Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (17)

15
Споразумението

Спряхме на една бензиностанция точно след Торънс Бийч. Не знам дали бугатито имаше мотор на ракета, но във всеки случай харчеше също толкова гориво!

Пасифик Коуст Хайуей,

Саут Бейр Л.А.,

14 часа

На колонките с бензин имаше много хора. За да избягна дългото чакане, реших да заредя на един от автоматите. Слизайки от колата, за малко щях да изкрещя — глезенът ме болеше все по-силно и беше започнал да се надува. Поставих картата си, набрах номера, съответстващ на местоживеенето ми, последван от моето…

НЕДОСТАТЪЧНА НАЛИЧНОСТ ЗА ЗАРЕЖДАНЕ НА ГОРИВО

Съобщението стоеше с дигитални букви на екрана. Издърпах си платинената банкова карта, потърках я в ръкава на ризата си и повторих операцията, но успехът не беше по-голям.

О, мамка му…

Прерових портфейла си, но намерих само една нещастна банкнота от 20 долара. Раздразнено се наведох към стъклото на колата:

— Картата ми не работи!

— Ами, логично е, нали? Вече нямате пукната стотинка. Тази карта не е вълшебна!

— Да имате някакви пари случайно?

— И къде щях да ги скрия? — отговори тя спокойно. — Бях съвършено гола, когато се приземих на вашата тераса!

— Благодаря за подкрепата! — изругах и се запътих към касите, куцайки.

В магазина гъмжеше от народ. От радиото се чуваше известното парче „Момиче от Ипанема“ във великолепната версия на Стан Гец и Жоао Жилберто. Един шедьовър, за жалост повреден от непрекъснато разпространение в продължение на четиридесет години във всякакви асансьори, супермаркети или места като това.

— Хубава таратайка! — подсвирна някой от опашката.

През прозорците много клиенти и служители любопитно разглеждаха бугатито и много бързо около него се събра тълпа. Обясних какъв проблем имам с кредитната си карта на човека на касата, който търпеливо ме изслуша. Трябва да кажа, че изглеждах добре, а като добавка имах и кола за два милиона долара — макар да нямах пари да сипя десет литра бензин в резервоара й. А после заваляха въпроси, на които нямах ни най-малък отговор: трябваше ли наистина да се остави капаро от 300 000 долара при поръчката? Необходим ли е секретен ключ, за да вдигне 400 км/ч? Наистина ли само скоростната кутия струва 150 000 долара?

Както беше дошъл да си плати сметката, един клиент — на петдесетина, елегантен, посребрени коси, бяла риза със столче яка — предложи шеговито да ми купи часовника, за да имам пари да заредя. Предложи ми 50 долара. После наддаванията продължиха по-сериозно — един от служителите ми предложи 100 долара, после 150, а шефът на магазина покачи на 200…

Беше ми подарък от Майло и обичах изисканата му простота: кутия от тъмен метал, сивобял циферблат, каишка от черна крокодилска кожа, но аз и от часовници разбирах толкова, колкото и от коли. Този часовник ми показваше часа и това беше всичко, което исках от него.

Всички от опашката се бяха включили в играта и последното предложение достигна 350 долара. Точно този момент избра мъжът с риза със столче яка, за да извади от портфейла си тлъста пачка банкноти. Отброи десет по 100 долара и ги сложи на тезгяха:

— Хиляда долара за вас, ако се разберем веднага — каза той с известна тържественост.

Колебаех се. През последните три минути бях гледал моя часовник по-дълго, отколкото през изминалите две години. Непроизносимото му име — IWC Schaffhausen — не ми говореше нищо, но аз не бях специалист в тази област: това, че можех да кажа наизуст цели страници от Дороти Паркър, не означаваше, че нямаше да се затрудня да изброя повече от две марки часовници.

— Дадено — казах най-накрая и откопчах каишката.

Прибрах в джоба си хилядата долара и платих на бензинджията 200 за горивото, което щях да заредя. Канех се да изляза, когато се сетих да го попитам дали няма някаква превръзка за глезена ми.

Доста доволен от сделката, която бях направил, се върнах при бугатито и сложих пистолета на помпата в резервоара. Отдалеч видях, мъжа, който купи часовника ми, да ми маха с ръка, преди да напусне това място зад волана на своя „Мерцедес“.

— Как се справихте? — попита Били, като свали стъклото.

— Във всеки случай не благодарение на вас.

— Хайде, разкажете ми малко, да видим.

