Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (13)

11
Момиченцето от
„Макартър Парк“

Приятелите са ангелите, които ни повдигат, когато крилете ни вече не могат да си спомнят как се лети.

Анонимен

— За малко избегна булдозера! — увери ме Майло, влизайки в салона. — Олеле, не ти е станало по-добре. Сякаш си дишал сода бикарбонат.

— Какво искаш?

— Дойдох да си взема колата, ако това не те притеснява много. За да направя едно последно кръгче, преди да я оставя на кредиторите…

„Малибу Колъни“,

10 часа

— Добър ден, Том — каза на свой ред Керъл, влизайки в салона.

Носеше служебната си униформа. Хвърлих поглед към улицата и забелязах, че една полицейска кола беше паркирана пред дома ми.

— Дошла си да ме арестуваш ли? — пошегувах се, като я прегърнах силно.

— Ти кървиш! — извика тя.

Свих вежди, после забелязах петната от кръв по ризата ми — спомен, оставен от срязаната ръка на Били.

— Не се плаши, това не е моята кръв.

— Ако си мислиш, че това ме успокоява! А освен това, още е хладно — отбеляза тя подозрително.

— Чакайте. Никога няма да се досетите какво ми се случва! Вчера през нощта…

— На кого е тази рокля? — прекъсна ме Майло, повдигайки копринената туника, изцапана с кръв.

— На Орор, но…

— На Орор? Не ми казвай, че ти…

— Не! Не я носеше тя. Беше друга жена.

— А, срещаш се с друга жена! — възкликна той. — Ами това е добър знак! Познаваме ли я?

— В известен смисъл — да.

Керъл и Майло си размениха смаяни погледи, преди да попитат в един глас:

— Коя е тя?

— Погледнете на терасата. Ще се изненадате.

Еднакво забързани, те прекосиха хола и подадоха любопитни глави от френския прозорец. После настъпи мълчание за няколко секунди, преди Майло да установи:

— Няма никого навън, драги.

Изненадан, отидох при него на терасата, където духаше силен бриз.

Масата и столовете бяха преобърнати, плочките бяха осеяни с парченца стъкло. Кафе, сладко от банани и кленов сироп бяха размазани по пода. Но нито следа от Били.

— Да не би армията да е правила ядрени опити в къщата ти? — осведоми се Керъл.

— Да бе, тук е по-зле от Кабул — продължи Майло.

За да се предпазя от слънцето, сложих ръка над очите си и заразглеждах хоризонта. Вчерашната буря беше придала на плажа вид на диво място. Рулата пяна, които още се разбиваха шумно на пясъка, бяха изхвърлили по края няколко ствола на дървета, кафяви водорасли, стара дъска за сърф и дори едно колело. Но трябваше да призная очевидното: Били беше изчезнала.

С професионален рефлекс Керъл се беше навела близо до стъклото, разглеждайки тревожно следите от кръв, които започваха да засъхват по него.

— Какво е станало, Том? Бил ли си се с някого?

— Не! Просто…

— Обаче сега вече наистина ни дължиш обяснение! — прекъсна ме отново моят приятел.

— Да те вземат мътните! Вече щеше да си ги чул обясненията, ако ме оставиш да се доизкажа!

— Хайде, доизкажи се! Кой съсипа терасата? На кого принадлежи кръвта по тази рокля? На папата? На Махатма Ганди? На Мерилин Монро?

— На Били Донели.

— Били Донели? Но това е персонаж от твоите романи!

— Ето!

— Забавно ли ти е да се ебаваш с мен? — избухна Майло. — Живота си давам за теб. Ако трябва, ще ти помогна да погребеш труп посред нощ, а ти всичко, което си решил да направиш, е да ме вземеш за…

Керъл се беше изправила и с тона на майка, която се кара на децата си, застана помежду ни, имитирайки жестовете на боксов съдия.

— Таймаут, момчета! Преставаме с евтините майтапи, сядаме на масата и обясняваме всичко спокойно, съгласни?

