Гийом Мюсо
Хартиеното момиче (6)

4
Вътрешният свят

Толкова изпразнен от надежда е външният свят, че вътрешният ми е дваж по-скъп.

Емили Броите

— Да започнем с добрите новини — продажбите на първите два тома са все така отлични.

Майло обърна екрана на компютъра към мен: червени и зелени криви се устремяваха към тавана на графиката.

— Международният пазар пое вълната от американския и „Трилогията на ангелите“ е на път да се превърне в истинско световно явление. Само за шест месеца си получил повече от петдесет хиляди имейла от читатели! Даваш ли си сметка?

Обърнах глава и повдигнах очи. За нищо не си давах сметка. Облаци от пара се губеха в замърсения въздух на Лос Анджелес. Орор ми липсваше. За какво ми беше този успех, след като нямах с кого да го споделя?

— Друга добра новина: снимките на филма започват другия месец. Кира Найтли и Ейдриан Броуди са потвърдили съгласието си и баровците от „Колумбия“ са във възторг. Вече са ангажирали главния художник на декорите на „Хари Потър“ и се надяват да излезе следващия юли в над три хиляди кина. Присъствах на няколко кастинга: беше страхотно. Трябваше да дойдеш…

Докато една сервитьорка ни носеше ястията, които бяхме поръчали — талиатели с рак за него и омлет с пачи крак за мен, — телефонът на Майло започна да вибрира на масата.

Той погледна към номера, който се изписваше, сбръчка вежди и за миг се поколеба, преди да го вземе, после стана от масата, отдалечи се към верандата, която свързваше по дължина вътрешния двор с останалата част от ресторанта.

Разговорът не продължи дълго. До мен достигаха откъслечни думи, накъсани от шума в салона. Разбирах, че беше оживен, изпъстрен с взаимни упреци и споменаване на проблеми, които не разбирах.

— Бяха от „Дабълдей“ — обясни ми Майло, когато отново се върна да седне. — Обадиха се относно едно от нещата, за които ти говорих преди малко. Нищо чак толкова сериозно, просто проблем с отпечатването на луксозното издание на романа ти.

Държех на това издание, което исках да стане изискано: готическа корица от изкуствена кожа, акварелни рисунки на главните герои, неиздавани досега предговор и послеслов.

— Какъв е проблемът?

— За да отговорят на търсенето, са подготвили тиража много набързо. Печатарите са били под напрежение и нещо се е объркало. Резултат: имат сто хиляди дефектни екземпляра. Те ще ги оправят, обаче досадното е, че известна част вече са били доставени в книжарниците. Ще пращат писма, за да ги върнат обратно.

Извади от чантата си един екземпляр и ми го подаде. Дори и при разсеяно прелистване лошия печат беше очевиден — от петстотинте страници на романа само половината бяха отпечатани. Историята прекъсваше рязко на страница 266 с едно изречение, самото то недовършено:

Били изтри очите си, почернели от размазаната спирала.

— Моля те, Джак, не си отивай така.

Но мъжът вече беше облякъл палтото си. Той отвори вратата, без дори да погледне към любовницата си.

— Умолявам те! — извика тя, падайки

И това беше всичко, дори точка нямаше. Книгата свършваше с „падайки“, последвано от над двеста бели страници.

Тъй като знаех романите си наизуст, като стихотворение, никак не ми беше трудно да си спомня цялото изречение: „Умолявам те! — извика тя, падайки в краката му.“

— Добре, това не ни интересува — отсече Майло и взе вилицата си. — Тяхна работа е да намерят начин как да оправят кашата. Най-важното, Том, е…

Знаех какво щеше да каже, още преди да е завършил изречението си:

Най-важното, Том, е… твоят следващ роман.

Моят следващ роман…

Набоде един голям залък талиатели, после продължи да удря по клавишите на компютъра си.

— Очакването е огромно. Погледни това!

Машината беше във връзка с онлайн магазина Amazon.com. По предварителните поръчки моят бъдещ роман беше класиран на първо място, следван от четвъртата част на „Милениум“.

— Какво мислиш за това?

Избягах по тъча:

— Мислех, че Стиг Ларшон е мъртъв и че четвъртият том никога няма да излезе.

— Говоря ти за твоя роман, Том.

Отново погледнах екрана, хипнотизиран от поръчките на нещо, което още не съществуваше и което вероятно никога нямаше да съществува. Излизането на книгата ми беше обявено за 10 декември, след малко повече от три месеца. Книга, от която не бях написал и ред и за която в главата ми имаше само доста неясни общи идеи.

