!

— Добре тогава, задавайте ми въпроси!

Отклоних предложението, поклащайки глава:

— Аз съм писател, а не ченге или журналист.

— Така е лесно, нали?

Изхвърлих съдържанието на моята чаша в мивката. Защо се мъчех да пия чай, когато го мразех?

— Вижте, предлагам ви сделка…

Не довърших изречението си, разсъждавайки за начина, по който да представя нещата.

— Да?

— Наистина ми се ще да ви подложа на изпит, като ви задам няколко въпроса за живота на Били, но ако не ми отговорите, дори и само един път, си тръгвате без истерии.

— Обещавам.

— Значи се разбрахме: при първата грешка изчезвате от тази къща, иначе викам куките моментално. И тоя път ако щете се нарежете цялата с касапски нож, ще ви оставя да ви изтече кръвта на терасата!

— Винаги ли сте толкова очарователен, или специално се стараете?

— Разбрахме ли се?

— Задавайте въпросите си.

— Име, дата и място на раждане?

— Били Донели, родена на 11 август 1984 г. в Милуоки, близо до езерото Мичиган.

— Името на майка ви?

— Валерия Стануик.

— Професията на баща ви?

— Беше работник при Милър — вторият най-значителен пивовар в областта.

Отговаряше веднага, без никакво колебание.

— Най-добрата ви приятелка?

— За мое голямо съжаление, нямам истинска приятелка. Просто приятелки.

— Първо сексуално общуване?

Замисли се, като ме гледаше мрачно, за да ме накара да разбера, че смущението й идва единствено от естеството на моя въпрос.

— На шестнадесет години, във Франция, на Лазурния бряг, където учех езика. Казваше се Тео.

Колкото повече отговаряше, толкова повече ме обземаше смущение и като гледах доволната й усмивка, разбрах, че съзнаваше, че печели точки. Във всеки случай, едно беше сигурно: познаваше романите ми наизуст.

— Любимата ви напитка?

— Кока-кола. Истинската, не лайт или без захар.

— Любим филм?

— „Блясъкът на чистия ум“. Разтърсващ филм за болката да обичаш. Толкова е поетичен и меланхоличен. Вие гледахте ли го?

Разкри цялото си слабо дългокрако тяло, докато отиваше да седне на канапето. Отново бях поразен от приликата й с Били — същата сияйна руса коса, същата естествена, непресторена красота, същите присмехулни интонации, същият тембър на гласа, който си спомням, че бях описал като „предизвикателен и подигравателен, ту зрял, ту младежки“.

— Качеството, което търсите у един мъж?

— Вие сега въпросника на Пруст ли ми прилагате?

— Прилича.

— Ами харесва ми мъжът да бъде мъж. Не ценя особено онези мъже, които на всяка цена искат да покажат женската си страна. Разбирате ли?

Поклатих глава недоверчиво. Канех се да продължа, когато тя взе думата:

— А вие какво качество харесвате у жената?

— Фантазията, струва ми се. Хуморът — това е квинтесенцията на интелекта, нали?

Тя посочи цифровата рамка, в която дефилираха снимките на Орор.

— Обаче вашата пианистка не изглежда забавна.

— Да се върнем на въпросите — предложих аз и седнах до нея на канапето.

— Възбужда ви да задавате въпроси, нали? Малката ви власт започва да ви харесва! — тя започваше да се забавлява.

Не исках да се разсейвам и продължих моя разпит:

— Ако трябваше да промените нещо във външния си вид?

— Бих искала да имам повече форми и да съм по-пълна.

А аз бях туширан. Всичко беше точно. Или тази жена беше луда и се беше идентифицирала с персонажа на Били с изумително подражание, или тя наистина беше Били и тогава аз бях луд.

— Е? — подигравателно запита тя.

— Отговорите ви доказват, че добре сте изучили моите романи — отвърнах аз, опитвайки се някак да прикрия изненадата си.

— В такъв случай задайте ми други въпроси.

Точно това смятах да направя. Като предизвикателство хвърлих книгата в хромираната кофа в кухнята после отворих моя лаптоп, лек като перце и написах паролата, за да вляза в моите документи. В интерес на истината, знаех много повече информация за моите персонажи, отколкото предавах в романите си. За да бъда в пълна емпатия с моите „герои“, си бях създал навика да пиша за всеки един от тях подробна биография от двадесетина страници. В нея вкарвах максимума от сведения, като се започне от датата на раждане и се стигне до любимата им песен, като се мине през името на учителката от началното училище. Три четвърти от тези указания ги нямаше в крайната версия на книгата, но това упражнение беше част от невидимата работа, която позволяваше да се случи загадъчната алхимия на писането. С придобиването на опита, в крайна сметка се бях убедил, че това упражнение придаваше известна достоверност на моите персонажи или поне частица човечност, която обясняваше защо читателите се разпознаваха в тях.

— Наистина ли държите да продължим? — попитах, като отворих файла, посветен на Били.