— Система Д — отговорих гордо, докато гледах цифрите, които препускаха на екрана на автомата.

Достатъчно бях събудил любопитството й и тя продължи да настоява:

— И какво?

— Продадох си часовника.

— Вашия Португалец?

— Какъв Португалец?

— Вашият часовник — това е модел „Португалец“ на IWC.

— Приятно ми е да го науча.

— За колко го оставихте?

— За хиляда долара. Това ще ни плати бензина до Мексико. И дори мога да ви поканя на обяд, преди да поемем на път.

Тя повдигна рамене:

— Хайде, кажете ми истината.

— Ами това е истината. Хиляда долара — повторих, окачвайки пистолета.

Били се хвана за главата:

— Той струва поне 40 000!

В този момент реших, че се шегува — един часовник не можеше да струва толкова скъпо, нали? — но докато гледах разстроения й вид, трябваше да призная, че се бях оставил да ме хванат като първия балък…

Половин час по-късно,

крайпътна закусвалня

след Хънтингтън Бийч

Изтрих си лицето с влажна кърпичка и след като си превързах глезена, излязох от тоалетната, за да отида при Били на масата, където бяхме седнали.

Кацнала на една табуретка, тя довършваше огромен банана сплит, който си беше поръчала след два чийзбургера и голяма порция пържени картофи. Как успяваше да запази линията си, при положение, че ядеше толкова много?

— Ммм, штрахотно е, ишкате ли да опитате? — предложи тя с пълна уста.

Отклоних предложението й, като се задоволих да избърша сметаната на върха на носа й.

Тя ми се усмихна, а после разгърна пред себе си една голяма пътна карта, за да уточним подробностите около нашата експедиция.

— Добре, много е просто: според списанието Орор и приятелчето й са още на почивка до края на седмицата в един луксозен хотел на Кабо Сан Лукас.

Наведе се над картата и с маркер начерта кръстче на края на мексиканския полуостров в Южна Калифорния.

Бях чувал да се говори за това място, което минаваше за едно от най-добрите места за сърф заради силните вълни.

— Това не е на другата улица! — установих аз и си сипах още една чаша кафе. — Не предпочитате ли да вземем самолет?

Тя ми хвърли мрачен поглед:

— За да вземем самолет, трябват пари, а за да имаме пари, не бива да продаваме на безценица притежанията си!

— А ако продадем колата?

— Престанете с тия глупости и се съсредоточете за малко! Освен това много добре знаете, че нямам паспорт.

С пръста си тя прокара един въображаем маршрут по картата:

— Оттук трябва да сме на малко повече от двеста километра от Сан Диего. Предлагам ви да избягваме магистралите и платените отсечки, за да не похарчим твърде много пари, и ако ме оставите аз да карам, ще можем да сме на мексиканската граница за по-малко от четири часа.

— Защо да ви оставям вие да карате?

— Защото съм по-уверена, не е ли така? Очевидно не сте по колите. Изглежда имате по-голям талант за интелектуалните неща, отколкото за механиката. А и глезенът ви…

— Хм…

— Изглеждате смачкан. Нали поне не ви обижда, че ви вози жена? Надявам се, че сте преминали стадия на примитивен мачо!

— Добре, не го прекалявайте! Съгласен съм да ви оставя да карате до Сан Диего, но после ще се сменяме, защото пътят е дълъг.

Тя изглежда остана доволна от това разпределение на задачите и продължи да излага плана си:

— Ако всичко е наред, ще минем границата при Тихуана късно вечерта и ще можем бързо да продължим и да намерим някое симпатично мотелче в Мексико.

Някое симпатично мотелче… Сякаш заминавахме на почивка!

— А утре ставаме рано и поемаме на път още сутринта. Кабо Сан Лукас е на 1200 км от Тихуана. Можем да ги изминем през деня и вечерта да пристигнем в хотела, където е отседнала вашата дулцинея.

Казано по този начин, изглеждаше просто.

Телефонът извибрира в джоба ми — все още можех да получавам обаждания, въпреки че беше невъзможно аз да се обаждам. Беше номерът на Майло. От един час ми изпращаше съобщения на всеки десет минути, но веднага ги изтривах, без да си давам труда да ги изслушвам.

— Значи се разбрахме, аз ви помагам да се сдобрите с вашата мацка, а в замяна вие написвате идиотския трети том! — обобщи тя.

— Защо мислите, че все още имам шанс с Орор? Тя преживява голямата си любов с нейния пилот от Формула 1.