— Слушай, Майло…

Но моят приятел нямаше намерение да ме остави да говоря:

— Този път ти обещавам представяне, достойно за Дан Браун — трябва наистина да живееш някъде другаде, а не на Земята, за да не си в течение за излизането.

Понесен от ентусиазма си, Майло трудно можеше да бъде спрян:

— Започнах да подгрявам работата и шумотевицата вече тече с пълна сила във „Фейсбук“, „Туитър“ и форумите, където твоите фенове си съперничат с критикарите ти.

— Майло…

— Само в Съединените щати и в Англия „Дабълдей“ са се ангажирали с първоначален тираж от четири милиона екземпляра. Големи плакати ще предшестват една фантастична седмица. Също като за книгите на „Хари Потър“, книжарниците ще отварят в полунощ!

— Майло…

— А ти ще трябва да излезеш на по-преден план: мога да спазаря едно извънредно интервю в Ен Би Си…

— Майло!

— Истински възторг, Том! Никой друг писател не иска да издава книгата си в същата седмица като теб, включително Стивън Кинг, който отложи джобния си вариант за януари, за да избегне сблъсък с теб!

За да го накарам да млъкне, ударих с юмрук по масата.

— ПРЕСТАНИ С ТИЯ ТВОИ БЪЛНУВАНИЯ!

Чашите задрънчаха, а клиентите се стреснаха, хвърляйки подозрителни погледи към нас.

— Няма да има следваща книга, Майло. Във всеки случай, не преди да минат години. Вече не мога и ти го знаеш много добре. Празен съм, неспособен съм да напиша и един ред и най-вече нямам желание.

— Но поне опитай! Работата е най-доброто лекарство. Освен това писането е твоят живот. Това е РЕШЕНИЕТО, за да се измъкнеш от депресията!

— Не мисли, че не съм опитвал. Двадесет пъти сядах пред екрана, но дори при вида на компютъра изпитвам отвращение.

— Би могъл може би да купиш друг компютър или да пишеш на ръка в тетрадки, както правеше някога.

— Бих могъл да опитам да пиша върху пергамент или върху восък, това няма да промени кой знае какво.

Майло като че ли започна да губи търпение:

— Преди можеше да работиш навсякъде! Виждал съм те да пишеш на терасата на „Старбъкс“, седнал в неудобните кресла на самолети, опрян на оградите на баскетболни игрища, заобиколен от крещящи типове. Виждал съм те дори да пишеш цели глави на мобилния си телефон, докато чакаш автобуса в дъжда.

— Е, добре, всичко това свърши.

— Милиони хора чакат продължението на твоята история. Това е нещо, което дължиш на читателите си!

— Това е просто една книга, Майло, не е ваксина против СПИН!

Той отвори уста, за да ми отвърне, но изражението му се скова, сякаш внезапно осъзна, че няма никакъв начин да ме накара да променя решението си.

Освен може би да ми признае истината…

— Том, имаме истински проблем — започна той.

— За какво говориш?

— За договорите.

— Какви договори?

— Тези, които подписахме с „Дабълдей“ и с чуждестранните издатели. Платиха ни тлъсти аванси при условие, че ти се ангажираш със сроковете.

— Никога с нищо не съм се ангажирал.

— Аз се ангажирах от твое име и тези договори, ти може и да не си ги чел, но ги подписа…

Налях си чаша вода. Не ми харесваше обрата, който прие този разговор. Още преди години си бяхме разпределили ролите — оставях той да се разправя с бизнес частта, а аз се оправях с бълнуванията на моето въображение. До този момент тази сделка винаги ми се беше струвала подходяща.

— Вече няколко пъти отложихме датата на излизането. Ако не си завършил книгата си през декември, ще ни бъдат наложени сериозни финансови наказания.

— Ами просто им върни авансите.

— Не е толкова просто.

— Защо?

— Защото вече ги похарчихме, Том.

— Как така?

Той поклати глава раздразнено:

— Искаш ли да ти припомня колко струва твоята къща? Или диамантеният пръстен, който подари на Орор и който тя дори не ти върна?

Каква наглост!

— Чакай, какви ги разправяш? Много добре зная какво съм спечелил и какво мога да си позволя да похарча!

Майло наведе глава. По челото му блестяха капчици пот. Устните му се свиха и лицето му, което до преди няколко минути беше оживено от възторг, сега стана мрачно и разстроено.

— Аз… изгубих всичко, Том.

— Какво си изгубил?

— Твоите и моите пари.

— Какво приказваш?