Младата жена измъкна от едно от чекмеджетата на ниската масичка посребрена запалка и стар пакет цигари „Дънхил“ — за чието съществуване и аз самият не знаех, — който трябва да беше забравен от някоя от жените, с които се бях срещал преди Орор. Запали си цигара с известен стил:

— Само това чакам.

Погледнах екрана и хванах една случайна бележка.

— Любима рок група?

— Хм… „Нирвана“ — започна тя, но се поправи, — не, „Ред Хот“!

— Не е много оригинално.

— Но това е верният отговор, нали?

Да, това беше. Несъмнено късмет. Днес всички харесваха „Ред Хот Чили Пепърс“.

— Любимо ястие?

— Ако някоя приятелка от бачкането ми зададеше въпроса, щях да отговоря салата „Цезар“, за да не ме вземат за лакомия, но любимото ми ястие е голяма порция риба с пържени картофи.

Този път не можеше да е случайност. Усетих как по челото ми избиват капчици пот. Никой, дори Майло, никога не беше чел „тайните“ биографии на моите персонажи. Те се намираха единствено на моя лаптоп, но достъпът до тях беше много добре охраняван. Отказвайки да приема очевидното, продължих с друг въпрос:

— Любима сексуална поза?

— Вървете на майната си.

Тя стана от канапето и угаси цигарата си под водата на мивката.

Тази липса на отговор ми върна надеждата:

— Брой на партньорите в живота ви? И този път ми отговорете! Дори нямате право на жокер, а вече използвахте един.

Тя ми отправи поглед, който съвсем не беше доброжелателен.

— В крайна сметка и вие сте като другите, нали? Само това ви интересува…

— Никога не съм претендирал да съм различен. Е, колко?

— Вие така или иначе го знаете: десетина…

— Колко точно?

— Няма да почна да броя пред вас!

— Много време ли ще отнеме?

— Какво се опитвате да кажете? Че съм мръсница?

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Не, но си го помислихте много силно.

Безразличен към нейния свян, продължавах да й налагам това, което все повече заприличваше на мъчение:

— Добре, колко?

— Шестнадесет, струва ми се.

— И от тия „шестнадесет, струва ми се“, колко сте обичали?

Тя въздъхна:

— Двама. Първия и последния: Тео и Джак.

— Един пикльо и един неудачник. Обичате крайностите.

Тя ме погледна презрително:

— Ей, класата! Вие наистина сте джентълмен.

Скрит под арогантните си думи, трябваше да призная, че тя всеки път отговаряше съвсем точно.

Зън!

Някой беше позвънил на вратата, но нямах никакво намерение да отворя.

— Приключихте ли с шибаняшките си въпроси? — попита тя предизвикателно.

Опитах въпрос-капан:

— Настолната ви книга?

Тя вдигна рамене притеснено:

— Не знам. Не чета много, нямам много време.

— Хубаво извинение!

— Ако мислите, че съм много тъпа, можете да се сърдите само на себе си! Припомням ви, че излизам направо от въображението ви. Вие ме направихте такава!

Зън! Зън!

Зад вратата моят посетител настоятелно звънеше, но той щеше да се умори преди мен.

Победен от ситуацията и смутен от всеки един верен отговор, продължих нататък, без да осъзнавам, че моят разпит се превръщаше в тормоз:

— Най-голямото ви съжаление?

— Че все още нямам дете.

— В кой момент от живота си сте била най-щастлива?

— Последния път, когато се събудих в прегръдките на Джак.

— Последния път, когато сте плакали?

— Забравих.

— Настоявам.

— Не зная, плача от нищо.

— Последния път, когато е било важно?

— Преди шест месеца, когато трябваше да се съглася да инжектират кучето ми. Казваше се Аргос. Това не е ли отбелязано във файлчето ви?

Зън! Зън! Зън!

Трябваше да се задоволя с тези отговори. Имах повече доказателства, отколкото ми трябваше, но всичко това толкова ме объркваше. Тази игричка ме беше прекатурила в друго измерение, друга действителност, която умът ми отказваше да приеме. В смущението си насочих яростта си срещу „Били“:

— Най-големият ви страх?

— Бъдещето.

— Спомняте ли си най-лошия ден в живота си?

— Не ме питайте това, моля ви.

— Това ще е последният въпрос.

— Моля ви…

Стиснах силно ръката й:

— Отговорете!

— ПУСНЕТЕ МЕ, боли ме! — извика тя, като се дърпаше.

— ТОМ! — изкрещя един глас зад вратата.

Били се беше освободила от моята хватка. Лицето й беше станало мъртвешки бледо, а погледът й пламтеше с болезнен огън.

— Том! Отвори ми, по дяволите! Не ме карай да ти дойда на гости с булдозер!!

Майло, разбира се…

Били беше избягала на терасата. Изпитвах силното желание да отида при нея и да я успокоя след това, което й бях причинил. Добре си давах сметка, че тя не симулираше гнева и тъгата си, но бях толкова разнебитен от това, което бях преживял, че виждах като утешение перспективата да го споделя с някого.