* * *

Така и направихме.

В продължение на повече от четвърт час, без да пропусна и най-малката подробност, им разказах моята невероятна история — като се започне с моята среща с Били посред нощ и се стигне до моя разпит тази сутрин, в края на който се бях убедил в реалността на нейната идентичност.

— Значи, ако разбирам добре — обобщи Майло, — една от героините от твоя роман е паднала от лошо отпечатано изречение направо в твоята къща. Тъй като е била гола, е облякла рокля, принадлежаща на бившата ти приятелка, после ти е приготвила кексчета с банан за закуска. За благодарност си я затворил на терасата и докато си слушал Майлс Дейвис, тя си е прерязала вените, разплисквайки кръв навсякъде, преди да си ги залепи със „Супер лепило“ „специално за керамика и порцелан“. После сте изпушили лулата на мира, като сте си поиграли на играта на истината и тя те е обявила за сексуален маниак, а ти нея за мръсница, преди тя да изрече магическо заклинание и да изчезне точно в момента, когато ние звъним на вратата. Така ли е?

— Остави — казах. — Сигурен бях, че всичко ще обърнеш против мен.

— Само един последен въпрос: с какво бяхте напълнили вашата лула на мира?

— Стига толкова! — помоли го Керъл.

Майло ме погледна загрижено:

— Трябва да посетиш твоята психоаналитичка.

— И дума да не става, много съм си добре.

— Слушай, знам, че съм виновен за финансовия ни крах. Зная, че не биваше да те натискам толкова, за да напишеш следващата си книга в срок, но сега ме плашиш, Том. На път си да си изгубиш ума.

— Сигурно прегаряш — успокои положението Керъл. — Криза на професионално пренапрежение. Цели три години не спря да работиш: писането нощем, срещите с читателите, лекции, пътувания за даване на автографи и промоции. Никой не би издържал, Том. Раздялата ти с Орор беше капката вода, която преля чашата. Нуждаеш се от още почивка, това е.

— Престанете да ми говорите като на дете.

— Трябва да посетиш твоята психоаналитичка — повтори Майло. — Тя ни беше говорила за лечение със сън, което…

— Как така „тя ни беше говорила“? Обаждали сте се на д-р Шнабел, без да ме предупредите?

— Ние сме с теб, Том, не против теб — каза Майло, за да ме успокои.

— Ти обаче не можеш ли да ме оставиш за малко на мира? Не можеш ли от време на време да се занимаваш със собствения си живот, а не винаги с моя?

Засегнат от този точен отговор, Майло поклати глава, отвори уста, поколеба се да добави нещо, но лицето му се затвори и той се отказа. Взе една „Дънхил“ от пакета, останал отворен върху масата, и излезе на плажа да пуши.

* * *

Останах сам с Керъл. Тя също запали цигара, изпусна дима, после ми я подаде, както когато бяхме на десет години и се криехме, за да пушим зад изгладнелите палми на „Макартър Парк“. Решила, че вече не е на служба, тя развали кока си, оставяйки абаносовите си коси да се разпилеят по морскосинята й униформа.

Светлият й поглед се открояваше на фона на черните къдрици, понякога израженията на лицето й на зряла жена напомняха девойката, която беше някога. Връзката помежду ни надхвърляше симпатията или нежността. Не беше и някакво обикновено приятелство. Беше от онези неразрушими привързаности, които могат да се създадат единствено през детството и траят през целия живот, по-често за лошо, отколкото за добро.

Както всеки път, когато бяхме само двамата, хаосът на юношеските години ме връхлетя в мутрата със силата на бумеранг — онези неясни терени, които бяха нашият единствен хоризонт, задушаването от онова заразно блато, в което бяхме затворени, разкъсващият спомен за разговорите ни след училище на ограденото баскетболно игрище…

И този път имах силното усещане, че сме все така на дванадесет години. Че милионите книги, които продавах, че престъпниците, които тя арестуваше, бяха част от роля, която двамата играехме, а всъщност никога не бяхме напуснали действително онова място.