— Вложих почти всичко в един хедж фонд, който загази в аферата „Мадоф“.

— Шегуваш се, надявам се.

Не, не се шегуваше.

— Всички се хванаха в капана — каза той разстроено. — Големи банки, адвокати, политици, артисти, Спилбърг, Малкович и дори Илай Уизъл!

— И какво точно ми остава, като оставим настрана къщата?

— Къщата ти е ипотекирана от три месеца, Том. И за да съм честен, не ти остава дори с какво да си платиш данъка на имота.

— Но… а твоята кола? Тя сигурно струва повече от един милион долара…

— Можеш да кажеш дори два. Но от един месец съм принуден да я паркирам у съседката ми, за да не ми я вземат!

Известно време останах мълчалив и объркан, докато изведнъж не ми просветна:

— Не ти вярвам. Измисляш си цялата тази история, за да ме принудиш да започна отново да работя, нали?

— За жалост не.

На свой ред грабнах моя телефон, за да се обадя в кабинета за финансови съвети, който се занимаваше с плащането на моите данъци и по този начин имаше достъп до различните ми сметки. Обичайният служител потвърди, че банковите ми авоари бяха на червено и, както изглежда, от седмици се беше опитвал да ме предупреди с най-различни препоръчани писма и съобщения на телефонния ми секретар, останали без отговор.

А откога не бях отварял пощата и не бях отговарял на телефона?

Когато осъзнах цялото положение, не бях нито паникьосан, нито изгарях от желание да се хвърля върху Майло и да му размажа физиономията. Изпитвах единствено огромна умора.

— Слушай, Том, вече сме се измъквали и от по-трудни ситуации — осмели се той да ми подхвърли.

— Даваш ли си сметка какво си направил?

— Ти можеш да оправиш всичко — увери ме той. — Ако успееш да завършиш романа в срок, можем бързо да се измъкнем.

— Как искаш да напиша петстотин страници за по-малко от три месеца?

— Имаш вече няколко глави подръка, знам го.

Хванах се за главата. Той наистина нищо не разбираше от моето чувство за безпомощност.

— Вече цял час ти обяснявам, че се чувствам празен, че умът ми е ръждясал, сух е като камък, паричните проблеми нищо не променят. Всичко свърши!

Той настоя:

— Винаги си ми казвал, че писането е необходимо за равновесието ти и за душевното ти здраве.

— Ами, както виждаш, грешал съм — това, което ме подлуди, не е, че спрях да пиша, а че изгубих любовта си.

— Все пак нали си даваш сметка, че се унищожаваш заради нещо, което не съществува?

— Любовта ли не съществува?

— Любовта сигурно съществува. Само че ти си привърженик на оная дебилна теория за сродната душа. Все едно съществува някакво съвършено пасване между двама души, на които им е писано да се срещнат…

— Така ли, значи е дебилно да вярваш, че може би съществува някой, който е способен да те направи щастлив, някой, с когото да имаш желанието да остарееш?

— Разбира се, че не, но ти вярваш в друго — че на Земята има само един-единствен човек, създаден за теб. Нещо като липсваща част, с която си роден и чийто отпечатък пазиш в тялото и душата си.

— Обръщам ти внимание, че именно това казва Аристофан в „Пирът“ на Платон.

— Може би, само че твоят Аристо нещо си и неговият Планктон никъде не пишат, че твоята Орор е липсващата ти част. Повярвай ми: зарежи тази илюзия. Митологията може и да е достоверна в романите ти, но нещата не стават така в действителност.

— Не, наистина, в действителност най-добрият ми приятел не се задоволява просто да ме разори. Като капак на всичкото си позволява да ми дава уроци! — избълвах, ставайки от масата.

Майло също стана, видът му беше отчаян. В този момент чувствах, че е готов на всичко, за да ми инжектира доза творчески порив във вените.

— Значи нямаш никакво намерение да започнеш отново да пишеш?

— Не. И нищо не можеш да направиш срещу това. Да се напише книга, не е същото като да се произведе кола или прах за пране — извиках му от прага на вратата.

Когато излязох от ресторанта, момчето ми подаде ключовете на бугатито. Седнах зад волана на болида, запалих мотора и включих на първа. Кожените седалки упорито миришеха на мандарини, а таблото от лакирано дърво, украсено с алуминиеви копчета, ми навя мисълта за космически кораб.

Мълниеносното ускорение ме закова за седалката. Докато гумите оставяха следи по асфалта, забелязах в огледалото за обратно виждане Майло, който тичаше след мен и ме засипваше с ругатни.