— Това е моя работа. Вашата работа е да пишете. Но без шеги, нали? Истински роман! Като спазвате приетите условия, които се отнасят до мен.

— А, ето ти друго нещо: приетите условия!

Тя захапа маркера като дете, което търси вдъхновение, преди да започне да си пише домашното.

— Първо — започна тя, като написа едно голямо 1) върху хартиената покривка, — искам да престанете да ме правите изкупителната жертва във вашите романи! Забавно ли ви е да набутвате в леглото ми всички скапаняци на земята? Възбужда ли ви да ме карате да срещам женени мъже, чиито жени са изгубили всякаква загадъчност, и които виждат в мен приключение за една нощ, с което да изострят либидото си? Може би моето безкъсметие успокоява вашите читателки, но мен ме изтощава и ми причинява болка.

Това внезапно обвинение ме остави безмълвен. Със сигурност не бях нежен към Били в моите истории, но за мен това нямаше никакви последици — тя беше измислен персонаж, чиста абстракция, която съществуваше единствено в моето въображение и във въображението на читателите. Героиня, чието материално съществуване се дължеше само на няколкото реда, отпечатани върху хартиени листа. А ето че сега създанието започваше да се бунтува срещу своя създател!

— Освен това — продължи Били, като изписа красиво едно 2) на хартиената покривка — ми писна да дърпам дявола за опашката. Обичам си работата, обаче бачкам в раковото отделение и повече не мога да гледам как всеки ден хора страдат и умират. Аз съм същинска гъба — попивам цялото отчаяние на пациентите. А и затънах в дългове, за да си платя следването!

Не зная дали ви е известно колко получава една медицинска сестра — не е рогът на изобилието във всеки случай!

— И какво мога да направя, за да ви бъда приятен?

— Искам да ме преместят в педиатрията — искам по-често да виждам живота, а не смъртта… Вече две години, откакто го искам това преместване, но оная гаднярка Корнелия Скинър систематично ми отказва, като всеки път разправя, че отделението няма достатъчно персонал. И после…

— И после какво?

— За да ми подсладите лекичко живота, ми се струва, че ще е добре да получа някое дребно наследство…

— Ха да видиш!

— На вас това какво ще ви струва? Лесно е! Достатъчно е да напишете един ред. Искате ли аз да го напиша? Ето го: „Били получи 500 000 долара от един чичо, чиято единствена наследница беше“.

— М-да. Ако разбирам добре, вие сте съгласна да направя така, че чичо ви да умре!

— Не! Не истинския ми чичо! Някой брат на прадядо ми, когото никога не съм виждала, така де, като във филмите!

И доволна отбеляза старателно своето изречение.

— Добре, писмото до дядо Коледа свърши ли? Защото ако е така, можем да си продължим пътя.

— Само още едно нещо — прекъсна ме тя. — Най-важното.

Написа 3) в края на покривката, последвано от едно име:

Джак

— Ето — обясни тя сериозно. — Искам Джак завинаги да напусне жена си и да дойде да живее с мен.

Джак беше любовникът й. Женен мъж, красив егоистичен хлапак, баща на две момченца, с когото тя имаше разрушителна страстна връзка от две години. Перверзен нарцис, ревнив и тираничен, който я държеше във властта си, като редуваше фалшиви клетви в луда любов и унижения, които я принизяваха до положението на любовница, която чукат и захвърлят в зависимост от изпитваното удоволствие.

Поклатих глава ядосано:

— Джак има чеп вместо мозък.

Нямах време дори да видя как ръката й полетя. Удари ми плесница с такъв широк замах, че за малко да падна от табуретката.

Всички клиенти в ресторанта се обърнаха към нашата маса в очакване на моята реакция.

Как може да защитава тоя кретен?, запита в главата ми гласът на гнева. Защото го обича, по дяволите!, отговори гласът на здравия разум.

— Не ви позволявам да съдите любовния ми живот, точно както аз не съдя вашия — отговори тя, като ме предизвикваше с поглед. — Аз ви помагам да си върнете Орор, а вие ми написвате живот, в който да мога всяка сутрин да се събуждам до Джак, става ли?

Тя подписа договора за богатство, който беше написала върху покривката, после грижливо откъсна парчето хартия, преди да ми подаде химикалката си.

— Става — казах, като си потърквах бузата.

На свой ред подписах документа и оставих няколко долара на масата, преди да напуснем закусвалнята.

— Тоя шамар скъпо ще ми го платите — обещах аз с убийствен поглед.

— Това тепърва ще видим — отговори тя инатливо, сядайки на волана.