И дори не беше случайно, че никой от нас нямаше деца. Бяхме прекалено заети да се борим със собствените си неврози, за да изпитаме порива да продължим живота. За днешната Керъл знаех малко. В последно време двамата се бяхме виждали малко и когато се случваше, грижливо избягвахме да говорим за най-същественото. Може би защото наивно се надявахме, че като не си припомняме миналото, ще го накараме да изчезне. Но нещата не бяха толкова прости. За да забрави детството си, Майло се правеше на клоун по двадесет и четири от двадесет и четири часа. Аз изпълвах с писания стотици страници, пиех коктейли от лекарства и дишах метаамфетамини.

— Не обичам гръмките изявления, Том… — започна тя, като нервно въртеше една малка лъжичка.

Сега, когато Майло вече не беше в стаята, лицето й беше станало тъжно и загрижено, освободено от необходимостта да изглежда сурово.

— … Между теб и мен нещата са на живот и на смърт — продължи тя. Ще си дам единия бъбрек за теб, дори и двата, ако трябва.

— Не искам толкова от теб.

— Доколкото мога да се върна назад в спомените си, винаги ти си бил този, който намираше решенията. Днес би трябвало аз да го направя, но съм неспособна да ти помогна.

— Не се тревожи за това. Добре съм.

— Не, не си добре. Но бих искала да знаеш едно — благодарение само на теб Майло и аз успяхме да изминем целия този път.

Повдигнах рамене. Вече дори не бях сигурен, че наистина сме изминали един и същ път. Разбира се, живеехме на много по-приятни места и страхът вече не ни свиваше корема както някога, но от птичи полет „Макартър Парк“ беше само на няколко километра оттук.

— Във всеки случай сутрин първата ми мисъл е винаги за теб, Том. И ако ти се провалиш, и ние ще се провалим с теб. Ако ти се откажеш, струва ми се, че животът ми вече няма да има смисъл.

Отворих уста да й кажа да престане да говори повече глупости, но оттам се изплъзнаха други думи:

— Щастлива ли си?

Тя ме погледна така, сякаш бях изрекъл нещо неприлично, до такава степен за нея веднъж завинаги беше решено, че въпросът за оцеляването окончателно е изместил въпроса за щастието.

— Тази история с персонажа от романа — поде тя — е съвсем несериозна, нали си съгласен?

— Изглежда като изсмукано от малкия пръст — допуснах.

— Слушай, не зная какво точно да направя, за да те подкрепя, освен още веднъж да ти кажа, че съм ти приятелка и те обичам. И може би идеята за лечение чрез сън е нещо, което може да се опита, а?

Гледах я разнежен, едновременно трогнат от вниманието й и решен да избягна каквото и да било лечение.

— Както и да е, вече дори нямам с какво да го платя!

Тя отхвърли този аргумент:

— Спомняш ли си деня, когато получи първите си авторски права? Сумата беше толкова огромна, че дойде да я разделиш с мен. Разбира се, отказах, но ти някак си успя да ми свиеш банковите данни, за да джиросаш чек на мое име. Спомняш си каква физиономия направих, когато получих банковото извлечение с 300 000 долара отгоре!

Припомняйки си този епизод, Керъл за миг се развесели и няколко звездички проблеснаха в помръкналите й очи.

Аз също се разсмях, припомняйки си този щастлив епизод, когато чистосърдечно бях повярвал, че парите щяха да решат проблемите ни. За няколко секунди действителността стана по-лека, но това не продължи дълго и скоро в погледа й останаха само сълзи от мъка, когато ме помоли:

— Приеми, моля те. Аз ще платя лечението.

Лицето й се беше превърнало отново в това на малкото измъчвано момиченце, което познавах в детството си, и само за да я успокоя, се съгласих.